Народът е смутен от евентуална намеса във войната, пишат до

" Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната ", пишат до цар Борис ІІІ опозиционни политици, разтревожени от очертаващия се съюз с нацистка Германия. Митове, крайности и истини за фашизма и съпротивата против него.

Есента на 1940 година е белязана от поредност прочувствени диспути в Народното събрание. Сред изключително дейните оратори е близкият до политическия кръг „ Звено “ Петко Стайнов. В една от речите си той намерено упреква кабинета и царя, че държат висшия законодателен орган в цялостно незнание по отношение на външнополитическите си планове, трансформирайки го по този метод в украса на един диктаторски режим. Управляващите на собствен ред вършат всичко допустимо да заглушат и без друго нежното посланичество на опозицията. В спомените на съвременници се загатват разнообразни процедурни ходове - отвод да бъде дадена думата на народните представители, заставащи против държавната линия; записването им на последните места в листата на деклариралите предпочитание за изявление, преди чиито речи постъпват оферти за завършек на дебата, одобрявани с лекост, и други.

Датата е 26.12.1940 година. Присъстват Димитър Гичев и Вергил Димов (БЗНС „ Врабча “), Григор Василев (Демократически сговор), Стоян Костурков (Радикалдемократическа партия), Кръстьо Пастухов (социалдемократ) и проф. Петко Стоянов – дейци на обичайна съпротива, настояща в рамката на закона и заставаща зад реставрацията на Търновската конституция. Инициативата за събранието е на Гичев и Димов, а резултатът е учредяването на „ Съюз на конституционните сили “ – обединяване с къс живот, симптоматично за търсенето на сговор против крайностите на фашизма и комунизма от страна на демократично настроения дял от политическия набор.

През януари 1941 година шестимата водачи основават и популяризират апел, ориентиран най-много против заплахата от болшевизация на страната, акцентирайки върху потребността от мир, който съгласно тях е вероятен единствено от позицията на военния неутралитет. Текстът доближава и до средите на ръководещите, а негово копие е преведено и оповестено в белградския официоз „ Политика “ на 20.01.1941 година, всявайки паника както у представителите на българското държавно управление, по този начин и в Югославия, която към момента се готви за съюз със силите на Оста.

Тревога от очертаващия се съюз с Германия

На 10.02.1941 година по гледище на Атанас Буров министър председателят Филов приема седмина опозиционни депутати. Пред него те показват паниката си от очертаващия се съюз с Германия, чиито очертания към този момент личат на политическия небосвод. Безпокойството им получава неустановен отговор, имащ за цел да ги успокои.
Редакцията предлага
Ето за какво на 21.02.1941 година, петък, Д. Гичев (БЗНС „ Врабча “), Кр. Пастухов (Социалдемократическа партия), Ст. Костурков (Радикалдемократическа партия), К. Георгиев („ Звено “), Н. Мушанов (Демократическа партия), Г. М. Димитров и Н. Петков (БЗНС „ Пладне “), Гр. Василев (Демократически сговор), Ат. Буров и П. Стайнов (Народна партия) и Ив. Пашов и Д. Дечев (комунисти, в персонално качество) подават молба за визита в дворцовата канцелария. „ Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната “, настояват основателите. Комунистическите представители заемат позиция, която не дава отговор на линията на Българска работническа партия, за която съюзът с Хитлер на фона на настоящия представлявал гаранция за мира на Балканите.

Земеделецът Вергил Димов, вторият човек в Български земеделски народен съюз „ Врабча “ след Д. Гичев и негов непосредствен другар, женен за сестрата на брачната половинка му, си спомня, че двамата вървели и срещнали Петко Стайнов, който им споделил, че парламентарната съпротива приготвя акция против влизането в Тристранния пакт. Заедно достигнали до единодушие, че към замисленото могат да бъдат приобщени и други политици с неоспорим престиж, намиращи се отвън състава на Народното събрание. Разказът е част от към момента неиздадените му записки. Отново по думите на Димов, окончателният вид на текста на молбата до монарха е изобретен в дома на Мушанов в наличието на всички, които след това поставят подписите си. От дневника на Богдан Филов разбираме, че единствен Атанас Буров не е съумял да взе участие в креативния развой.

Документът бързо доближава до министър-председателя. Още в същия ден той среща Буров и отбелязва в дневника си съвсем неприязнено: „ На съветската заплаха не отдава значение. Становището му - напълно англофилско “. На идващия ден при министър-председателя идва началникът на кабинета на царя Павел Груев и рапортува, че поради писмото на опозиционните водачи монархът през целия ден бил „ ужасно нервозен “. Макар да не е бил очевидец на прочувственото положение на Борис III, същото твърди и В. Димов: „ Акцията на опозицията разтревожи Двореца “.

Отговорът на молбата идва на 25.02., а негов създател е не царят, а министър председателят. По сходство на парламентарните практики за обезгласяване на опозицията, и тук отводът се опира на официално съображение – подписалите са потърсили чуване в качеството си на партийни водачи, а съгласно Наредбата-закон от 14 юни 1934 година партиите са неразрешени. На Мушанов в ролята му на представител на дванадесетимата Филов предлага да изложат документално вижданията си, на които монархът щял да отговори – още веднъж тактическо решение, имащо за цел печелене на време и в последна сметка обезсмисляне на акцията.

Трудното обединяване на опозицията

Обединените дейности на водачите на политически партии в България се броят на пръсти. Общите старания пред лицето на съперник, превъзхождащ по значение десетилетните междупартийни и личностни крамоли, са изключение, мъчно различимо в шума на нестихващите разпри. Този случай е образец за опакото на нормалното. За обединяване в името на в действителност значима идея.

Ненапразно Вергил Димов назовава станалото „ крупно събитие “. През оптиката на сходни разкази историята на интервала стартира да наподобява другояче. Изведено от черно-белите тонове, предишното придобива действителната си трудност. Опозицията не е единствено комунистическа, а и демократична, чиито сила и идеологии произлизат от обичайните партийни ядра, залагащи не на партизанска тактика, не на революционно принуждение и саботажи, а на замисли, осъществими напълно на терена на законността.

Според Димитър Пешев, който също не бил непознат на концепциите, изразени в молбата, тази акция била първият признак за жизнеността на опозиционните сили, само че и единствен знак за нежната ѝ дарба да създаде единодушие. В спомените си той твърди, че силите, носещи концепциите на демокрацията у нас, се намират в непрестанен „ раздор “, който не е могъл да се надмогне даже пред лицето на нацистката заплаха.

За дейностите на опозиционните политици от февруари 1941 година през днешния ден се знае малко или нищо. В учебниците по история няма и дума за това събитие. Почти пет десетилетия полето на съпротивата против нацизма и фашизма беше монополизирано от Българска комунистическа партия. Присъствието на други политически деятели с антифашистка настройка би усложнило картината и би разредило революционното обръщение, което очевидно е трябвало да бъде колкото може по-концентрирано и еднопосочно. Довод за това идеологически стимулирано безмълвие беше и събитието, че множеството от дванадесетимата бяха съдени и лежаха по затвори и лагери след 9.09.1944 година Биографиите на всички тях са познати.

По-малко известна е ориста на Вергил Димов – повторен министър, свален от два преврата, взел участие в опозиционните замисли, чийто автограф не стои под документа поради решението там да бъде подписът на Д. Гичев. Арестуван директно след преврата, той лежи цяло десетилетие в пандиза. Семейството му оцелява с големи старания, бидейки интернирано от София в Попово. Последната си нощ преди ареста той претърпява в постройката на ръководеното от него министерство, откакто Кимон Георгиев учтиво го приканва да остане там от съображения за сигурност. „ Вратата се затвори зад мен, с цел да се отвори след 10 години “ – написа Димов за случилото се. Само един от подписалите молбата – комунистът Димо Дечев – прави прилична кариера.

Димитър Атанасов

В края на 2015 година Министерският съвет разгласи датата 21 февруари за Ден на оказване на благодарност към лицата, съпротивлявали се против нацизма в Република България. До през днешния ден институционален опит за отдаване на същинска респект към неболшевишкия български антифашизъм няма. Инерцията продължава да раздира сред две крайности дебата за фашизма у нас, както и този за характера на Деветосептемврийския прелом.

Митологични схеми

За рисковата левица в България преди е имало единствено фашизъм и нищо друго, а партизанското придвижване съставлява саможертвен ентусиазъм към независимост, кулминирал през есента на 1944 година Разказ, в който има място единствено за доста положителни и доста неприятни. Средният указател, който нормално е най-гъсто обитаем, е предумишлено отхвърлен.

На същата митологична скица се подчинява и извънредно дясната интерпретация, съгласно която в България фашизмът и нацизмът са били напълно непознати, а от идването на руските войски на Дунава са се възползвали обществените низини, които непринудено изсипали фрустрациите си върху елита и заели неговите места в обществото, прекъсвайки разумния процес на страната.

Усилията за защита на демокрацията носят еднопосочно позитивен знак. Подобни разкази служат за идентичностни маркери на актуалните общества. Бихме могли да оглеждаме триумфите и неуспехите в актуалните си общностни планове таман през сюжети като този, признати за етически стандарт.



Вижте и това видео на Дъждовни води:
" И тогава ни откараха в концлагера ": разказът на един български евреин