bTV Репортерите: Изгубената царица
Наричат я царицата на инструментите. Казват, че тя е душата на музиканта и се избират взаимно. Казват също по този начин, че връзката им е неразривна, тъй като са едно цяло и, в случай че някой от тях се изгуби някъде по пътя, те ще намерят метод да се срещнат още веднъж. Следващата история потвърждава това.
Димитър Георгиев е свирил на цигулката си цели 11 години и даже не е предполагал, че един ден ще я изгуби. Случва се през 1989 година, на връщане от концерт в Кипър с камерния отбор " Софийски солисти ".
Бил дружно с дъщерите си Юлияна и Мила, които тогава на нежна възраст също взели участие в програмата като цигуларки. Когато кацнали на българска земя, Димитър и децата му взели такси до дома.
„ И пред у дома жена ми, която не беше виждала децата, ни чакаше доста разчувствана, извадихме багажа от багажника и откакто потегли таксито се разбра, че едната цигулка е останала в таксито. Усетихме се, викахме таксито, само че нищо. Той отпраши”, описа Димитър Георгиев, цигулар в камерен отбор " Софийски солисти ".
Дъщеря му Мила, тогава наричана детето-чудо поради музикалния си гений, също доста ясно си спомня случката.
„ Викахме – Моля, апелирам, спрете, само че нямаше реакция, таксито просто тръгна… И по-късно знам, че беше… за всеки музикант да си не помни инструмента е безспорен призрачен сън. И това се случи за съжаление”, спомня си Мила, концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт.
„ Тогава в малкия екран взеха решение да разгласят, че изгубената цигулка е на Мила. Тогава заплашителен писък от всички вестници се надпреварваха да я интервюират и се надявахме, че водачът някак ще се смути от цялата тая работа и ще върне цигулката. – Това случи ли се? – Не, не се случи. Всичко се не помни и 30 години минаха”, добави Димитър.
Но 30 години по-късно изгубената цигулка намира път към своя музикант , с цел да се срещнат още веднъж. Инструментът се озовава в дребното ателие на майстор-лютиера Андриян Андреев в Казанлък. Една черно бяла фотография на " Софийски солисти " се оказва ключът към една мистерия.
„ Той ми се обади по телефона и стартира да ме подпитва – „ Абе, да си не запомнил цигулка в такси преди доста години? Да, има такова нещо, само че не е на щерка ми, а моя. И той ме подпитва каква е. И му споделих, че е италианска цигулка, леко светла, и той споделя – знаеш ли, че при цигулката има една фотография от " Софийски солисти " в турнето в Япония? И аз споделям – айде бе, Адрияне, че това е моята цигулка, бе, какво ще ми приказваш ти”, сподели Димитър Георгиев.
Цигулката на Димитър попада в ателието като по филмите и също като по филмите положителните герои постоянно остават анонимни.
„ С мен се свърза едно семейство, което имаше една единствена молба – да погледна един инструмент, който е бил открит след гибелта на техен родственик в неговия дом и да се погрижа този инструмент да се върне при неговия притежател. Всъщност по този начин стартира историята. Следата беше, че в калъфа имаше остаряла фотография, черно-бяла на Софийски солисти. Лъкът беше от български майстор”, описа занаятчия лютиерът Андриян Андреев.
– Как реагира Митко Георгиев на вашето позвъняване – изненада ли се? Моментът, в който той осъзна, че това в действителност е неговата цигулка?
– По телефона, като се чухме, той ми сподели – Абе, момче, ще ме разплачеш, което беше обикновено. Това е един потрес, само че считам прекрасен. Приятна страст. Аз бях задължен да извърша обещанието, което дадох, да намеря индивида, на който принадлежи инструмента и да го върна. Това е.
„ Беше безспорен потрес. Такава история човек…такъв край в никакъв случай не сме си представяли или сме предполагали, че нещо такова нещо ще се случи. И ужасно, че се върна при нас! Невероятен хепи енд на една кошмарна история, показа Мила Георгиева.
Потънала в прахуляк цели три десетилетия, забравена и несвирена, цигулката се нуждае от реституция преди да се върне при своя музикант. Но анонимното семейство към този момент е щастливо, тъй като скоро тя ще бъде още веднъж в тези ръце, които са създавали изкуство с нея.
– Искам това да се разпространява. Да не се приказва, единствено че сме крадливо племе, а, че сме почтени хора, сподели Димитър Георгиев.
– Защо се развълнувахте?
– Случаят не е инцидентен. Жестът е неповторим, че това се случва в България.
– Това не е просто инструмент за вас?
– Всичко е. Семейството ми е, като дете ми е.
– Кой е основният воин в този филм?
– Цигулката! Тя е основният воин. Сама по себе си историята има добър край и това е основният воин, аз нямам подозрение, споделя Адриан.
„ Според мен основни герои са хората, които върнаха цигулката. Аз съм виновникът за това, само че жестът е огромно нещо”, добави Димитър Георгиев.
И без значение кой е основният воин в тази история, едно е несъмнено – сърцето на един музикант е щастливо още веднъж.
Целият живот на 83-годишния Димитър Георгиев е обвързван с музиката. Дори не си спомня по кое време за пръв път е държал цигулка в ръцете си. Като наследник на боен диригент, било разумно да продължи пътя на татко си.
„ Баща ми искаше да изсвирвам на цигулка и започнах да изсвирвам на цигулка. Частно. Не съм учил в музикално учебно заведение. Като приключих гимназия, постъпих в консерватория. Малко по-късно влязох в оркестъра на Софийската национална опера и там се зароди концепцията да създадем състав, сходен на Загребски солисти, който тогава беше доста популярен”, описа още Димитър.
Така, през 1962 година Димитър Георгиев дружно с още 12 другари от Софийската национална опера основават камерния оркестър " Софийски солисти ", без даже да допускат, че ще станат известни в целия свят.
„ А 63-та към този момент имахме концерти. Първият концерт беше в зала „ България” и от този момент непрестанно свирим. Репетирахме преди 10 ч. сутринта или преди театър. Имаше дори рядкости сме правили подготовки зимно време в 5 ч. сутринта в зала „ България”. Въобще любовта и ентусиазмът беше доста висок.
Беше доста тежко, само че успяхме. Успяхме, с помощта на триумфите си в зала „ България”. Бяха залите цялостни, бяхме доста нашумели и хората доста ни обичаха и по този начин станахме камерен оркестър с непрекъснат диригент Васил Казанджиев”, сподели още Димитър Георгиев.
– На какво се дължи триумфът ви? Кое съгласно вас ви държи дружно толкоз дълго време?
– Любовта! Любовта към камерната музика, безапелационен е Васил Казанджиев.
Връзката на Димитър с музиката предначертава пътя и на двете му деца.
– Вие ли насочихте дъщерите ви към музиката?
– Естествено, да. Жена ми беше бременна, аз пътувах с оркестъра и споделих, че децата ми ще бъдат музиканти. Бях безусловно уверен, че децата ми ще имат данни за музиканти. Това беше безусловно разбиране за мен и изобщо не съм се колебаел.
Димитър Георгиев прекарва 40 години от живота си като цигулар в камерния оркестър. До 2000-та година, когато се пенсионира.
– Какво е цигулката за вас?
– Нещо, което е неразривно обвързвано с мен, с живота ми. Целият си живот съм прекарал с цигулката си. Цигулката, би трябвало да имаш положително отношение към нея. Понеже тя ти дава всичко в живота и би трябвало да имаш съответното отношение към нея. Тя ми е основала живота. Децата, фамилията, работата, отношението на хората към мен, известността ми. Всичко е обвързвано с цигулката.
– Казвате, че тя дава, а взима ли?
– Взима. Като я оставиш и не свириш, както аз към този момент 20 години не изсвирвам, просто е напълно друго. Друго е ситуацията към този момент. Цигулката би трябвало всекидневен труд, всекидневно поддържане. Много е тежко. Трябва да се поддържаш доста, с цел да си на равнище. Не се ли поддържаш, свършваш, като цигулар. Много отмъщава цигулката, в случай че я забравиш. Затова положителните музиканти си разрешават не повече от седмица отмора.
– Какво преживяхте за тези 40 години?
– Преживях най-щастливите си години в живота. Бяхме известни в целия свят, пътувахме. В България, целия свят, Америка, Япония, Австралия, Южна Америка, Китай, Индия, Бразилия… В целия свят хората са ни ставали на крайници, викали са ни, то беше нещо необикновено, на всички места по света. Аз съм плакал, когато сме имали триумфи, откакто свърши концертът и залата избухне в овации, тогава се просълзявам. Имали сме по 7-8 биса в Испания, в Америка…тези емоции…
И макар че от близо 20 години към този момент не се занимава интензивно с музика, той споделя, че музикантът остава музикант до края.
– Музиката е предопределение и по-късно е специалност. Аз имах шанс, че работих целия си живот нещо, което обичам, а това е най-важното, да знаете. Това беше шансът ми. И децата ми това работят. Всичките сме в музиката. Не знам… към нас всичко е музика. Така ще бъде до края, до момента в който мога да вдишвам.
– Като погледнете обратно във времето, коя е най-голямата ви горделивост?
– Най-голямата ми горделивост? Е, това е Софийски солисти и децата ми.
– Щастлив човек ли сте?
– Да, благополучен съм. И с кариера, и със семейство. С триумфи на фамилията. Не мога да се оплача. Късмет.
– Особено в този момент и с намирането на цигулката, какво ще кажете?
– Винаги си намирам нещата, да знаете. Губя ги и ги намирам. Това беше най-големият ми шанс. Това да си загубиш цигулката и след 30 години да я намериш, беше….голяма изненада. Аз не я открих. Тя откри път към мен. По незнайни пътища, само че след 30 години пристигна. В живота има и музика.
Царицата на инструментите ни води и в дребната работилница на майстор-лютиера Андриян Андреев. Тя ни потопи в неговия свят и в тайните на едно изкуство, където парчето дърво приказва и има собствен личен темперамент.
Андриян Андреев приключва тревненската дърворезбарска школа, след което се връща в родния Казанлък. Започва работа във фабриката за струнни музикални принадлежности, само че скоро схваща, че всеобщото произвеждане е надалеч от изкуството, което той желае да прави.
„ Там останах две години, само че не бях удовлетворен от метода на работа. За мен лютиерството е повече от правене на принадлежности. Лютиерството е изкуство. И в действителност на по-късен стадий, когато отидох да изучавам в Италия 91-ва година, когато се срещнах лице в лице с инструментите на гениалните Страдивари и….големите италианци, когато попаднах в една среда, в едно учебно заведение, където ми преподаваха едни от най-хубавите майстори лютиери в света, тогава някак си любовта се породи в мен към лютиерството”, показа Андриян Андреев.
Така лютиерът прекарва пет години в италианския град Кремона, с цел да специализира. Работил е по градежи, чистил е офиси, помагал е в пицария. Чиракувал е в ателиетата на великите италиански майстори, където попивал тайните на изкуството. Казва, че животът не бил елементарен. Но също по този начин знае, че от време на време човек би трябвало да мине по сложни пътища, с цел да сбъдне фантазията си.
„ Аз отидох с една дребна сума, трябваше да изучавам и да работя. Другият проблем беше, че оставих брачната половинка ми с дете на година и половина, тъй че имаше и сложни моменти. Но за момент не съм се съмнявал, че това е моят път”, безапелационен е Андриян.
Вече 30 години лютиерът следва своя път. Ръцете му са основали към този момент над 100 изящни музикални инструмента. И не, лютиерството не е поминък. Лютиерството е изкуство, споделя той.
– Моите принадлежности се пробвам да ги чуя, още когато са парче дърво. Да слушам какво ми споделя дървото, накъде ме води. Какъв е неговият личен звук, какъв е неговият тон.
– Казвате, че дървото има темперамент?
– Да, безусловно. Живо е. Дори отрязано парче дърво преди 100 години, остава живо и то реагира. Реагира на температурата, реагира на влажността, когато е употребявано за инструмент, реагира на вибрациите, напрежението и дава отговор. Да, дава отговор.
За направата на един струнен инструмент са нужни най-малко към 7- 8 месеца и се стартира точно от парчето дърво.
По малко, по малко, от тези няколко части дърво, които ние сме подбрали авансово и сме ги чакали десетки години, започваме инструмента. Като несъмнено ги слушаме и ги чуваме, и ги събираме посред ми, тъй че най-после да излезе един добър инструмент.
– Кой е последният щрих?
– Последният щрих е настройването. Последното е настройването. И това е най-голямото очакване за мен, когато към този момент сложим душичката, сложим магаренцето, опънем струните и започваме да настройваме инструмента, тогава към този момент чуваме месеците труд какво сме създали.
Посещаваме ателието на майстора в миг, когато той стартира направата на нова виола.
– Ето в този момент да вземем за пример създаваме горната резонанса дъска. Подготвил съм към този момент и долната резонансна дъска, която ние назоваваме дъното, която е от явор. Много доблестен материал, с положителни звукови качества. Това е груба обработка, по-късно скулптирането.
– Какво изпитвате с това почукване?
– Това е звукът, който издава дървото. Той ни подсказва акустични зони по какъв начин да ги разпределим вярно. И би трябвало да чуваме дървото с почукване, би трябвало и да го усещаме до момента в който го работим. Ето в този момент да вземем за пример ще ви покажа, като се работи, би трябвало да има характерен шу, това е шумът, който се чува, когато се работи върху капака напречно по неговите жилки и годишните му кръгове. Чувате по какъв начин звукът е изострен, гласовит.
След грубата обработка, следва и финото скулптуриране на дървото, ни разкрива лютиерът.
„ Ето това е смърчът, както този, ето какъв брой тънко е. Има характерна форма. Той е към този момент явен. Колко явен тон има. Това е концепцията – да е явен тонът”, изяснява Андриян.
Паралелно с това, Андриян Андреев работи и върху реставрацията на цигулка от 81-а година.
„ Сега работата е върху напасването на магаренцето. Всяко магаренце се прави за всеки инструмент строго самостоятелно. То се слага на това място и има строго самостоятелна форма. Сега малко ще поработя и върху него. Магаренцето е от яворово дърво…много мъчно се намира такова дърво за магаранце. То също би трябвало да е отлежало. Трябва да се чува този звънък звук, когато пада върху твърда повърхнина. Това значи, че то е качествено и добре ще превежда вибрациите”.
Лютиерът би разпознал всеки един от инструментите, които е основал. Вярва, че връзката му с тях остава, даже и откакто музикалният инструмент излезе от ателието му. Една скорошна преживелица от Италия потвърждава това с цялостна мощ – той разпознава своя съвсем 30-годишна цигулка на ревю за музикални принадлежности.
„ Минавайки, аз погледнах към витрината с принадлежности, която беше зад нея. Погледнах и споделям на брачната половинка ми. Тази цигулка е моя. И Мария споделя – не, не е допустимо. Помолих момичето да извади цигулката, само че тя сподели, че е невероятно. Но й споделих – а може ли, в случай че аз съм майсторът на този инструмент? – Ама по какъв начин вие сте майсторът? – И в действителност се оказа, че в действителност е мой инструмент, който остана в музея на учебното заведение, където учих. Аз я познах, без да я слушам.
– Как я познахте?
– Ами не знам, нямам визия по какъв начин се случват нещата. Аз постоянно съм казвал, че има неща, които са по-големи от нас и те ни дават знаци в подобаващия миг, и съм чувал моя цигулка, без да знам, че е моя, само че ми направи усещане звукът, който беше доста мой! И се оказва в действителност, че е моя цигулка.
И точно, тъй като знае какъв брой мощна е връзката с една цигулка, която обичаш, той взема решение да реставрира тази на Димитър Георгиев преди да му я върне.
– Това беше един инструмент, който беше седял 30 години в кутия, не беше свирен. Инструментите са основани, с цел да бъдат свирени. И аз съм сигурен, че тя нямаше самообладание да бъде свирена, а пък, с цел да бъде свирена след 30 години, тя се нуждаеше от съществени неща.
– Семейството, което ви върна цигулката, продължава да бъде анонимно, по този начин ли?
– Да, да, само че бъдете сигурни, че те са доста щастливи от обстоятелството, че нещата се случиха по най-хубавия метод.
Хубава емоция… това да видиш по какъв начин един инструмент се връща там, където му е място…в неговото семейство, няма по-хубава страст.
Изгубената кралица ни среща и с Мила Георгиева – която от едно дете-чудо преди 30 години , през днешния ден се е трансформирала в една от най-известните цигуларки в света, а тя споделя с музика, тъй като музиката е в кръвта й.
– Спомняш ли си по кое време за първи път хвана цигулката в ръцете си? Спомняш ли си детството си без цигулка?
– Ами не, съвсем не. Аз започнах много рано, на 4 годинки и половина, само че сестра ми си припомням, че свиреше. И аз доста желаех, естествено като второ дете, да върша това, което сестра ми правеше и занимаваше. И започнах с молив, и свирка и го слагах като цигулка и имитирах, че изсвирвам.
Така, детството на Мила минава в концерти. Веднъж забелязали гения й, тя става известна като детето-чудо, покорило целия свят.
„ Никога не се възнамерявам за това, почтено да ви кажа, тъй като като дете не съм го мислила, в този момент също не го мисля. Отдаваше ми се елементарно цигулката, обичах да го върша, не изискваше голяма старания от моя страна и това беше най-естественият път за мен. За мен това не беше нещо ненормално. За мен това беше моят живот. И се усещах достатъчно… не съм се чувствала толкоз друга по някакъв начин”.
Още на нежна възраст следват многочислени международни турнета дружно със " Софийски солисти ", получава и редица награди от интернационалните състезания.
Днес не счита, че тази орис е ограбила детството й.
„ За мен цигулката беше моят свят, където имаше фикция, където можеше всичко да се споделя, приказки, игри, всичко можеше в този свят да се показа. Тъй като тогава нямаше доста други неща. Това е особеното в света на днешните деца. Въпреки че имах този ангажимент, имах време да бактисвам даже. Това беше фикция, това беше светът, в който ставаха неща… цигулката”.
Когато е още на 9 години, Мила получава покана от именития цигулар Минчо Минчев – да свири един до друг с него на концерт. Това е преломният миг, когато детето-чудо към този момент знае кой е нейният път.
„ При всички случаи беше голяма отговорност, виновен концерт за мен, тъй като Минчо имаше необикновено име. Най-добрият български цигулар, с кариера. Действително той като ме предложения да изсвирвам с него, беше огромно почитание за мен, само че и огромна отговорност! Имам мемоари, от това, че да, би трябвало да се показва добре, ще бъда до него. Той би трябвало да ме хареса, публиката би трябвало да ме хареса”.
На 13-годишна възраст Мила напуща България, с цел да се учи от най-хубавите. Завършва най-престижните музикални учебни заведения в Ню Йорк и Лондон.
– Музиката за теб какво е?
– Всичко. Всичко! Дори като не изсвирвам, а единствено чувам, то влиза надълбоко в мен. Цигулката ми е…тя ми е като миенето на зъби заран. Тя е такава, не е единствено професия…това е една потребност, която изпитваш. Всеки ден да имаш досег до този инструмент. Това е методът, по който показвам страстите си или преправям неща, които са станали в живота ми. Не можех да си показва, че няма да го върша.
– Ако би трябвало да изсвириш любовта, по какъв начин ще звучи любовта на твоята цигулка?
– Ще се опитам звукът да приказва на сърцата на хората, тъй като няма думи в нашето изкуство и звукът, цигулковият тон, който прилича човешкия глас, и който идва от вътрешната страна, посредством звука да докоснеш сърцата на хората и да изразиш любовта.
Днес Мила е първи концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт в Германия. Свири на цигулка " Страдивариус " от 1703 година и продължава да жъне триумф след триумф.
– Кой е най-големият подарък за един музикант?
– Приемането от публиката. Аплодисментите. При всички случаи основават едно възприятие на задоволеност. Пълна зала. Това, че хората си ги докоснал.
– Цигулката от време на време отмъщава ли си?
– Може би, в случай че я зарежеш на тавана, в случай че я оставиш на тавана и не я поглеждаш. Тя е като същински човек, със сърце, с страсти, тя желае да бъде в контакта. Тя първо може да си отмъсти като не звучи толкоз добре и в това време ти се затрудняваш, че тя не те слуша. То това е една взаимна… като олицетворен предмет. И една цигулка се развива дружно с индивида, който я свири. И в случай че не я поглеждаш, ще ти отмъсти.
– Взе ли ти нещо цигулката? Дала ти е доста, взе ли ти нещо?
– Може би това възприятие, че просто ей по този начин лековерен да си, доста мъчно ми идва. Според мен тази отговорност, която постоянно чувстваш, да не я оставиш тази цигулка на тавана и с цел да я оставиш…изисква голямо изпитание. Не я оставям елементарно и част от мен е,защото тя ми е лишила тази незадълбоченост. В същото време имам и тази потребност, да не мога да я оставя.
– Като погледнеш обратно в годините и като се погледнеш в този момент къде си, за теб кое е най-голямото твое достижение в живота?
– Радвам се, че съм съумяла да имам персонален живот, за който съм доста щастлива. Имам деца, прелестно семейство. Имам специалност, цигулка Страдивариус, един свръхестествен инструмент, за който толкоз доста музиканти единствено мечтаят да се допрян. И кариера, с която съм удовлетворена.
И макар че Мила от дълго време не живее в България, тя обича да се връща в родината. Не единствено поради фамилията си, само че и поради тези хора, които обичат музиката й.
Именно в един подобен есенен ден в Пловдив, часове преди неин концерт, занаятчия лютиерът Андриян Андреев се срещна с Димитър, с цел да му съобщи изгубената преди 30 години цигулка. Вече реставрирана и подготвена за нов живот и за нова музика.
„ Адрияне, ужасно си я направил бе, тя си е хубава цигулката. Лакът беше паднал. Супер е.Ново магаренце, нова душичка”, радва се Димитър.
– Какво е възприятието да я държите след 30 години?
– Не знам, не мога да си го показва. Усещането е ужасно. Много съм свирил на нея, но в този момент ще свирят дъщерите ми.
Ето за какво, точно Мила е първата, която тества изгубената цигулка, а часове по-късно виждаме Мила да изнася следващия си концерт, който още веднъж подвига залата на крайници.
– Най-големият ти подарък за теб през днешния ден тук?
– Цялото ми семействто е тук. Мама, баща, децата ми. И едно доста хубаво събитие – цигулката на баща към този момент е тук! Паметен ден! Запълнихме всичко, сподели Мила.
– Сега щастливо ли е сърцето на един музикант?
– Мноого, доста. Толкова е щастливо от всичко, което се случи довечера.
– Кой е основният воин?
– Главният воин са хората, предали цигулката на лютиера. Аз по този начин си мисля. За морала на тези хора. Доброто е основният воин в тази история. Доброто, да.
И без значение кой е основният воин в тази история, едно е несъмнено. Въпреки дългите раздели, които постоянно ни сервира животът, в него постоянно ще звучи музика и постоянно положителното се крие някъде там зад ъгъла.
Димитър Георгиев е свирил на цигулката си цели 11 години и даже не е предполагал, че един ден ще я изгуби. Случва се през 1989 година, на връщане от концерт в Кипър с камерния отбор " Софийски солисти ".
Бил дружно с дъщерите си Юлияна и Мила, които тогава на нежна възраст също взели участие в програмата като цигуларки. Когато кацнали на българска земя, Димитър и децата му взели такси до дома.
„ И пред у дома жена ми, която не беше виждала децата, ни чакаше доста разчувствана, извадихме багажа от багажника и откакто потегли таксито се разбра, че едната цигулка е останала в таксито. Усетихме се, викахме таксито, само че нищо. Той отпраши”, описа Димитър Георгиев, цигулар в камерен отбор " Софийски солисти ".
Дъщеря му Мила, тогава наричана детето-чудо поради музикалния си гений, също доста ясно си спомня случката.
„ Викахме – Моля, апелирам, спрете, само че нямаше реакция, таксито просто тръгна… И по-късно знам, че беше… за всеки музикант да си не помни инструмента е безспорен призрачен сън. И това се случи за съжаление”, спомня си Мила, концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт.
„ Тогава в малкия екран взеха решение да разгласят, че изгубената цигулка е на Мила. Тогава заплашителен писък от всички вестници се надпреварваха да я интервюират и се надявахме, че водачът някак ще се смути от цялата тая работа и ще върне цигулката. – Това случи ли се? – Не, не се случи. Всичко се не помни и 30 години минаха”, добави Димитър.
Но 30 години по-късно изгубената цигулка намира път към своя музикант , с цел да се срещнат още веднъж. Инструментът се озовава в дребното ателие на майстор-лютиера Андриян Андреев в Казанлък. Една черно бяла фотография на " Софийски солисти " се оказва ключът към една мистерия.
„ Той ми се обади по телефона и стартира да ме подпитва – „ Абе, да си не запомнил цигулка в такси преди доста години? Да, има такова нещо, само че не е на щерка ми, а моя. И той ме подпитва каква е. И му споделих, че е италианска цигулка, леко светла, и той споделя – знаеш ли, че при цигулката има една фотография от " Софийски солисти " в турнето в Япония? И аз споделям – айде бе, Адрияне, че това е моята цигулка, бе, какво ще ми приказваш ти”, сподели Димитър Георгиев.
Цигулката на Димитър попада в ателието като по филмите и също като по филмите положителните герои постоянно остават анонимни.
„ С мен се свърза едно семейство, което имаше една единствена молба – да погледна един инструмент, който е бил открит след гибелта на техен родственик в неговия дом и да се погрижа този инструмент да се върне при неговия притежател. Всъщност по този начин стартира историята. Следата беше, че в калъфа имаше остаряла фотография, черно-бяла на Софийски солисти. Лъкът беше от български майстор”, описа занаятчия лютиерът Андриян Андреев.
– Как реагира Митко Георгиев на вашето позвъняване – изненада ли се? Моментът, в който той осъзна, че това в действителност е неговата цигулка?
– По телефона, като се чухме, той ми сподели – Абе, момче, ще ме разплачеш, което беше обикновено. Това е един потрес, само че считам прекрасен. Приятна страст. Аз бях задължен да извърша обещанието, което дадох, да намеря индивида, на който принадлежи инструмента и да го върна. Това е.
„ Беше безспорен потрес. Такава история човек…такъв край в никакъв случай не сме си представяли или сме предполагали, че нещо такова нещо ще се случи. И ужасно, че се върна при нас! Невероятен хепи енд на една кошмарна история, показа Мила Георгиева.
Потънала в прахуляк цели три десетилетия, забравена и несвирена, цигулката се нуждае от реституция преди да се върне при своя музикант. Но анонимното семейство към този момент е щастливо, тъй като скоро тя ще бъде още веднъж в тези ръце, които са създавали изкуство с нея.
– Искам това да се разпространява. Да не се приказва, единствено че сме крадливо племе, а, че сме почтени хора, сподели Димитър Георгиев.
– Защо се развълнувахте?
– Случаят не е инцидентен. Жестът е неповторим, че това се случва в България.
– Това не е просто инструмент за вас?
– Всичко е. Семейството ми е, като дете ми е.
– Кой е основният воин в този филм?
– Цигулката! Тя е основният воин. Сама по себе си историята има добър край и това е основният воин, аз нямам подозрение, споделя Адриан.
„ Според мен основни герои са хората, които върнаха цигулката. Аз съм виновникът за това, само че жестът е огромно нещо”, добави Димитър Георгиев.
И без значение кой е основният воин в тази история, едно е несъмнено – сърцето на един музикант е щастливо още веднъж.
Целият живот на 83-годишния Димитър Георгиев е обвързван с музиката. Дори не си спомня по кое време за пръв път е държал цигулка в ръцете си. Като наследник на боен диригент, било разумно да продължи пътя на татко си.
„ Баща ми искаше да изсвирвам на цигулка и започнах да изсвирвам на цигулка. Частно. Не съм учил в музикално учебно заведение. Като приключих гимназия, постъпих в консерватория. Малко по-късно влязох в оркестъра на Софийската национална опера и там се зароди концепцията да създадем състав, сходен на Загребски солисти, който тогава беше доста популярен”, описа още Димитър.
Така, през 1962 година Димитър Георгиев дружно с още 12 другари от Софийската национална опера основават камерния оркестър " Софийски солисти ", без даже да допускат, че ще станат известни в целия свят.
„ А 63-та към този момент имахме концерти. Първият концерт беше в зала „ България” и от този момент непрестанно свирим. Репетирахме преди 10 ч. сутринта или преди театър. Имаше дори рядкости сме правили подготовки зимно време в 5 ч. сутринта в зала „ България”. Въобще любовта и ентусиазмът беше доста висок.
Беше доста тежко, само че успяхме. Успяхме, с помощта на триумфите си в зала „ България”. Бяха залите цялостни, бяхме доста нашумели и хората доста ни обичаха и по този начин станахме камерен оркестър с непрекъснат диригент Васил Казанджиев”, сподели още Димитър Георгиев.
– На какво се дължи триумфът ви? Кое съгласно вас ви държи дружно толкоз дълго време?
– Любовта! Любовта към камерната музика, безапелационен е Васил Казанджиев.
Връзката на Димитър с музиката предначертава пътя и на двете му деца.
– Вие ли насочихте дъщерите ви към музиката?
– Естествено, да. Жена ми беше бременна, аз пътувах с оркестъра и споделих, че децата ми ще бъдат музиканти. Бях безусловно уверен, че децата ми ще имат данни за музиканти. Това беше безусловно разбиране за мен и изобщо не съм се колебаел.
Димитър Георгиев прекарва 40 години от живота си като цигулар в камерния оркестър. До 2000-та година, когато се пенсионира.
– Какво е цигулката за вас?
– Нещо, което е неразривно обвързвано с мен, с живота ми. Целият си живот съм прекарал с цигулката си. Цигулката, би трябвало да имаш положително отношение към нея. Понеже тя ти дава всичко в живота и би трябвало да имаш съответното отношение към нея. Тя ми е основала живота. Децата, фамилията, работата, отношението на хората към мен, известността ми. Всичко е обвързвано с цигулката.
– Казвате, че тя дава, а взима ли?
– Взима. Като я оставиш и не свириш, както аз към този момент 20 години не изсвирвам, просто е напълно друго. Друго е ситуацията към този момент. Цигулката би трябвало всекидневен труд, всекидневно поддържане. Много е тежко. Трябва да се поддържаш доста, с цел да си на равнище. Не се ли поддържаш, свършваш, като цигулар. Много отмъщава цигулката, в случай че я забравиш. Затова положителните музиканти си разрешават не повече от седмица отмора.
– Какво преживяхте за тези 40 години?
– Преживях най-щастливите си години в живота. Бяхме известни в целия свят, пътувахме. В България, целия свят, Америка, Япония, Австралия, Южна Америка, Китай, Индия, Бразилия… В целия свят хората са ни ставали на крайници, викали са ни, то беше нещо необикновено, на всички места по света. Аз съм плакал, когато сме имали триумфи, откакто свърши концертът и залата избухне в овации, тогава се просълзявам. Имали сме по 7-8 биса в Испания, в Америка…тези емоции…
И макар че от близо 20 години към този момент не се занимава интензивно с музика, той споделя, че музикантът остава музикант до края.
– Музиката е предопределение и по-късно е специалност. Аз имах шанс, че работих целия си живот нещо, което обичам, а това е най-важното, да знаете. Това беше шансът ми. И децата ми това работят. Всичките сме в музиката. Не знам… към нас всичко е музика. Така ще бъде до края, до момента в който мога да вдишвам.
– Като погледнете обратно във времето, коя е най-голямата ви горделивост?
– Най-голямата ми горделивост? Е, това е Софийски солисти и децата ми.
– Щастлив човек ли сте?
– Да, благополучен съм. И с кариера, и със семейство. С триумфи на фамилията. Не мога да се оплача. Късмет.
– Особено в този момент и с намирането на цигулката, какво ще кажете?
– Винаги си намирам нещата, да знаете. Губя ги и ги намирам. Това беше най-големият ми шанс. Това да си загубиш цигулката и след 30 години да я намериш, беше….голяма изненада. Аз не я открих. Тя откри път към мен. По незнайни пътища, само че след 30 години пристигна. В живота има и музика.
Царицата на инструментите ни води и в дребната работилница на майстор-лютиера Андриян Андреев. Тя ни потопи в неговия свят и в тайните на едно изкуство, където парчето дърво приказва и има собствен личен темперамент.
Андриян Андреев приключва тревненската дърворезбарска школа, след което се връща в родния Казанлък. Започва работа във фабриката за струнни музикални принадлежности, само че скоро схваща, че всеобщото произвеждане е надалеч от изкуството, което той желае да прави.
„ Там останах две години, само че не бях удовлетворен от метода на работа. За мен лютиерството е повече от правене на принадлежности. Лютиерството е изкуство. И в действителност на по-късен стадий, когато отидох да изучавам в Италия 91-ва година, когато се срещнах лице в лице с инструментите на гениалните Страдивари и….големите италианци, когато попаднах в една среда, в едно учебно заведение, където ми преподаваха едни от най-хубавите майстори лютиери в света, тогава някак си любовта се породи в мен към лютиерството”, показа Андриян Андреев.
Така лютиерът прекарва пет години в италианския град Кремона, с цел да специализира. Работил е по градежи, чистил е офиси, помагал е в пицария. Чиракувал е в ателиетата на великите италиански майстори, където попивал тайните на изкуството. Казва, че животът не бил елементарен. Но също по този начин знае, че от време на време човек би трябвало да мине по сложни пътища, с цел да сбъдне фантазията си.
„ Аз отидох с една дребна сума, трябваше да изучавам и да работя. Другият проблем беше, че оставих брачната половинка ми с дете на година и половина, тъй че имаше и сложни моменти. Но за момент не съм се съмнявал, че това е моят път”, безапелационен е Андриян.
Вече 30 години лютиерът следва своя път. Ръцете му са основали към този момент над 100 изящни музикални инструмента. И не, лютиерството не е поминък. Лютиерството е изкуство, споделя той.
– Моите принадлежности се пробвам да ги чуя, още когато са парче дърво. Да слушам какво ми споделя дървото, накъде ме води. Какъв е неговият личен звук, какъв е неговият тон.
– Казвате, че дървото има темперамент?
– Да, безусловно. Живо е. Дори отрязано парче дърво преди 100 години, остава живо и то реагира. Реагира на температурата, реагира на влажността, когато е употребявано за инструмент, реагира на вибрациите, напрежението и дава отговор. Да, дава отговор.
За направата на един струнен инструмент са нужни най-малко към 7- 8 месеца и се стартира точно от парчето дърво.
По малко, по малко, от тези няколко части дърво, които ние сме подбрали авансово и сме ги чакали десетки години, започваме инструмента. Като несъмнено ги слушаме и ги чуваме, и ги събираме посред ми, тъй че най-после да излезе един добър инструмент.
– Кой е последният щрих?
– Последният щрих е настройването. Последното е настройването. И това е най-голямото очакване за мен, когато към този момент сложим душичката, сложим магаренцето, опънем струните и започваме да настройваме инструмента, тогава към този момент чуваме месеците труд какво сме създали.
Посещаваме ателието на майстора в миг, когато той стартира направата на нова виола.
– Ето в този момент да вземем за пример създаваме горната резонанса дъска. Подготвил съм към този момент и долната резонансна дъска, която ние назоваваме дъното, която е от явор. Много доблестен материал, с положителни звукови качества. Това е груба обработка, по-късно скулптирането.
– Какво изпитвате с това почукване?
– Това е звукът, който издава дървото. Той ни подсказва акустични зони по какъв начин да ги разпределим вярно. И би трябвало да чуваме дървото с почукване, би трябвало и да го усещаме до момента в който го работим. Ето в този момент да вземем за пример ще ви покажа, като се работи, би трябвало да има характерен шу, това е шумът, който се чува, когато се работи върху капака напречно по неговите жилки и годишните му кръгове. Чувате по какъв начин звукът е изострен, гласовит.
След грубата обработка, следва и финото скулптуриране на дървото, ни разкрива лютиерът.
„ Ето това е смърчът, както този, ето какъв брой тънко е. Има характерна форма. Той е към този момент явен. Колко явен тон има. Това е концепцията – да е явен тонът”, изяснява Андриян.
Паралелно с това, Андриян Андреев работи и върху реставрацията на цигулка от 81-а година.
„ Сега работата е върху напасването на магаренцето. Всяко магаренце се прави за всеки инструмент строго самостоятелно. То се слага на това място и има строго самостоятелна форма. Сега малко ще поработя и върху него. Магаренцето е от яворово дърво…много мъчно се намира такова дърво за магаранце. То също би трябвало да е отлежало. Трябва да се чува този звънък звук, когато пада върху твърда повърхнина. Това значи, че то е качествено и добре ще превежда вибрациите”.
Лютиерът би разпознал всеки един от инструментите, които е основал. Вярва, че връзката му с тях остава, даже и откакто музикалният инструмент излезе от ателието му. Една скорошна преживелица от Италия потвърждава това с цялостна мощ – той разпознава своя съвсем 30-годишна цигулка на ревю за музикални принадлежности.
„ Минавайки, аз погледнах към витрината с принадлежности, която беше зад нея. Погледнах и споделям на брачната половинка ми. Тази цигулка е моя. И Мария споделя – не, не е допустимо. Помолих момичето да извади цигулката, само че тя сподели, че е невероятно. Но й споделих – а може ли, в случай че аз съм майсторът на този инструмент? – Ама по какъв начин вие сте майсторът? – И в действителност се оказа, че в действителност е мой инструмент, който остана в музея на учебното заведение, където учих. Аз я познах, без да я слушам.
– Как я познахте?
– Ами не знам, нямам визия по какъв начин се случват нещата. Аз постоянно съм казвал, че има неща, които са по-големи от нас и те ни дават знаци в подобаващия миг, и съм чувал моя цигулка, без да знам, че е моя, само че ми направи усещане звукът, който беше доста мой! И се оказва в действителност, че е моя цигулка.
И точно, тъй като знае какъв брой мощна е връзката с една цигулка, която обичаш, той взема решение да реставрира тази на Димитър Георгиев преди да му я върне.
– Това беше един инструмент, който беше седял 30 години в кутия, не беше свирен. Инструментите са основани, с цел да бъдат свирени. И аз съм сигурен, че тя нямаше самообладание да бъде свирена, а пък, с цел да бъде свирена след 30 години, тя се нуждаеше от съществени неща.
– Семейството, което ви върна цигулката, продължава да бъде анонимно, по този начин ли?
– Да, да, само че бъдете сигурни, че те са доста щастливи от обстоятелството, че нещата се случиха по най-хубавия метод.
Хубава емоция… това да видиш по какъв начин един инструмент се връща там, където му е място…в неговото семейство, няма по-хубава страст.
Изгубената кралица ни среща и с Мила Георгиева – която от едно дете-чудо преди 30 години , през днешния ден се е трансформирала в една от най-известните цигуларки в света, а тя споделя с музика, тъй като музиката е в кръвта й.
– Спомняш ли си по кое време за първи път хвана цигулката в ръцете си? Спомняш ли си детството си без цигулка?
– Ами не, съвсем не. Аз започнах много рано, на 4 годинки и половина, само че сестра ми си припомням, че свиреше. И аз доста желаех, естествено като второ дете, да върша това, което сестра ми правеше и занимаваше. И започнах с молив, и свирка и го слагах като цигулка и имитирах, че изсвирвам.
Така, детството на Мила минава в концерти. Веднъж забелязали гения й, тя става известна като детето-чудо, покорило целия свят.
„ Никога не се възнамерявам за това, почтено да ви кажа, тъй като като дете не съм го мислила, в този момент също не го мисля. Отдаваше ми се елементарно цигулката, обичах да го върша, не изискваше голяма старания от моя страна и това беше най-естественият път за мен. За мен това не беше нещо ненормално. За мен това беше моят живот. И се усещах достатъчно… не съм се чувствала толкоз друга по някакъв начин”.
Още на нежна възраст следват многочислени международни турнета дружно със " Софийски солисти ", получава и редица награди от интернационалните състезания.
Днес не счита, че тази орис е ограбила детството й.
„ За мен цигулката беше моят свят, където имаше фикция, където можеше всичко да се споделя, приказки, игри, всичко можеше в този свят да се показа. Тъй като тогава нямаше доста други неща. Това е особеното в света на днешните деца. Въпреки че имах този ангажимент, имах време да бактисвам даже. Това беше фикция, това беше светът, в който ставаха неща… цигулката”.
Когато е още на 9 години, Мила получава покана от именития цигулар Минчо Минчев – да свири един до друг с него на концерт. Това е преломният миг, когато детето-чудо към този момент знае кой е нейният път.
„ При всички случаи беше голяма отговорност, виновен концерт за мен, тъй като Минчо имаше необикновено име. Най-добрият български цигулар, с кариера. Действително той като ме предложения да изсвирвам с него, беше огромно почитание за мен, само че и огромна отговорност! Имам мемоари, от това, че да, би трябвало да се показва добре, ще бъда до него. Той би трябвало да ме хареса, публиката би трябвало да ме хареса”.
На 13-годишна възраст Мила напуща България, с цел да се учи от най-хубавите. Завършва най-престижните музикални учебни заведения в Ню Йорк и Лондон.
– Музиката за теб какво е?
– Всичко. Всичко! Дори като не изсвирвам, а единствено чувам, то влиза надълбоко в мен. Цигулката ми е…тя ми е като миенето на зъби заран. Тя е такава, не е единствено професия…това е една потребност, която изпитваш. Всеки ден да имаш досег до този инструмент. Това е методът, по който показвам страстите си или преправям неща, които са станали в живота ми. Не можех да си показва, че няма да го върша.
– Ако би трябвало да изсвириш любовта, по какъв начин ще звучи любовта на твоята цигулка?
– Ще се опитам звукът да приказва на сърцата на хората, тъй като няма думи в нашето изкуство и звукът, цигулковият тон, който прилича човешкия глас, и който идва от вътрешната страна, посредством звука да докоснеш сърцата на хората и да изразиш любовта.
Днес Мила е първи концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт в Германия. Свири на цигулка " Страдивариус " от 1703 година и продължава да жъне триумф след триумф.
– Кой е най-големият подарък за един музикант?
– Приемането от публиката. Аплодисментите. При всички случаи основават едно възприятие на задоволеност. Пълна зала. Това, че хората си ги докоснал.
– Цигулката от време на време отмъщава ли си?
– Може би, в случай че я зарежеш на тавана, в случай че я оставиш на тавана и не я поглеждаш. Тя е като същински човек, със сърце, с страсти, тя желае да бъде в контакта. Тя първо може да си отмъсти като не звучи толкоз добре и в това време ти се затрудняваш, че тя не те слуша. То това е една взаимна… като олицетворен предмет. И една цигулка се развива дружно с индивида, който я свири. И в случай че не я поглеждаш, ще ти отмъсти.
– Взе ли ти нещо цигулката? Дала ти е доста, взе ли ти нещо?
– Може би това възприятие, че просто ей по този начин лековерен да си, доста мъчно ми идва. Според мен тази отговорност, която постоянно чувстваш, да не я оставиш тази цигулка на тавана и с цел да я оставиш…изисква голямо изпитание. Не я оставям елементарно и част от мен е,защото тя ми е лишила тази незадълбоченост. В същото време имам и тази потребност, да не мога да я оставя.
– Като погледнеш обратно в годините и като се погледнеш в този момент къде си, за теб кое е най-голямото твое достижение в живота?
– Радвам се, че съм съумяла да имам персонален живот, за който съм доста щастлива. Имам деца, прелестно семейство. Имам специалност, цигулка Страдивариус, един свръхестествен инструмент, за който толкоз доста музиканти единствено мечтаят да се допрян. И кариера, с която съм удовлетворена.
И макар че Мила от дълго време не живее в България, тя обича да се връща в родината. Не единствено поради фамилията си, само че и поради тези хора, които обичат музиката й.
Именно в един подобен есенен ден в Пловдив, часове преди неин концерт, занаятчия лютиерът Андриян Андреев се срещна с Димитър, с цел да му съобщи изгубената преди 30 години цигулка. Вече реставрирана и подготвена за нов живот и за нова музика.
„ Адрияне, ужасно си я направил бе, тя си е хубава цигулката. Лакът беше паднал. Супер е.Ново магаренце, нова душичка”, радва се Димитър.
– Какво е възприятието да я държите след 30 години?
– Не знам, не мога да си го показва. Усещането е ужасно. Много съм свирил на нея, но в този момент ще свирят дъщерите ми.
Ето за какво, точно Мила е първата, която тества изгубената цигулка, а часове по-късно виждаме Мила да изнася следващия си концерт, който още веднъж подвига залата на крайници.
– Най-големият ти подарък за теб през днешния ден тук?
– Цялото ми семействто е тук. Мама, баща, децата ми. И едно доста хубаво събитие – цигулката на баща към този момент е тук! Паметен ден! Запълнихме всичко, сподели Мила.
– Сега щастливо ли е сърцето на един музикант?
– Мноого, доста. Толкова е щастливо от всичко, което се случи довечера.
– Кой е основният воин?
– Главният воин са хората, предали цигулката на лютиера. Аз по този начин си мисля. За морала на тези хора. Доброто е основният воин в тази история. Доброто, да.
И без значение кой е основният воин в тази история, едно е несъмнено. Въпреки дългите раздели, които постоянно ни сервира животът, в него постоянно ще звучи музика и постоянно положителното се крие някъде там зад ъгъла.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ