Русенските горяни – забравените герои
Народът ги нарекъл горяни. Тяхната история дълги години тънеше в давност. По време на комунизма формалната власт не даваше и дума да се каже за тях, тъй като другояче би излязло, че народът не е стоял със скръстени ръце и е дал отпор на „ другарите “ в първите години на диктатурата. А българските комунисти в действителност се оказаха най-верните прислужници на Москва. Те освен предадоха Родината си на непознат стопанин, само че и се демонстрираха като най-кръвожадните палачи на личния си народ.
После, след рухването на режима, истината за горяните стартира малко по малко да изплува, едвам се каже, че и ние сме имали своята битка против болшевишкия режим. Някои отидоха и по-далеч: оповестиха горянското придвижване за „ първата, най-масовата и най-продължителна въоръжена опозиция против комунизма в Източна Европа “. Което е противоречиво, тъй като, става известно, сходни всеобщи и продължителни антикомунистически съпротиви е имало и в другите страни от Източния блок: „ Горските братя “ в Прибалтика, „ Прокълнатите войни “ в Полша, „ Хайдучи “ в Румъния, както и в останалите соцстрани и даже в самия Съветски съюз. И това е изцяло обикновено, тъй като съперникът на всички тях е бил общ – Кремълският подтисник, изравен зад марионетните държавни управления в съответната страна.
Въпреки скъпата документална повест „ Миналото в мен “ на Габриела Цанева и няколкото документални кино лентата по тематиката, историята на русенските горяни продължава да тъне под пластовете на времето. Стигна се до такава степен, че в края на 2016 година, когато държавното управление реши да награди посмъртно командирите на горянските чети с ордени, измежду тях и водачите на русенската въоръжена опозиция – Цанко Иванов /Мечето/ и Цветана Попкоева /Чалъкова/, в предлагането на Министерския съвет името на последната бе сбъркано. Срам и срам, откакто, наподобява, и тези, които предлагаха ордените, явно не знаят кого награждават.
Редно е, през днешния ден, повече от 60 години по-късно, да коленичим пред подвига на героите, дали живота си за свободна България и да разкажем за тях и тяхното дело, да изградим в душите си мемориал на безсмъртието им и да помним, тези, които оставиха дом и фамилии и с пушка в ръка хванаха гората, с цел да слагат началото на въоръжената опозиция против алената злина по нашите земи.
Репресиите след 9-и септември
Преди обаче в горите на Русенския край да се появят горяните, в България се случват редица събития, довели до раждането на съпротивата. Деветосептемврийският прелом и завземането на властта от Отечествения фронт /ОФ/ се случват в изискванията на руска окупация. Присъствието на войските на Червената войска на Съветския съюз става значим фактор в развиването на политическата конюнктура в страната. Още от първите дни стартират всеобщи репресии, убийства без съд и присъда, изпращане на хора по лагери и затвори.
На мушката на комунистите е политическият, стопанският и духовният хайлайф на нацията. За врагове са оповестени всички, които биха могли да се опълчват сполучливо на режима. Налагането на комунизма по принудителен път неизбежно води до ограничението на свободите и правата на българските жители.
Разправата с опозицията
Приетата на 26 януари 1945 година с гласовете на комунистите, социалдемократите и земеделците от Отечествен фронт по този начин наречена „ Наредба-закон за отбрана на националната власт “ отваря вратата на последвалите политически репресии, жертва на които стават и тези, дали своят вот за закона. В неговите текстове се планува че: „ всеки, който образува и управлява организация, целяща събарянето на властта на Отечествения фронт, се санкционира с пожизнен затвор или гибел, а който членува в такава организация или възхвалява подривни дейности против Отечествен фронт се санкционира със непоколебим тъмничен затвор. “
Минаването на земеделците и на социалдемократите в съпротива на Отечествен фронт неизбежно ги слага под ударите на този закон и улеснява разправата на комунистите с тях. Опозицията е разгромена дефинитивно през 1947 година, когато депутатите й са задържани и съдени в инсталирани процеси. Лидерът на опозицията Никола Петков е арестуван от цивилни полицаи напряко в постройката на Народното събрание на 5 юни, а на 16 август е наказан на гибел. Присъдата му е изпълнена на 23 септември 1947 година
С трагичната орис на тези първи страдалци на комунистическия режим диктатурата реализира задачата си – обществото е сковано от боязън, всеки опит за опозиция бива сплескан с жестоки репресии и всичко това, несъмнено, улеснява окопаването на „ другарите “ във властта.
Колективизацията на българското село
Силовото налагане на Трудово-кооперативните аграрни стопанства /ТКЗС/ в интервала 1949-1952 година – всъщност непосредствено прекопирване на съществуващите в Съветския съюз „ колхози “ и „ совхози “, става с брутални способи. Целта на комунистическата власт е да отнеме собствеността на селяните върху земята, животните и инвентара и да ги трансформира в „ селскостопански служащи “.
По-имотните селяни за оповестени за „ кулаци “ и са подложени на ред репресии и обществени унижения за ориста им да послужи за заплашване на останалите и да улесни процеса на колективизацията. Честа процедура е било жертвата да бъде изведена на площада и да й се окачи табела на врата с надпис: „ Аз съм кулак, национален зложелател – влизайте в ТКЗС-то “. После, предвождан от тъпанджия и с табелата на врата, а зад него – полицай с ориентирана пушка, „ кулакът “ обикалял цялото село, с цел да го видят всичките му съселяни. В огромната си част тези „ кулаци “ са съдени и пращани по лагери и затвори.
Практиките за силово заставяне на селяните да подпишат „ непринудено “ заявления за влизане в Трудово-кооперативно земеделско стопанство включвали и други надалеч по-брутални способи, като търкаляне в затворени бъчви и мними разстрели нощно време.
„ Знаете ли, че в селата Писанец и Щръклево са търкаляли хора в бъчви, с цел да влязат в ТКЗС-то? Слагат индивида в бъчвата, затварят я и я пускат да се търкаля надолу по баира. Търкаля се бъчвата и индивидът в нея. И след това отново, след това отново. Докато влезе в ТКЗС-то. А за тези, които не влизаха, знаете ли какви бяха нарядите? Знаете ли, че от вол желаеха мляко, и масло, и вълна? Знаете ли, че… Знаете ли какъв брой хората обичаха земята си и по какъв начин се грижеха за нея? Знаете ли какъв брой обичаха животните си и какъв брой плакаха за тях… “, споделя пред Габриела Цанева един от оживелите горяни Васил Медведев.
„ Идват нощем, арестуват… Качват хората в камиони и потеглят. Спират в гората, изкарват някого… „ Ще влезеш ли в ТКЗС-то? “ Няма отговор. Стрелят. Камионът потегля. Селянинът се изправя, отупва шумата от облеклата си и в тъмното потегля към къщи. Но тези в камиона не знаят какво е станало. А камионът отново стопира, отново смъкват някого в гората, отново питат, отново стрелят и не престават. После идва денят. На сутринта всички се намират – живи и здрави, само че нощта идва и всичко стартира отново… Докато се подпишат декларациите за непринудено предоставяне на земята “, добавя различен от оживелите членове на русенската опозиция Михо Райков, представен отново в книгата „ Миналото в мен “.
Всички тези репресии са реализирани от членове на комунистическата партия, от агитки на комсомола, от чиновници на милицията и на Държавна сигурност.
Нелегалният „ Областен аграрни център № 1 “ в Русе
Настават тежки времена за всички деятели на някогашните опозиционните партии, и изключително на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “, който има извънредно огромно въздействие в селата на Русенски окръг /включващ тогава Силистренско и Разградско/. В тези условия, откакто е преодолян първичният потрес от обесването на Никола Петков, неговите почитатели в Русе вземат решение да се опитат незаконно да възстановят опозицията. Условия за това основава повишеното възмущение измежду жителите и селяните към силовото налагане на комунистическия режим, а също и удобната интернационална конюнктура. В края на 40-те години болшинството от хората вярвало, че комунистите няма да съумеят да задържат властта си и скоро ще настъпят промени.
„ Надявахме се. Слушахме радио. И знаехме – в Гърция има партизанска война, по това време се образува и НАТО. Надявахме се на външна интервенция. Ние нямахме желание да водим незаконна битка. Но изискванията бяха такива – принудиха ни. Още в края на 1950-а някои от сподвижниците ни бяха арестувани. После бяха съдени и наказани ”, напомня си един от членовете на земеделската опозиция в Русенско Стефан Ненов Чалъков. Очакванията за война сред Западните сили и Съюз на съветските социалистически републики са огромни и се подклаждат от почналата Корейска война, в която Съветският съюз и Съединени американски щати водят война косвено.
„ Не въоръжено въстание и завладяване на властта искахме ние. А просто да не се съгласяваме с всичко, което се желае от нас. Не искахме да мълчим. И не можехме да повярваме, че това, което е, ще бъде задълго. Искахме хората да не се обезверяват. Затова започнахме да приказваме, да пишем позиви. Човек не става незаконен просто по този начин. Ако няма кой да гони, никой не бяга. А нас ни подгониха. Цялата ни организация се построи по силата на предпазване на живота “, добавя картината на тези години Стефан Ненов Чалъков, скришен пощальон на „ Областен аграрни център № 1 “.
Голямата цел на всички незаконни организации по това време (горяните не са единствената опозиция против режима) е била да се въоръжат и да приготвят популацията да се вдигне и да смъкна комунистите от власт при положение на боен спор сред суперсилите. В новоразсекрени отчети на Централно разузнавателно управление на САЩ от 50-те години се твърди, че при вероятно нахлуване на съюзнически войски в България най-малко 70% от популацията ще ги поддържа за ликвидирането на болшевишката опасност и възобновяване на свободата и демокрацията. Всъщност това са и данните за действителната поддръжка към режима, крепящ властта си само на щиковете на руската войска и на кръвожадността на личните си копои, държащи в непрекъснат боязън популацията.
Същите отчети на американското разузнаване от началото на 50-те години сочат, че главен проблем пред набиращата скорост опозиция е неналичието на оръжие и военно съоръжение. Както „ Областен аграрни център № 1 “ в Русе, по този начин и другите незаконни организации в страната не полуват помощ извън. Нито в архивите на Централно разузнавателно управление на САЩ, нито в тези на Държавна сигурност има и един ред за колета с оръжие за съпротивата в България. Въоръжението на горяните е едва – постоянно с пушки на бащите и дядовците им от Балканските войни, самоделни бомби, а в малко случаи се разчита на изнесено незаконно от казармите въоръжение.
Тъй като, съгласно закона, някогашните членове на разтурения Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “ нямат право на сдружения, възобновената им организация в Русе, наречена „ Областен аграрни център № 1 “, всъщност е незаконна и се образува през 1949 година Учредителното заседание се състояло в Русе, в дома на Димо Димов Лафчиев, родом от село Сваленик. Според обвинителния акт, прочетен по-късно в съда, за ръководител на организацията бил определен Жеко Жеков Стоев от с. Хлебарово /дн. Цар Калоян – б.а./, учредителен секретар – Иван Илиев Чобанов, касиер – Димо Димов Лафчиев, завеждащ връзки с бойните групи – Димитър Тончев Лазаров /Мамулков/ от с. Сваленик, завеждащ връзки със селата Цанко Иванов Цанков /Мечето/ от с. Писанец, ръководител на Контролния съвет – Тодор Йорданов Терзиев, член на контролния съвет – Иван Димитров Букев.
Целта на „ Областен аграрни център № 1 “ е била да сплоти някогашните николапетковисти и други опозиционери на властта на комунистите, да организира разяснителна акция измежду селяните и да им изясни за какво не би трябвало да влизат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство, да води битка посредством разпространяването на незаконни позиви и да събира пари и артикули в интерес на репресираните и техните фамилии. Идеята е да се поддържа духът на популацията и да се сътвори подготвеност за открити бойни дейности при започването на война сред Запада и Съюз на съветските социалистически републики.
Организацията бързо построява свои групи в Русенска, Кубратска, Тутраканска, Разградска и Беленска околия. Сред първите локални комитети са тези в русенските села Нисово, Костанденец, Сваленик, Борисово, Писанец, Вятово, Хлебарово /днес град Цар Калоян/, Червена вода, Ряхово… Предвид събитията, „ Областен аграрни център № 1 “ работи в изискванията на нелегалност. Мрежата му се построява на основата на дребни групи – така наречен „ тройки “ и „ петорки “. Замисълът е при разкриването на една от групите, нишката да се прекъсне и да не може да бъде разкрита цялата организация, защото членовете на дадена „ тройка “ или „ петорка “ познават само останалите от тази група. Комуникацията сред обособените групи се реализира с пароли, което подсигурява сигурността й.
В процеса на създаване организацията се образуват доста юношески групи, най-вече от членове на разтурения Земеделски юношески съюз /ЗМС/ към неразрешения към този момент и със специфичен закон Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “. Поради конспиративността на „ Областен аграрни център № 1 “ към днешна дата не могат да бъдат дадени точни данни за числеността му. Властта обаче развива мрежа от сътрудници и доносници, чиято цел е да обхванат и да разконспирират активността на организацията. Спорно е, обаче, до каква степен Държавна сигурност съумява да разкрие всички членове на „ Областен аграрни център № 1 “. Има неоспорими данни, че някои от тях остават неразкрити и незасегнати от последвалите репресии.
През лятото на 1950 година Държавна сигурност засича управлението на „ Областен аграрни център № 1 “ и арестува множеството му членове. През август 1950 година управляващите задържат ръководителя на „ Областен аграрни център № 1 “ Жеко Жеков и част от членовете му, измежду които са Гецо Гецов от Сваленик, Янко Минев, Тодор Терзиев, Димо Лафчиев, Иван Букев…
Въпреки това, заради тайната си конструкция, доста от клетките на организацията не престават да съществуват и да развиват активност и след този неуспех. Непосредствено застрашените от арест минават в конспиративност и образуват първата горянска чета в Русенско. Останалите членове пък провеждат подпомагането на четата с храна, оръжие, облекла и други продоволствия, а също и с укриването на незаконните, когато това е належащо.
Горянската чета на Цанко Иванов и Цветана Попкоева
Първият горянин от Русенско бил членът на управлението на „ Областен аграрни център № 1 “ Цанко Иванов Цанков /Мечето/. Според някои сведения, прякорът му бил Мечето, тъй като като млад преборил с голи ръце мечка. Той бил набит и здрав, 50-годишен мъж от село Писанец, някогашен ръководител на локалната земеделска дружба, със свободомислещ темперамент – човек, който не цепел басма на комунистите. Бил негов ред да бъде задържан през лятото на 1950 година
„ Ама то да не е смешка работа Цанко Мечето да арестуваш… Отива при него Нейко, милиционерчето, меко момче беше то. Бай Цанко му вика: „ Ти, момче, да вървиш да си гледаш работата. Бай си Цанка да не закачаш. “ И хванал гората… “, споделя неговият съселянин Нено Рашков, който в началото му носил храна и хранителни запаси, а по-късно, като се видяло накъде отиват работите, самичък станал член на горянската чета.
Когато Цанко Иванов /Мечето/ излиза в конспиративност, е самичък, само че съвсем незабавно към него се причислява и Димитър Мамулков от Сваленик – също член на управлението на „ Областен аграрни център № 1 “. Скоро броят на членовете на четата се разраства. Петър Антонов от Писанец, по разбиране демократ, и Тодор Кожухаров от Табачка са измежду първите. Впоследствие, Антонов отива в региона на Кубрат и Завет, където взе участие в обособена горянска чета. Кожухаров също се отделя и оглавява своя група, основана покрай село Табачка.
През ранната пролет на 1951 година четата на Цанко Иванов /Мечето/ наброява към 10 души, съгласно мемоари на участници в съпротивата по това време. В началото на февруари към нея се причислява и едвам 22-годишната Цветана Попкоева, която става идеолог и главен мотор в създаването на тактиката за незаконната битка. Четата е основана в горите сред селата Писанец, Бъзън и Нисово.
По това време членовете на „ Областен аграрни център № 1 “ организират среща в жп кантона на Трифон Казаков, намиращ се покрай гарата в Червена вода. От горяните участват Цанко Иванов, Цветана Попкоева и Димитър Мамулков, а от членовете на организацията там били 20-годишният Тодор Цанев, татко му Манол Цанев Доробанов и младежите Стефан Станчев, Димитър Рачев, Стефан Ненов Чалъков, Васил Михов и други Разисква се ситуацията на към този момент арестуваните членове на „ Областен аграрни център № 1 “, казусът с храната и набирането на средства. На срещата се афишира свикването на огромна конференция на представители на всички групи в организацията, която ще се състои при започване на март 1951 година в една тепавица до село Писанец. Многобройни са свидетелствата от средите на самото придвижване на русенските горяни, които сочат, че на тази среща в жп кантона е участвал агент-провокатор на Държавна сигурност, тъй като от този миг нататък стартира последователното разконспириране на горянската чета и на помагачите й.
Самите горяни откриват, че сред тях има изменник, защото оповестената пред всички поредна нова ключова дума става известна на Държавна сигурност съвсем незабавно. Опитите на репресивните органи на комунистическия режим за справяне с въоръжената опозиция посредством пряк конфликт и престрелки всеобщо се провалят, като в цялата страна има многочислени свидетелства за тези провали на Държавна сигурност и милицията. Така е и в Русенския край, както ще видите в поместените по-долу данни.
Затова Държавна сигурност ползва внедряването на агенти-провокатори в самите среди на горянското придвижване, посредством които се пробва да сложи горяните в клопки и да ги ликвидира. Държавна сигурност вербува членове на незаконните организации и ги внедрява в горянските чети. Това е и главният метод, по който органите се оправят с въоръжената опозиция.
От документи от архива на Министерство на вътрешните работи, обаче, излиза наяве, че в Русенско това не се е получило и че двама от сътрудниците на Държавна сигурност, внедрени в русенската чета, са били разконспирирани и са били разстреляни от командира на горяните Цанко Иванов /Мечето/. Това са Бойчо Братилов и Йордан Узунов.
Около 10 март 1951 година се състои огромната конференция на русенските горяни в тепавицата край село Писанец. Присъстват към 50-60 делегати, множеството от които не се познават и се виждат за пръв път. Сред тях са и представители на горяните от Табачка, с пълководец Тодор Кожухаров, както и четирима души от четата в Завет – Петър Антонов, Димитър Куманов, Димитър Атанасов Ковачев и Боньо Ганчев. Младият Тодор Цанев от Червена вода написа на крайник клетвата на русенските горяни, която всички поставят при започване на конференцията. Нейният текст, с помощта на сътрудник на Държавна сигурност, внедрен и участвал на срещата, е непокътнат в документите по следственото дело:
„ Обещавам пред целия български народ да се боря за неговото освобождение, с цел да спечелва свободата и демокрацията. Зная, че всяко безчинство и изменничество се санкционират със гибел! Заклех се! ”
След дадената клетва Цветана Попкоева изнася отчет за активността и дилемите на организацията. Участници си спомнят, че в извършените разисквания е станал спор сред Цанко Иванов /Мечето/, Тодор Кожухаров от Табачка и Петър Антонов от четата в Завет.
Впоследствие, има и още една среща в по-камерен състав, извършена при започване на април 1951 година в колибата на Георги Славчев в местността „ Долните лозя “. „ Бяхме към 15 души. Взехме решение: при заплаха да минаваме границата. Задължиха ме да давам отговор за пет села – Червена вода, Ново село, Долно Абланово, Николово и Семерджиево “, спомня си един от присъствалите – Стефан Ненов Чалъков.
Властта обаче се приготвя да нанесе своя удар против незаконното горянско придвижване. Благодарение на събраната от сътрудниците на Държавна сигурност информация този удар е нанесен в нощта точно на Великден, 29 април 1951 година Арести на ятаци и на членове на незаконните организации се правят в цялата страна – следствените килии и пандизите се оказват тесни да поберат всички арестувани. Тогава са задържани и огромна част от членовете на съпротивата в Русенско, които не са минали в конспиративност. Сред тях са Тодор Цанев, татко му Манол Цанев, татко и наследник Петър и Стефан Станчеви, Михо Райков, Стефан Ненов Чалъков и други
На същия ден Цанко Иванов /Мечето/ доближил жп кантона на Трифон Казаков, откъдето постоянно вземал храна за четата, само че бил внимателен и огледал авансово местността с бинокъл. Видял, че целият регион е цялостен с сътрудници на Държавна сигурност и схванал, че има неуспех. След осъществяване на арестите на Великден броят на горяните в русенската чета доближава до към 40 души, сочат справките на Държавна сигурност. Причината е, че някои членове на организацията виждат единствения си късмет да се измъкнат от идното им арестуване, като минават в конспиративност и се причисляват към четата на Цанко Иванов /Мечето/. В тези документи чиновниците на Държавна сигурност назовават горяните – „ бандити “, а горянските чети – „ банди “. Сред предишните в конспиративност са членовете на организацията Пеньо Дончев, Димитър Рачев и най-младият горянин, Васил Медведев – тогава още възпитаник, както и още хора от селата.
„ Арестите станаха на Великден, 1951-ва. Тогава живеех в общежитията на тухлената фабрика в Русе, там научих. Беше 2-3-ти май, когато пристигнаха при мен. Не ме арестуваха. Дадоха ми два часа, с цел да реша техен ли съм. Готов ли съм да им подпомагам ”, споделя Димитър Рачев. „ Това предложение ми пристигна като единствен излаз, с цел да избягам. Приех. Дадоха ми револвер и ми споделиха, че не са арестували Пеньо Дончев, от него да желая паролата на незаконните. Правели го, тъй като към този момент съм бил служащ, трябвало да извървя до дъно пътя към работническата класа. Отидох при Пеньо, беше рано сутринта, още мрачно. Първите му думи бяха „ да бягаме “. Знаеше, че са арестували всички, че време за губене няма. Не знам дали се е чудел за какво той не е задържан. Обясних му каква е работата. Казах му, че са ме пратили да убия бай Цанко Мечето, лидера на незаконните, и че той би трябвало да ми даде паролата. Разбрахме се, че нямаме различен път с изключение на при незаконните. Каза ми къде са. Отидох в Писанската гора, при извора. Три пъти трябваше да почукам с камък на чешмата. Долу беше Ценка, тя ме посрещна, зарадва ми се. Казах каква е работата. Бай Цанко Мечето ми поръча аз да посрещам всички новодошли. Тия дни пристигна Пеньо, малко по-късно Васко Медведев, още хора от Писанец. После се махнахме оттова – рисково беше да оставаме повече. Свързахме се с хора от село Бъзън, носеха ни храна. “
„ Беше 18 май 1951-ва, когато излязох в конспиративност. Бях усетил, че ме наблюдават. Отидох си на село, в Писанец, при един другар. Не желаех да го замесвам, а имах и оръжие – един револвер и няколко бомби. После пристигнаха при мен от горяните – познавах го индивида. Излязох в конспиративност, тъй като проведох в Русе юношески групи. Това не бяха тъкмо незаконни групи, тъй като живеехме по домовете си, учехме или работехме, само че бяхме по отношение на незаконните и всеки миг можеха да ме арестуват “, напомня си този миг най-младият горянин – тогавашният възпитаник Васил Медведев.
Поредният неуспех на Държавна сигурност да внедри собствен сътрудник в горянската чета, какъвто е казусът, посочен нагоре от Димитър Рачев, води до промяна на тактиката. В региона на горите към Писанец, Бъзън, Вятово, Хлебарово, Червена вода, Щръклево и Нисово са пратени доста цивилни сътрудници и милиция. С помощта на локални комунисти се провеждат непрекъснати блокади и голям брой засади, в опит да се затегне обръча към четата и тя да бъде ликвидирана. В тези условия директният конфликт е просто въпрос на време.
Голямото стълкновение става на 1 или 2 юни 1951 година в местността „ Батаклията “. От страна на горяните вземат участие 17-18 души, измежду които Цанко Иванов /Мечето/, Цветана Попкоева, Георги Йоргов, Димитър Рачев, Стефан Цветков, Васил Медведев, Пеньо Дончев, Цвятко Недялков, Никола Засмянков. Няма информация за жертви или за арестувани от страна на горяните при борбата.
„ Батаклията е околност сред Щръклево и Писанец, гора. Там имаше остаряла мелница, полуразрушена. Бяхме отишли към нея, само че не я приближавахме, тъй като се страхувахме, че може да я следят. Не бяхме яли от два-три дни, а и вода нямахме. Тогава, като по знамение видяхме едно агне, изгубено /няма чудеса – по-късно излиза наяве, че агнето било поставено като стръв от сътрудниците на Държавна сигурност – б.а./. Хванахме го. Там, на Батаклията, беше първото ми стълкновение. Започнаха да стрелят, когато отидох за вода до кладенеца на мелницата. Тя беше остаряла, кладенецът – необработен от години. Водата му беше нечиста и много се забавихме, до момента в който си налеем “, споделя Васил Медведев. „ Цялата околност беше блокирана от цивилни сътрудници на Държавна сигурност и от комунисти от селото. Като гръмне пушка в гората, патроните рикошират по дърветата, не се схваща от кое място идват. Беше първото ми стълкновение. Имах остаряла ръждясала пушка. Когато стрелях за пръв път, тя изхвръкна от ръцете ми. Не бях ходил боец. Не знаех какво да върша – накъде да виждам, от кое място да се вардя. Куршумите пищяха около ушите ми, идваха отвред и единствено трънките в гората ми бяха отбрана. След сражението се разпръснахме. Аз отидох в Русе за няколко дни, само че не можех да остана дълго – в действителност към този момент бях отвън закона. Пак се върнах в гората, при незаконните. Пак се събрахме. “
След борбата при Батаклията четата на Цанко Иванов /Мечето/ се разделя на по-малки групи. Цветана Попкоева, Георги Йоргов и Кольо Засмянков се насочат към Търговище и Попово. В същото време, на 6 юни, се състои още едно стълкновение – при Могилките в региона сред Писанец и Щръклево. В него вземат участие четирима – Цанко Мечето, Нено Рашков, Пеньо Дончев и Цвятко Недялков.
„ След Батаклията се разделихме. Уж щяхме да се събираме отново, но всичките не се събрахме. Ценка с Георги и с Кольо отпътува за Търговище. Васил отишъл в Русенските лозя, пък Димитър Рачев към Борисово. Ние, четиримата, тръгнахме към Червена вода, Семерджиево и Бъзън – да търсим връзка с хора и за храна. Обикаляхме три дни. Много нестабилно беше. Много народ арестуваха в края на април, по Великден. Дебнеха. Тогава бай Цанко разбра, че и брат му Иван са хванали. Много унил беше. За другите нищо не знаехме, само че неприятно ставаше “, споделя горянинът Нено Рашков. „ От Бъзън тръгнахме да се прибираме – към гората, по дерето. Пълно беше с сътрудници. Пътят ни беше отсечен. Останахме в житото. Цанко беше в лозята – с Пеньо вървяха за самун. По едно време виждам – светва се с кибрит в ръжта, взимам карабината, изщраквам пандиза. „ Аз съм “ – вика Цанко. Ама по-късно минава един сътрудник, наблюдавал го. Аз бях под крушата, хукнах надолу. Тичаме в царевицата – там две дами и един мъж копаят – уплашиха се, само че не викат. Пак се върнахме в ръжта. Заобиколихме тази група от Държавна сигурност. Тръгнахме към Бъзън, излязохме на шосето. По пътя видяхме една-две каруци да препускат. И те ни видяха – единият с секира беше… Аз вървях начело, другите след мен – на 10 метра един от различен, спуснахме се по дерето към селото. Гледаме – цялата гора заградена. Хванахме отново дерето. Вървим и внезапно – двама сътрудници идват откъм келемето. „ Да бягаме “ – вика Цанко и отново хукнахме – аз, той, Цвятко и Пеньо. Трима полицаи по нашите дири тичат. Ожаднях доста. Пак бяхме в житата. Мръкна се. Викам си: „ сутринта отивам за вода, каквото ще да става “. Спряхме. Успокоихме се. Цвятко извади да се бръсне – по вечеря към този момент беше, на 6-и юни. Тогава откриха огън. Гърмят на 15-20 метра от мен. Чух го Цвятко, че извика, обърнах се, видях го – лежеше на раницата си, ударен в сърцето и в челото, целият в кръв. Гръмнах два-три пъти, извадих бомбата, тогава ме удариха в ръката, изпуснах я… В това време един от нашите тича към мен, взе я, хвърли я. После пристигнаха от ония. А техните не престават да стрелят. „ Не гърмете, нас ще убиете “, викат. Пак нещо ме удари – в ребрата. Натовариха ни в една каруца с Цвятко. Закараха ни в общината, в Щръклево. Какво са създали с него, дали са го погребали, дали са го дали на неговите – не знам. Аз се оправих и ме съдиха. “
Практически, по-късно последно стълкновение горянската чета на Цанко Иванов /Мечето/ дефинитивно приключва своето битие, давайки една жертва – убитият при Могилките Цвятко Недялков /Железарчето/, както и един задържан – раненият в борбата Нено Рашков.
Другите горяни в огромната си част са задържани по-късно, съдени са и са пратени по лагери и затвори, където множеството прекарват по към 10 години. Никола Засмянков получава смъртна присъда и е погубен. Командирът Цанко Иванов /Мечето/ потегля към турската граница след последната борба, само че на гарата в Хисаря е засечен и погубен от Държавна сигурност. Цветана Попкоева и Георги Йоргов получават задочни смъртни присъди на процеса през ноември 1951 година, защото не са хванати преди делото. Милицията афишира премия от 50 000 лева за главата на Цветана. Двамата с Йоргов се укриват в къщата на Георги Сербезов в село Смирненски, само че са издадени от неизвестен изменник и са задържани на 12 февруари 1952 година Цветана Попкоева е разстреляна в гората до гара Разпределителна в Русе на 25 април 1952 година Единствен Пеньо Дончев съумява да се измъкне и сполучливо да пресече границата при Югославия, където преседява в бежански лагер, а по-късно през Италия съумява да емигрира в Щатите.
Горянската чета от „ Остър меч “
За активността на горянската чета, работила в региона на Кубратска околия и на днешния град Завет /по това време част от Русенски окръг/ съвсем липсват сведения, както за активността й, по този начин и за числения й състав. Ясно е, че тя е основана като част от организацията на „ Областен аграрни център № 1 “ и членовете й участват на огромната конференция на незаконните в тепавицата край Писанец през март 1951 година
Сред водачите горяните от Кубратска околия са Петър Антонов от Писанец, Димитър Атанасов Ковачев и Димитър Куманов, за които се твърди че са били някогашни членове на Демократическата партия. Споменава се и за още един въстаник – Боньо Ганчев от Завет, само че неговата орис е незнайна. Известните данни сочат, че четата е била основана в местността „ Остър меч “ – огромен горски масив покрай Кубрат и е работила в регионите на Завет и Сеслав.
Повече информация за тяхната активност намираме в архивите на Централно разузнавателно управление на САЩ. В новоразсекретени документи на американското разузнаване от 1951 година се загатва, въпреки и косвено, че групата на Димитър Атанасов (лидер на четата, съгласно ЦРУ) е пробвала да ликвидира околийския шеф на милицията в Кубрат. В различен документ от края на 1951 година, основан на сведения на техен сътрудник в региона, се оповестява буквално: „ В Кубратска околия беше изработен опит да бъде погубен началника на милицията. В същия регион е основана групата на Димитър Атанасов от съпротивата. Напоследък тази група е взела участие във въоръжена битка със сили на милицията. Престрелката траяла няколко часа, след което милиционерските елементи се отдръпнали от сражението, давайки няколко жертви. “ Архвите на Централно разузнавателно управление на САЩ свидетелстват, че при огромна престрелка с милицията в Завет доста от горяните са били убити, измежду тях и водача им Димитър Атанасов.
Според спомените на русенския горянин Васил Медведев, Петър Антонов, Димитър Куманов и Димитър Атанасов Ковачев са били убити от милицията и сътрудниците на Държавна сигурност. За Петър Антонов се загатва, че е убит в засада на 12 юни 1951 година, когато се е движил самичък.
Горяните от Табачка
Командир на горяните от Табачка е Тодор Кожухаров. Макар, да няма директни доказателства, явно той се е отделил от огромната чета на Цанко Иванов /Мечето/ и е направил своя, която е работила в региона на родното му село. Данните за числеността и активността на горянската чета от Табачка са нищожни. За тях се загатва напълно незадълбочено в едно етнографско проучване на днешния шеф на Русенския музей Николай Ненов. Базата на четата на Тодор Кожухаров била при пещерата „ Драганка “ в местността „ Люляч “, където има люлякова гора. Сред имената на четниците са това на сина на командира – Христо Кожухаров, към момента възпитаник, Нено Иванов Цанев, Радко Михов, Къньо Цанев…
Местните предания описват, че е имало огромна престрелка край пещерата „ Драганка “ сред горяните и сили на милицията и Държавна сигурност, при която една част от четниците са убити в сражението, други са хванати, а трети съумели да избягат и да се укрият. Дейността на горянската чета траяла, само че последователно основаната от Държавна сигурност агентура в селото съумяла да свие кръга към тях. Говори се и за изменничество, осъществено от един от членовете на четата.
Една нощ татко и наследник Кожухарови отишли в селото до къщата си, с цел да вземат храна и хранителни запаси. Очевидно са били видяни от сътрудник на Държавна сигурност, който съумял да повика от Русе три камиона с милиция и армия. На разсъмване Табачка била блокирана и полицаите стесняват периметъра, приближавайки къщата. Христо забелязал придвижването им през прозореца и споделил на татко си. Започнала продължителна престрелка. Един полицай се доближил с желанието да хвърли бомба през прозореца. Христо съумял да го простреля и двамата с татко му изскочили от къщата и побягнали по задните улици. Но били подгонени от полицаите и сътрудниците. Една бомба паднала до двамата горяни, Христо се хвърлил и съумял да метне я назад към преследвачите им. Бомбата обаче се оплела в короната на близкото дърво, където се взривила. Един от шрапнелите й отнесъл долната челюст на Тодор. Христо също бил ранен, опитал да помогне на татко си, само че към този момент било късно. Видели се обградени отвред, Кожухарови се предали.
Имало правосъден развой в Русе. Тодор Кожухаров бил наказан на гибел без да каже и една дума и бил разстрелян на 3 май 1952 година Синът му Христо получил 20-годишна присъда и лежал по лагери и затвори. Според спомен на Георги Шаламанов, член на незаконната организация „ Областен аграрни център № 1 “, Тодор Кожухаров бил прострелян с автоматизиран откос през кръста при ареста, след което бил лекуван в болничното заведение и като се възстановил – тогава бил разстрелян.
Местни предания от село Табачка гласят, че Радко Михов (а евентуално и дружно с Къньо Цанев) съумял да се измъкне от засадите на милицията и избягал през границата в Турция, а оттова през Германия, най-после се озовал в Съединени американски щати.
Споменът за горяните се е съхранил в националната памет на жителите от Табачка и с помощта на тези предания през днешния ден можем най-малко да придобием визия за активността на четата с пълководец Тодор Кожухаров.
Четата на Белчо Николов
През 1952 година в Русенско се появява нова, по-малобройна горянска чета, водена от някогашния член на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “ Белчо Николов. В нея по всяка възможност вземат участие и оживели горяни от някогашната чета на Цанко Иванов /Мечето/. Тази група подхваща по-драстични акции против разпасалите се комунисти по селата, които тероризирали непрекъснато локалното население. Групата на Белчо Николов съумява да ликвидира няколко значими комунистически функционери в русенските села, измежду които двама от село Писанец. Информация за тези събития, въпреки и прекомерно лимитирана, се съдържа в новоразсекретени архиви на Централно разузнавателно управление на САЩ – и по-специално в документ от началото на ноември 1952 година, цитиращ изявления в турския щемпел, основани на свидетелства на новопристигнали емигранти от България.
Със своите акции четата на Белчо Николов съумява да всее суматоха измежду алените феодали по селата и краткотрайно да смекчи репресиите над селското население. Липсват данни по кое време и по какъв начин е била ликвидирана тази чета, само че по някои сведения Белчо Николов е бил погубен дружно с други горяни от село Смирненски, които са били в неговата група.
Краят на въоръжената опозиция в Русенско
През 1951-52 година Държавна сигурност съумява да ликвидира горянските чети в Русенски окръг. Нелегалната организация „ Областен аграрни център № 1 “ също приключва активността си. Както на всички места в страната, по този начин и тук задържаните са разграничени на три групи. Една част са предадени на съд, други са пратени в концентрационни лагери, а някои са освободени, откакто са предизвестени от органите на Държавна сигурност. От последната група избрани хора са вербувани за сътрудници на службите.
Интересна е историята на двама от членовете на „ Областен аграрни център № 1 “ Георги Шаламанов и Иван Чапкънов, които се срещат на 8 юни 1951 година и вземат решение, че след борбата при Батаклията е най-добре да минат в конспиративност.
„ След борбата излязох в конспиративност, криех се из русенските лозя. След диалога си с Чапкънов се върнах в Русе. Прибрах се у дома от страничната врата. Жена ми сподели, че през целия ден са я следили двама души и къщата ни е под наблюдаване. Разбрах, че би трябвало да се махам. Излязох отново от страничната врата и минах през дворовете на комшиите. Така още веднъж напуснах Русе. Беше към този момент мрачно, само че не тръгн
После, след рухването на режима, истината за горяните стартира малко по малко да изплува, едвам се каже, че и ние сме имали своята битка против болшевишкия режим. Някои отидоха и по-далеч: оповестиха горянското придвижване за „ първата, най-масовата и най-продължителна въоръжена опозиция против комунизма в Източна Европа “. Което е противоречиво, тъй като, става известно, сходни всеобщи и продължителни антикомунистически съпротиви е имало и в другите страни от Източния блок: „ Горските братя “ в Прибалтика, „ Прокълнатите войни “ в Полша, „ Хайдучи “ в Румъния, както и в останалите соцстрани и даже в самия Съветски съюз. И това е изцяло обикновено, тъй като съперникът на всички тях е бил общ – Кремълският подтисник, изравен зад марионетните държавни управления в съответната страна.
Въпреки скъпата документална повест „ Миналото в мен “ на Габриела Цанева и няколкото документални кино лентата по тематиката, историята на русенските горяни продължава да тъне под пластовете на времето. Стигна се до такава степен, че в края на 2016 година, когато държавното управление реши да награди посмъртно командирите на горянските чети с ордени, измежду тях и водачите на русенската въоръжена опозиция – Цанко Иванов /Мечето/ и Цветана Попкоева /Чалъкова/, в предлагането на Министерския съвет името на последната бе сбъркано. Срам и срам, откакто, наподобява, и тези, които предлагаха ордените, явно не знаят кого награждават.
Редно е, през днешния ден, повече от 60 години по-късно, да коленичим пред подвига на героите, дали живота си за свободна България и да разкажем за тях и тяхното дело, да изградим в душите си мемориал на безсмъртието им и да помним, тези, които оставиха дом и фамилии и с пушка в ръка хванаха гората, с цел да слагат началото на въоръжената опозиция против алената злина по нашите земи.
Репресиите след 9-и септември
Преди обаче в горите на Русенския край да се появят горяните, в България се случват редица събития, довели до раждането на съпротивата. Деветосептемврийският прелом и завземането на властта от Отечествения фронт /ОФ/ се случват в изискванията на руска окупация. Присъствието на войските на Червената войска на Съветския съюз става значим фактор в развиването на политическата конюнктура в страната. Още от първите дни стартират всеобщи репресии, убийства без съд и присъда, изпращане на хора по лагери и затвори.
На мушката на комунистите е политическият, стопанският и духовният хайлайф на нацията. За врагове са оповестени всички, които биха могли да се опълчват сполучливо на режима. Налагането на комунизма по принудителен път неизбежно води до ограничението на свободите и правата на българските жители.
Разправата с опозицията
Приетата на 26 януари 1945 година с гласовете на комунистите, социалдемократите и земеделците от Отечествен фронт по този начин наречена „ Наредба-закон за отбрана на националната власт “ отваря вратата на последвалите политически репресии, жертва на които стават и тези, дали своят вот за закона. В неговите текстове се планува че: „ всеки, който образува и управлява организация, целяща събарянето на властта на Отечествения фронт, се санкционира с пожизнен затвор или гибел, а който членува в такава организация или възхвалява подривни дейности против Отечествен фронт се санкционира със непоколебим тъмничен затвор. “
Минаването на земеделците и на социалдемократите в съпротива на Отечествен фронт неизбежно ги слага под ударите на този закон и улеснява разправата на комунистите с тях. Опозицията е разгромена дефинитивно през 1947 година, когато депутатите й са задържани и съдени в инсталирани процеси. Лидерът на опозицията Никола Петков е арестуван от цивилни полицаи напряко в постройката на Народното събрание на 5 юни, а на 16 август е наказан на гибел. Присъдата му е изпълнена на 23 септември 1947 година
С трагичната орис на тези първи страдалци на комунистическия режим диктатурата реализира задачата си – обществото е сковано от боязън, всеки опит за опозиция бива сплескан с жестоки репресии и всичко това, несъмнено, улеснява окопаването на „ другарите “ във властта.
Колективизацията на българското село
Силовото налагане на Трудово-кооперативните аграрни стопанства /ТКЗС/ в интервала 1949-1952 година – всъщност непосредствено прекопирване на съществуващите в Съветския съюз „ колхози “ и „ совхози “, става с брутални способи. Целта на комунистическата власт е да отнеме собствеността на селяните върху земята, животните и инвентара и да ги трансформира в „ селскостопански служащи “.
По-имотните селяни за оповестени за „ кулаци “ и са подложени на ред репресии и обществени унижения за ориста им да послужи за заплашване на останалите и да улесни процеса на колективизацията. Честа процедура е било жертвата да бъде изведена на площада и да й се окачи табела на врата с надпис: „ Аз съм кулак, национален зложелател – влизайте в ТКЗС-то “. После, предвождан от тъпанджия и с табелата на врата, а зад него – полицай с ориентирана пушка, „ кулакът “ обикалял цялото село, с цел да го видят всичките му съселяни. В огромната си част тези „ кулаци “ са съдени и пращани по лагери и затвори.
Практиките за силово заставяне на селяните да подпишат „ непринудено “ заявления за влизане в Трудово-кооперативно земеделско стопанство включвали и други надалеч по-брутални способи, като търкаляне в затворени бъчви и мними разстрели нощно време.
„ Знаете ли, че в селата Писанец и Щръклево са търкаляли хора в бъчви, с цел да влязат в ТКЗС-то? Слагат индивида в бъчвата, затварят я и я пускат да се търкаля надолу по баира. Търкаля се бъчвата и индивидът в нея. И след това отново, след това отново. Докато влезе в ТКЗС-то. А за тези, които не влизаха, знаете ли какви бяха нарядите? Знаете ли, че от вол желаеха мляко, и масло, и вълна? Знаете ли, че… Знаете ли какъв брой хората обичаха земята си и по какъв начин се грижеха за нея? Знаете ли какъв брой обичаха животните си и какъв брой плакаха за тях… “, споделя пред Габриела Цанева един от оживелите горяни Васил Медведев.
„ Идват нощем, арестуват… Качват хората в камиони и потеглят. Спират в гората, изкарват някого… „ Ще влезеш ли в ТКЗС-то? “ Няма отговор. Стрелят. Камионът потегля. Селянинът се изправя, отупва шумата от облеклата си и в тъмното потегля към къщи. Но тези в камиона не знаят какво е станало. А камионът отново стопира, отново смъкват някого в гората, отново питат, отново стрелят и не престават. После идва денят. На сутринта всички се намират – живи и здрави, само че нощта идва и всичко стартира отново… Докато се подпишат декларациите за непринудено предоставяне на земята “, добавя различен от оживелите членове на русенската опозиция Михо Райков, представен отново в книгата „ Миналото в мен “.
Всички тези репресии са реализирани от членове на комунистическата партия, от агитки на комсомола, от чиновници на милицията и на Държавна сигурност.
Нелегалният „ Областен аграрни център № 1 “ в Русе
Настават тежки времена за всички деятели на някогашните опозиционните партии, и изключително на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “, който има извънредно огромно въздействие в селата на Русенски окръг /включващ тогава Силистренско и Разградско/. В тези условия, откакто е преодолян първичният потрес от обесването на Никола Петков, неговите почитатели в Русе вземат решение да се опитат незаконно да възстановят опозицията. Условия за това основава повишеното възмущение измежду жителите и селяните към силовото налагане на комунистическия режим, а също и удобната интернационална конюнктура. В края на 40-те години болшинството от хората вярвало, че комунистите няма да съумеят да задържат властта си и скоро ще настъпят промени.
„ Надявахме се. Слушахме радио. И знаехме – в Гърция има партизанска война, по това време се образува и НАТО. Надявахме се на външна интервенция. Ние нямахме желание да водим незаконна битка. Но изискванията бяха такива – принудиха ни. Още в края на 1950-а някои от сподвижниците ни бяха арестувани. После бяха съдени и наказани ”, напомня си един от членовете на земеделската опозиция в Русенско Стефан Ненов Чалъков. Очакванията за война сред Западните сили и Съюз на съветските социалистически републики са огромни и се подклаждат от почналата Корейска война, в която Съветският съюз и Съединени американски щати водят война косвено.
„ Не въоръжено въстание и завладяване на властта искахме ние. А просто да не се съгласяваме с всичко, което се желае от нас. Не искахме да мълчим. И не можехме да повярваме, че това, което е, ще бъде задълго. Искахме хората да не се обезверяват. Затова започнахме да приказваме, да пишем позиви. Човек не става незаконен просто по този начин. Ако няма кой да гони, никой не бяга. А нас ни подгониха. Цялата ни организация се построи по силата на предпазване на живота “, добавя картината на тези години Стефан Ненов Чалъков, скришен пощальон на „ Областен аграрни център № 1 “.
Голямата цел на всички незаконни организации по това време (горяните не са единствената опозиция против режима) е била да се въоръжат и да приготвят популацията да се вдигне и да смъкна комунистите от власт при положение на боен спор сред суперсилите. В новоразсекрени отчети на Централно разузнавателно управление на САЩ от 50-те години се твърди, че при вероятно нахлуване на съюзнически войски в България най-малко 70% от популацията ще ги поддържа за ликвидирането на болшевишката опасност и възобновяване на свободата и демокрацията. Всъщност това са и данните за действителната поддръжка към режима, крепящ властта си само на щиковете на руската войска и на кръвожадността на личните си копои, държащи в непрекъснат боязън популацията.
Същите отчети на американското разузнаване от началото на 50-те години сочат, че главен проблем пред набиращата скорост опозиция е неналичието на оръжие и военно съоръжение. Както „ Областен аграрни център № 1 “ в Русе, по този начин и другите незаконни организации в страната не полуват помощ извън. Нито в архивите на Централно разузнавателно управление на САЩ, нито в тези на Държавна сигурност има и един ред за колета с оръжие за съпротивата в България. Въоръжението на горяните е едва – постоянно с пушки на бащите и дядовците им от Балканските войни, самоделни бомби, а в малко случаи се разчита на изнесено незаконно от казармите въоръжение.
Тъй като, съгласно закона, някогашните членове на разтурения Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “ нямат право на сдружения, възобновената им организация в Русе, наречена „ Областен аграрни център № 1 “, всъщност е незаконна и се образува през 1949 година Учредителното заседание се състояло в Русе, в дома на Димо Димов Лафчиев, родом от село Сваленик. Според обвинителния акт, прочетен по-късно в съда, за ръководител на организацията бил определен Жеко Жеков Стоев от с. Хлебарово /дн. Цар Калоян – б.а./, учредителен секретар – Иван Илиев Чобанов, касиер – Димо Димов Лафчиев, завеждащ връзки с бойните групи – Димитър Тончев Лазаров /Мамулков/ от с. Сваленик, завеждащ връзки със селата Цанко Иванов Цанков /Мечето/ от с. Писанец, ръководител на Контролния съвет – Тодор Йорданов Терзиев, член на контролния съвет – Иван Димитров Букев.
Целта на „ Областен аграрни център № 1 “ е била да сплоти някогашните николапетковисти и други опозиционери на властта на комунистите, да организира разяснителна акция измежду селяните и да им изясни за какво не би трябвало да влизат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство, да води битка посредством разпространяването на незаконни позиви и да събира пари и артикули в интерес на репресираните и техните фамилии. Идеята е да се поддържа духът на популацията и да се сътвори подготвеност за открити бойни дейности при започването на война сред Запада и Съюз на съветските социалистически републики.
Организацията бързо построява свои групи в Русенска, Кубратска, Тутраканска, Разградска и Беленска околия. Сред първите локални комитети са тези в русенските села Нисово, Костанденец, Сваленик, Борисово, Писанец, Вятово, Хлебарово /днес град Цар Калоян/, Червена вода, Ряхово… Предвид събитията, „ Областен аграрни център № 1 “ работи в изискванията на нелегалност. Мрежата му се построява на основата на дребни групи – така наречен „ тройки “ и „ петорки “. Замисълът е при разкриването на една от групите, нишката да се прекъсне и да не може да бъде разкрита цялата организация, защото членовете на дадена „ тройка “ или „ петорка “ познават само останалите от тази група. Комуникацията сред обособените групи се реализира с пароли, което подсигурява сигурността й.
В процеса на създаване организацията се образуват доста юношески групи, най-вече от членове на разтурения Земеделски юношески съюз /ЗМС/ към неразрешения към този момент и със специфичен закон Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “. Поради конспиративността на „ Областен аграрни център № 1 “ към днешна дата не могат да бъдат дадени точни данни за числеността му. Властта обаче развива мрежа от сътрудници и доносници, чиято цел е да обхванат и да разконспирират активността на организацията. Спорно е, обаче, до каква степен Държавна сигурност съумява да разкрие всички членове на „ Областен аграрни център № 1 “. Има неоспорими данни, че някои от тях остават неразкрити и незасегнати от последвалите репресии.
През лятото на 1950 година Държавна сигурност засича управлението на „ Областен аграрни център № 1 “ и арестува множеството му членове. През август 1950 година управляващите задържат ръководителя на „ Областен аграрни център № 1 “ Жеко Жеков и част от членовете му, измежду които са Гецо Гецов от Сваленик, Янко Минев, Тодор Терзиев, Димо Лафчиев, Иван Букев…
Въпреки това, заради тайната си конструкция, доста от клетките на организацията не престават да съществуват и да развиват активност и след този неуспех. Непосредствено застрашените от арест минават в конспиративност и образуват първата горянска чета в Русенско. Останалите членове пък провеждат подпомагането на четата с храна, оръжие, облекла и други продоволствия, а също и с укриването на незаконните, когато това е належащо.
Горянската чета на Цанко Иванов и Цветана Попкоева
Първият горянин от Русенско бил членът на управлението на „ Областен аграрни център № 1 “ Цанко Иванов Цанков /Мечето/. Според някои сведения, прякорът му бил Мечето, тъй като като млад преборил с голи ръце мечка. Той бил набит и здрав, 50-годишен мъж от село Писанец, някогашен ръководител на локалната земеделска дружба, със свободомислещ темперамент – човек, който не цепел басма на комунистите. Бил негов ред да бъде задържан през лятото на 1950 година
„ Ама то да не е смешка работа Цанко Мечето да арестуваш… Отива при него Нейко, милиционерчето, меко момче беше то. Бай Цанко му вика: „ Ти, момче, да вървиш да си гледаш работата. Бай си Цанка да не закачаш. “ И хванал гората… “, споделя неговият съселянин Нено Рашков, който в началото му носил храна и хранителни запаси, а по-късно, като се видяло накъде отиват работите, самичък станал член на горянската чета.
Когато Цанко Иванов /Мечето/ излиза в конспиративност, е самичък, само че съвсем незабавно към него се причислява и Димитър Мамулков от Сваленик – също член на управлението на „ Областен аграрни център № 1 “. Скоро броят на членовете на четата се разраства. Петър Антонов от Писанец, по разбиране демократ, и Тодор Кожухаров от Табачка са измежду първите. Впоследствие, Антонов отива в региона на Кубрат и Завет, където взе участие в обособена горянска чета. Кожухаров също се отделя и оглавява своя група, основана покрай село Табачка.
През ранната пролет на 1951 година четата на Цанко Иванов /Мечето/ наброява към 10 души, съгласно мемоари на участници в съпротивата по това време. В началото на февруари към нея се причислява и едвам 22-годишната Цветана Попкоева, която става идеолог и главен мотор в създаването на тактиката за незаконната битка. Четата е основана в горите сред селата Писанец, Бъзън и Нисово.
По това време членовете на „ Областен аграрни център № 1 “ организират среща в жп кантона на Трифон Казаков, намиращ се покрай гарата в Червена вода. От горяните участват Цанко Иванов, Цветана Попкоева и Димитър Мамулков, а от членовете на организацията там били 20-годишният Тодор Цанев, татко му Манол Цанев Доробанов и младежите Стефан Станчев, Димитър Рачев, Стефан Ненов Чалъков, Васил Михов и други Разисква се ситуацията на към този момент арестуваните членове на „ Областен аграрни център № 1 “, казусът с храната и набирането на средства. На срещата се афишира свикването на огромна конференция на представители на всички групи в организацията, която ще се състои при започване на март 1951 година в една тепавица до село Писанец. Многобройни са свидетелствата от средите на самото придвижване на русенските горяни, които сочат, че на тази среща в жп кантона е участвал агент-провокатор на Държавна сигурност, тъй като от този миг нататък стартира последователното разконспириране на горянската чета и на помагачите й.
Самите горяни откриват, че сред тях има изменник, защото оповестената пред всички поредна нова ключова дума става известна на Държавна сигурност съвсем незабавно. Опитите на репресивните органи на комунистическия режим за справяне с въоръжената опозиция посредством пряк конфликт и престрелки всеобщо се провалят, като в цялата страна има многочислени свидетелства за тези провали на Държавна сигурност и милицията. Така е и в Русенския край, както ще видите в поместените по-долу данни.
Затова Държавна сигурност ползва внедряването на агенти-провокатори в самите среди на горянското придвижване, посредством които се пробва да сложи горяните в клопки и да ги ликвидира. Държавна сигурност вербува членове на незаконните организации и ги внедрява в горянските чети. Това е и главният метод, по който органите се оправят с въоръжената опозиция.
От документи от архива на Министерство на вътрешните работи, обаче, излиза наяве, че в Русенско това не се е получило и че двама от сътрудниците на Държавна сигурност, внедрени в русенската чета, са били разконспирирани и са били разстреляни от командира на горяните Цанко Иванов /Мечето/. Това са Бойчо Братилов и Йордан Узунов.
Около 10 март 1951 година се състои огромната конференция на русенските горяни в тепавицата край село Писанец. Присъстват към 50-60 делегати, множеството от които не се познават и се виждат за пръв път. Сред тях са и представители на горяните от Табачка, с пълководец Тодор Кожухаров, както и четирима души от четата в Завет – Петър Антонов, Димитър Куманов, Димитър Атанасов Ковачев и Боньо Ганчев. Младият Тодор Цанев от Червена вода написа на крайник клетвата на русенските горяни, която всички поставят при започване на конференцията. Нейният текст, с помощта на сътрудник на Държавна сигурност, внедрен и участвал на срещата, е непокътнат в документите по следственото дело:
„ Обещавам пред целия български народ да се боря за неговото освобождение, с цел да спечелва свободата и демокрацията. Зная, че всяко безчинство и изменничество се санкционират със гибел! Заклех се! ”
След дадената клетва Цветана Попкоева изнася отчет за активността и дилемите на организацията. Участници си спомнят, че в извършените разисквания е станал спор сред Цанко Иванов /Мечето/, Тодор Кожухаров от Табачка и Петър Антонов от четата в Завет.
Впоследствие, има и още една среща в по-камерен състав, извършена при започване на април 1951 година в колибата на Георги Славчев в местността „ Долните лозя “. „ Бяхме към 15 души. Взехме решение: при заплаха да минаваме границата. Задължиха ме да давам отговор за пет села – Червена вода, Ново село, Долно Абланово, Николово и Семерджиево “, спомня си един от присъствалите – Стефан Ненов Чалъков.
Властта обаче се приготвя да нанесе своя удар против незаконното горянско придвижване. Благодарение на събраната от сътрудниците на Държавна сигурност информация този удар е нанесен в нощта точно на Великден, 29 април 1951 година Арести на ятаци и на членове на незаконните организации се правят в цялата страна – следствените килии и пандизите се оказват тесни да поберат всички арестувани. Тогава са задържани и огромна част от членовете на съпротивата в Русенско, които не са минали в конспиративност. Сред тях са Тодор Цанев, татко му Манол Цанев, татко и наследник Петър и Стефан Станчеви, Михо Райков, Стефан Ненов Чалъков и други
На същия ден Цанко Иванов /Мечето/ доближил жп кантона на Трифон Казаков, откъдето постоянно вземал храна за четата, само че бил внимателен и огледал авансово местността с бинокъл. Видял, че целият регион е цялостен с сътрудници на Държавна сигурност и схванал, че има неуспех. След осъществяване на арестите на Великден броят на горяните в русенската чета доближава до към 40 души, сочат справките на Държавна сигурност. Причината е, че някои членове на организацията виждат единствения си късмет да се измъкнат от идното им арестуване, като минават в конспиративност и се причисляват към четата на Цанко Иванов /Мечето/. В тези документи чиновниците на Държавна сигурност назовават горяните – „ бандити “, а горянските чети – „ банди “. Сред предишните в конспиративност са членовете на организацията Пеньо Дончев, Димитър Рачев и най-младият горянин, Васил Медведев – тогава още възпитаник, както и още хора от селата.
„ Арестите станаха на Великден, 1951-ва. Тогава живеех в общежитията на тухлената фабрика в Русе, там научих. Беше 2-3-ти май, когато пристигнаха при мен. Не ме арестуваха. Дадоха ми два часа, с цел да реша техен ли съм. Готов ли съм да им подпомагам ”, споделя Димитър Рачев. „ Това предложение ми пристигна като единствен излаз, с цел да избягам. Приех. Дадоха ми револвер и ми споделиха, че не са арестували Пеньо Дончев, от него да желая паролата на незаконните. Правели го, тъй като към този момент съм бил служащ, трябвало да извървя до дъно пътя към работническата класа. Отидох при Пеньо, беше рано сутринта, още мрачно. Първите му думи бяха „ да бягаме “. Знаеше, че са арестували всички, че време за губене няма. Не знам дали се е чудел за какво той не е задържан. Обясних му каква е работата. Казах му, че са ме пратили да убия бай Цанко Мечето, лидера на незаконните, и че той би трябвало да ми даде паролата. Разбрахме се, че нямаме различен път с изключение на при незаконните. Каза ми къде са. Отидох в Писанската гора, при извора. Три пъти трябваше да почукам с камък на чешмата. Долу беше Ценка, тя ме посрещна, зарадва ми се. Казах каква е работата. Бай Цанко Мечето ми поръча аз да посрещам всички новодошли. Тия дни пристигна Пеньо, малко по-късно Васко Медведев, още хора от Писанец. После се махнахме оттова – рисково беше да оставаме повече. Свързахме се с хора от село Бъзън, носеха ни храна. “
„ Беше 18 май 1951-ва, когато излязох в конспиративност. Бях усетил, че ме наблюдават. Отидох си на село, в Писанец, при един другар. Не желаех да го замесвам, а имах и оръжие – един револвер и няколко бомби. После пристигнаха при мен от горяните – познавах го индивида. Излязох в конспиративност, тъй като проведох в Русе юношески групи. Това не бяха тъкмо незаконни групи, тъй като живеехме по домовете си, учехме или работехме, само че бяхме по отношение на незаконните и всеки миг можеха да ме арестуват “, напомня си този миг най-младият горянин – тогавашният възпитаник Васил Медведев.
Поредният неуспех на Държавна сигурност да внедри собствен сътрудник в горянската чета, какъвто е казусът, посочен нагоре от Димитър Рачев, води до промяна на тактиката. В региона на горите към Писанец, Бъзън, Вятово, Хлебарово, Червена вода, Щръклево и Нисово са пратени доста цивилни сътрудници и милиция. С помощта на локални комунисти се провеждат непрекъснати блокади и голям брой засади, в опит да се затегне обръча към четата и тя да бъде ликвидирана. В тези условия директният конфликт е просто въпрос на време.
Голямото стълкновение става на 1 или 2 юни 1951 година в местността „ Батаклията “. От страна на горяните вземат участие 17-18 души, измежду които Цанко Иванов /Мечето/, Цветана Попкоева, Георги Йоргов, Димитър Рачев, Стефан Цветков, Васил Медведев, Пеньо Дончев, Цвятко Недялков, Никола Засмянков. Няма информация за жертви или за арестувани от страна на горяните при борбата.
„ Батаклията е околност сред Щръклево и Писанец, гора. Там имаше остаряла мелница, полуразрушена. Бяхме отишли към нея, само че не я приближавахме, тъй като се страхувахме, че може да я следят. Не бяхме яли от два-три дни, а и вода нямахме. Тогава, като по знамение видяхме едно агне, изгубено /няма чудеса – по-късно излиза наяве, че агнето било поставено като стръв от сътрудниците на Държавна сигурност – б.а./. Хванахме го. Там, на Батаклията, беше първото ми стълкновение. Започнаха да стрелят, когато отидох за вода до кладенеца на мелницата. Тя беше остаряла, кладенецът – необработен от години. Водата му беше нечиста и много се забавихме, до момента в който си налеем “, споделя Васил Медведев. „ Цялата околност беше блокирана от цивилни сътрудници на Държавна сигурност и от комунисти от селото. Като гръмне пушка в гората, патроните рикошират по дърветата, не се схваща от кое място идват. Беше първото ми стълкновение. Имах остаряла ръждясала пушка. Когато стрелях за пръв път, тя изхвръкна от ръцете ми. Не бях ходил боец. Не знаех какво да върша – накъде да виждам, от кое място да се вардя. Куршумите пищяха около ушите ми, идваха отвред и единствено трънките в гората ми бяха отбрана. След сражението се разпръснахме. Аз отидох в Русе за няколко дни, само че не можех да остана дълго – в действителност към този момент бях отвън закона. Пак се върнах в гората, при незаконните. Пак се събрахме. “
След борбата при Батаклията четата на Цанко Иванов /Мечето/ се разделя на по-малки групи. Цветана Попкоева, Георги Йоргов и Кольо Засмянков се насочат към Търговище и Попово. В същото време, на 6 юни, се състои още едно стълкновение – при Могилките в региона сред Писанец и Щръклево. В него вземат участие четирима – Цанко Мечето, Нено Рашков, Пеньо Дончев и Цвятко Недялков.
„ След Батаклията се разделихме. Уж щяхме да се събираме отново, но всичките не се събрахме. Ценка с Георги и с Кольо отпътува за Търговище. Васил отишъл в Русенските лозя, пък Димитър Рачев към Борисово. Ние, четиримата, тръгнахме към Червена вода, Семерджиево и Бъзън – да търсим връзка с хора и за храна. Обикаляхме три дни. Много нестабилно беше. Много народ арестуваха в края на април, по Великден. Дебнеха. Тогава бай Цанко разбра, че и брат му Иван са хванали. Много унил беше. За другите нищо не знаехме, само че неприятно ставаше “, споделя горянинът Нено Рашков. „ От Бъзън тръгнахме да се прибираме – към гората, по дерето. Пълно беше с сътрудници. Пътят ни беше отсечен. Останахме в житото. Цанко беше в лозята – с Пеньо вървяха за самун. По едно време виждам – светва се с кибрит в ръжта, взимам карабината, изщраквам пандиза. „ Аз съм “ – вика Цанко. Ама по-късно минава един сътрудник, наблюдавал го. Аз бях под крушата, хукнах надолу. Тичаме в царевицата – там две дами и един мъж копаят – уплашиха се, само че не викат. Пак се върнахме в ръжта. Заобиколихме тази група от Държавна сигурност. Тръгнахме към Бъзън, излязохме на шосето. По пътя видяхме една-две каруци да препускат. И те ни видяха – единият с секира беше… Аз вървях начело, другите след мен – на 10 метра един от различен, спуснахме се по дерето към селото. Гледаме – цялата гора заградена. Хванахме отново дерето. Вървим и внезапно – двама сътрудници идват откъм келемето. „ Да бягаме “ – вика Цанко и отново хукнахме – аз, той, Цвятко и Пеньо. Трима полицаи по нашите дири тичат. Ожаднях доста. Пак бяхме в житата. Мръкна се. Викам си: „ сутринта отивам за вода, каквото ще да става “. Спряхме. Успокоихме се. Цвятко извади да се бръсне – по вечеря към този момент беше, на 6-и юни. Тогава откриха огън. Гърмят на 15-20 метра от мен. Чух го Цвятко, че извика, обърнах се, видях го – лежеше на раницата си, ударен в сърцето и в челото, целият в кръв. Гръмнах два-три пъти, извадих бомбата, тогава ме удариха в ръката, изпуснах я… В това време един от нашите тича към мен, взе я, хвърли я. После пристигнаха от ония. А техните не престават да стрелят. „ Не гърмете, нас ще убиете “, викат. Пак нещо ме удари – в ребрата. Натовариха ни в една каруца с Цвятко. Закараха ни в общината, в Щръклево. Какво са създали с него, дали са го погребали, дали са го дали на неговите – не знам. Аз се оправих и ме съдиха. “
Практически, по-късно последно стълкновение горянската чета на Цанко Иванов /Мечето/ дефинитивно приключва своето битие, давайки една жертва – убитият при Могилките Цвятко Недялков /Железарчето/, както и един задържан – раненият в борбата Нено Рашков.
Другите горяни в огромната си част са задържани по-късно, съдени са и са пратени по лагери и затвори, където множеството прекарват по към 10 години. Никола Засмянков получава смъртна присъда и е погубен. Командирът Цанко Иванов /Мечето/ потегля към турската граница след последната борба, само че на гарата в Хисаря е засечен и погубен от Държавна сигурност. Цветана Попкоева и Георги Йоргов получават задочни смъртни присъди на процеса през ноември 1951 година, защото не са хванати преди делото. Милицията афишира премия от 50 000 лева за главата на Цветана. Двамата с Йоргов се укриват в къщата на Георги Сербезов в село Смирненски, само че са издадени от неизвестен изменник и са задържани на 12 февруари 1952 година Цветана Попкоева е разстреляна в гората до гара Разпределителна в Русе на 25 април 1952 година Единствен Пеньо Дончев съумява да се измъкне и сполучливо да пресече границата при Югославия, където преседява в бежански лагер, а по-късно през Италия съумява да емигрира в Щатите.
Горянската чета от „ Остър меч “
За активността на горянската чета, работила в региона на Кубратска околия и на днешния град Завет /по това време част от Русенски окръг/ съвсем липсват сведения, както за активността й, по този начин и за числения й състав. Ясно е, че тя е основана като част от организацията на „ Областен аграрни център № 1 “ и членовете й участват на огромната конференция на незаконните в тепавицата край Писанец през март 1951 година
Сред водачите горяните от Кубратска околия са Петър Антонов от Писанец, Димитър Атанасов Ковачев и Димитър Куманов, за които се твърди че са били някогашни членове на Демократическата партия. Споменава се и за още един въстаник – Боньо Ганчев от Завет, само че неговата орис е незнайна. Известните данни сочат, че четата е била основана в местността „ Остър меч “ – огромен горски масив покрай Кубрат и е работила в регионите на Завет и Сеслав.
Повече информация за тяхната активност намираме в архивите на Централно разузнавателно управление на САЩ. В новоразсекретени документи на американското разузнаване от 1951 година се загатва, въпреки и косвено, че групата на Димитър Атанасов (лидер на четата, съгласно ЦРУ) е пробвала да ликвидира околийския шеф на милицията в Кубрат. В различен документ от края на 1951 година, основан на сведения на техен сътрудник в региона, се оповестява буквално: „ В Кубратска околия беше изработен опит да бъде погубен началника на милицията. В същия регион е основана групата на Димитър Атанасов от съпротивата. Напоследък тази група е взела участие във въоръжена битка със сили на милицията. Престрелката траяла няколко часа, след което милиционерските елементи се отдръпнали от сражението, давайки няколко жертви. “ Архвите на Централно разузнавателно управление на САЩ свидетелстват, че при огромна престрелка с милицията в Завет доста от горяните са били убити, измежду тях и водача им Димитър Атанасов.
Според спомените на русенския горянин Васил Медведев, Петър Антонов, Димитър Куманов и Димитър Атанасов Ковачев са били убити от милицията и сътрудниците на Държавна сигурност. За Петър Антонов се загатва, че е убит в засада на 12 юни 1951 година, когато се е движил самичък.
Горяните от Табачка
Командир на горяните от Табачка е Тодор Кожухаров. Макар, да няма директни доказателства, явно той се е отделил от огромната чета на Цанко Иванов /Мечето/ и е направил своя, която е работила в региона на родното му село. Данните за числеността и активността на горянската чета от Табачка са нищожни. За тях се загатва напълно незадълбочено в едно етнографско проучване на днешния шеф на Русенския музей Николай Ненов. Базата на четата на Тодор Кожухаров била при пещерата „ Драганка “ в местността „ Люляч “, където има люлякова гора. Сред имената на четниците са това на сина на командира – Христо Кожухаров, към момента възпитаник, Нено Иванов Цанев, Радко Михов, Къньо Цанев…
Местните предания описват, че е имало огромна престрелка край пещерата „ Драганка “ сред горяните и сили на милицията и Държавна сигурност, при която една част от четниците са убити в сражението, други са хванати, а трети съумели да избягат и да се укрият. Дейността на горянската чета траяла, само че последователно основаната от Държавна сигурност агентура в селото съумяла да свие кръга към тях. Говори се и за изменничество, осъществено от един от членовете на четата.
Една нощ татко и наследник Кожухарови отишли в селото до къщата си, с цел да вземат храна и хранителни запаси. Очевидно са били видяни от сътрудник на Държавна сигурност, който съумял да повика от Русе три камиона с милиция и армия. На разсъмване Табачка била блокирана и полицаите стесняват периметъра, приближавайки къщата. Христо забелязал придвижването им през прозореца и споделил на татко си. Започнала продължителна престрелка. Един полицай се доближил с желанието да хвърли бомба през прозореца. Христо съумял да го простреля и двамата с татко му изскочили от къщата и побягнали по задните улици. Но били подгонени от полицаите и сътрудниците. Една бомба паднала до двамата горяни, Христо се хвърлил и съумял да метне я назад към преследвачите им. Бомбата обаче се оплела в короната на близкото дърво, където се взривила. Един от шрапнелите й отнесъл долната челюст на Тодор. Христо също бил ранен, опитал да помогне на татко си, само че към този момент било късно. Видели се обградени отвред, Кожухарови се предали.
Имало правосъден развой в Русе. Тодор Кожухаров бил наказан на гибел без да каже и една дума и бил разстрелян на 3 май 1952 година Синът му Христо получил 20-годишна присъда и лежал по лагери и затвори. Според спомен на Георги Шаламанов, член на незаконната организация „ Областен аграрни център № 1 “, Тодор Кожухаров бил прострелян с автоматизиран откос през кръста при ареста, след което бил лекуван в болничното заведение и като се възстановил – тогава бил разстрелян.
Местни предания от село Табачка гласят, че Радко Михов (а евентуално и дружно с Къньо Цанев) съумял да се измъкне от засадите на милицията и избягал през границата в Турция, а оттова през Германия, най-после се озовал в Съединени американски щати.
Споменът за горяните се е съхранил в националната памет на жителите от Табачка и с помощта на тези предания през днешния ден можем най-малко да придобием визия за активността на четата с пълководец Тодор Кожухаров.
Четата на Белчо Николов
През 1952 година в Русенско се появява нова, по-малобройна горянска чета, водена от някогашния член на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “ Белчо Николов. В нея по всяка възможност вземат участие и оживели горяни от някогашната чета на Цанко Иванов /Мечето/. Тази група подхваща по-драстични акции против разпасалите се комунисти по селата, които тероризирали непрекъснато локалното население. Групата на Белчо Николов съумява да ликвидира няколко значими комунистически функционери в русенските села, измежду които двама от село Писанец. Информация за тези събития, въпреки и прекомерно лимитирана, се съдържа в новоразсекретени архиви на Централно разузнавателно управление на САЩ – и по-специално в документ от началото на ноември 1952 година, цитиращ изявления в турския щемпел, основани на свидетелства на новопристигнали емигранти от България.
Със своите акции четата на Белчо Николов съумява да всее суматоха измежду алените феодали по селата и краткотрайно да смекчи репресиите над селското население. Липсват данни по кое време и по какъв начин е била ликвидирана тази чета, само че по някои сведения Белчо Николов е бил погубен дружно с други горяни от село Смирненски, които са били в неговата група.
Краят на въоръжената опозиция в Русенско
През 1951-52 година Държавна сигурност съумява да ликвидира горянските чети в Русенски окръг. Нелегалната организация „ Областен аграрни център № 1 “ също приключва активността си. Както на всички места в страната, по този начин и тук задържаните са разграничени на три групи. Една част са предадени на съд, други са пратени в концентрационни лагери, а някои са освободени, откакто са предизвестени от органите на Държавна сигурност. От последната група избрани хора са вербувани за сътрудници на службите.
Интересна е историята на двама от членовете на „ Областен аграрни център № 1 “ Георги Шаламанов и Иван Чапкънов, които се срещат на 8 юни 1951 година и вземат решение, че след борбата при Батаклията е най-добре да минат в конспиративност.
„ След борбата излязох в конспиративност, криех се из русенските лозя. След диалога си с Чапкънов се върнах в Русе. Прибрах се у дома от страничната врата. Жена ми сподели, че през целия ден са я следили двама души и къщата ни е под наблюдаване. Разбрах, че би трябвало да се махам. Излязох отново от страничната врата и минах през дворовете на комшиите. Така още веднъж напуснах Русе. Беше към този момент мрачно, само че не тръгн
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ