Обикновеният брежневизъм
Напоследък се замислих какъв брой ирационална е историята по отношение на протичащото се. Със задна дата то ни наподобява безусловно, непоклатимо, необратимо, че и логичен детерминирано. Сякаш " всемирната история на човечеството " (Хегел) е в действителност належащо саморазкритие на някакъв " Световен дух ", което пък в интерпретацията на Маркс се свежда до още по-безжалостен икономико-социален детерминизъм: хората и тяхната независимост, произволът и случайността биват премазани безусловно от стоманените вериги на производителни сили и индустриални връзки. Затуй обособената персона наподобява така " непотребна " в характерността си; значима и значима е тя единствено като материал за историята, като бурмичка или гайка в процеса на всеобщия детерминизъм.
Тоталност на мисловните издигнатия, предвещаваща появяването на политическите тоталитаризми.
Важно конкретизиране поради постоянно чудещите се от кое място ли са пристигнали всеобщите убийства през ХХ век. С известното ни дежурно опрощение: идеалите са прелестни, очевидно казусът е бил в реализирането им. Както и в личностите, несъмнено, нагърбили се с тази задача. Въпреки че таман в този смисъл разликата сред Ленин и Мусолини или Хитлер и Сталин се размива изцяло. Колкото и това да не се нрави на последователи на единия или на другия тоталитаризъм, на пролетарския или националния социализъм, привилегироващи класата вместо расата или расата вместо класата.
Ала не към огромните диктатори, задаващи кървавия небосвод на отминалото столетие, желая да насоча вниманието ви, за тях така и така е писано доста. А към една второразрядна, даже треторазрядна персона в историята на някогашния социалистически строй – Леонид Илич Брежнев, чиято стогодишнина от рождението отшумя наскоро. И дори не към него самия, а към " брежневизма " като феномен – към " застоя на комунистическата система ", свързващ се с неговото име, който продължи две десетилетия, като на процедура предреши разпада на Съюз на съветските социалистически републики и надлежно – измъкването на Източна Европа от мъртвата хватка на същата тази система.
С какво може да е забавен " брежневизмът " през днешния ден? Има ли изобщо смисъл да се връщаме към нещо толкоз отмряло, за което по-младите надали подозират? Има и още по какъв начин.
Първо, с този режим (и неговите деривати като Тодор Живков) въпреки всичко са свързани близо две десетилетия (1964-1982 г.) от живота на дейни през днешния ден генерации, в това число и от моя личен живот;
Второ, Брежнев е незабравим таман с историческата си незначителност и незабележителност. Той не е нито кървясъл изверг като Ленин или Сталин, нито низък апаратчик като Андропов или ослепителен волунтарист като Хрушчов, не носи в себе си дори селската ловкост на Живков.
Леонид Брежнев е отегчителен и несъвършен бюрократ, оглавил системата не поради своите качества, а таман заради неналичието на такива. Това е " партократ без качества ", дал опция на колелото на комунистическата идеология да продължава да се върти, въпреки и на празни обороти, до момента в който не се сурне в нищото.
Проблемът при " брежневизма " обаче е, че той постанова дълготраен отпечатък върху държавното ръководство, доста по-траен даже, в сравнение с политиката на " огромния гнет ", който е надалеч по-интензивен, само че и по-краткотраен. " Брежневизмът " е в действителност " огромното време на всесилната администрация " (държавна и партийна), която привиква да се разпорежда безнаказано с всичко и всички, без да носи каквато и да е отговорност.
Ето за какво без значение, че " брежневизмът " няма очевидни последователи, управнически " подсъзнателно " и като политическа процедура той продължава да възпроизвежда следовници. И то освен в някогашния Съюз на съветските социалистически републики, само че и в целия някогашен социалистически лагер.
Такава е диалектиката на комунистическия режим, където насилието и развалата вървят ръка за ръка. Още повече, че и при Брежнев режимът въобще не е " вегетариански ": смазването на Прага 1968 година, събитията в Полша 1980 година, нахлуването в Афганистан в края на 1979 година, арестите и разправата с инакомислещи и правозащитници са единствено част от образците, които би трябвало да ни накарат да се замислим. Едното не изключва другото, даже го допуска.
И е мъчно да се каже кое е определящото. Периодите на " огромния гнет " са безспорните маркери на комунизма – 20-те години при Ленин, 30-те при Сталин, както и следвоенното време на кървава параноя. От друга страна, рутинното или застойно-корупционно ежедневие на късния комунизъм пък си остава базово определящо. Огледайте се в близост през днешния ден и кажете, с ръка на сърцето, не е ли по този начин.
Корупцията, хранителна среда на " брежневизма ", е това, от което нашият " някогашен свят " най-трудно ще се отърси (много по-трудно, в сравнение с от идеологията или от терора). Тъй като тя, като отровна гъба, продължава да просмуква със соковете си имунните сили на обществото.
Включително поради хората, " взимащи решения " на разнообразни равнища в днешното общество.
Замислете се: годините на " брежневизма " – въпреки и по друг метод и в характерна среда – са времето, в което съзряват Владимир Путин и Александър Лукашенко, Виктор Орбан, Бойко Борисов и Ярослав Качински. Че даже и Ангела Меркел. Навярно и мнозина от читателите на тези редове.
Всеки обаче е претърпял тези години по своему. В взаимозависимост от фамилната среда, от усета си за положително и зло, за неистина и истина.
Малцина – сходно на Александър Солженицин и Вацлав Хавел, на Лех Валенса и Андрей Сахаров, на Дьорд Конрад или Желю Желев – и то с цената на големи старания са съумели да не ги " живеят съгласно лъжата ".
Всички други са правили взаимни отстъпки – по-малки или по-големи. Самият Брежнев е въплъщение на компромиса. Човек без лично мнение, несръчен и несъвършен, изкачил се инцидентно на върха на комунистическата партокрация. И в случай че руският партиен хайлайф е вървял след него, то не е било поради някаква негова изключителност или управническа харизма, а тъй като по този начин е било преференциално на обособените властови групировки в Съюз на съветските социалистически републики, поделили си сферите на въздействие.
Същото, в една или друга степен, е годно и за източноевропейските спътници, включително и за България.
Живков или Хонекер, Хусак или Герек са били напълно наясно, че тяхното оцеляване на националния връх зависи от персоналната им лоялност към Кремъл, олицетворяван от генералния секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз – в тази ситуация Л. И. Брежнев. И не са пестели знаците на политическа угодливост, постоянно стигаща до национално оскърбление.
Така у нас Леонид Брежнев бе възхваляван надали не като полубожество, обсипваха го с всевъзможни почести. Той беше три пъти воин на Народна република България, притежател на три ордена " Георги Димитров ", на три медала, носещи отново името на " вожда и учителя " и даже на някакъв специфичен орден за " 100 годишната от освобождението на България от османско иго " (какъвто най-вероятно ще измайсторят следващата година и за Владимир Путин).
Целувките " уста в уста " ги пропущам – тук българите просто държат наградата, наедно с източногерманците. Но не мога да не опиша за паметника на Брежнев, повдигнат приживе (какъвто комай няма другаде).
Трябва да е било някъде по това време, през лятото на 1981 година, когато част от центъра на София, по-точно градинката към паметника на руската войска, бе завардена от милиция, пожарна, докараха отнякъде големи прожектори. Насам-натам хвърчаха трудоваци, работеха багери. Всичко при цялостна секретност. Човек би споделил, че " националната власт " е решила да прокопае стратегически тунел до противоположната страна на земята. На сутринта от любознание минах оттова и що да видя: против днешното иранско посолство бе изникнал противен монумент на разположение с големи вежди, съвсем без врат. Надписът информираше, че това е други Л. И. Брежнев, три пъти воин на Народна република България По-късно разбрах, че творбата е дело на скулптора проф. Валентин Старчев (заедно с арх. Богдан Томалевски). Поредният паралел, предполагащ размисъл.
За самия Брежнев какво повече да приказваме, там всичко е " безпощадно ясно ". Още приживе за него вървяха безчет вицове, но в действителност безпощадни.
Например този: " Някакъв човек пита: " Що за човек е Брежнев? ", а различен му дава отговор: " Ще разберем след гибелта му ".
За неграмотността му се носеха митове, става известно по никакъв начин непреувеличени. Историкът Дмитрий Волкогонов отбелязва в биографията си на Брежнев, че той и до края не се е научил да написа вярно: " Дюсендорф ", " Чаушестко ", " обезскуражава ". В анкетите, които генералният секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз и ръководител на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики попълня, той гордо вписва: " обучение: фронтово " (каквото и да значи това).
Начинът, по който говореше, също бе поразителен: припомням си речите му в България, предавани по радиото и малкия екран, в които той поздравяваше " бълхарите " и " Бълхария " (нас, де!), които отзвучаваха в цялостно безмълвие, без някой да смее да гъкне. Това също е част от " брежневизма ".
През 1976 година Брежнев получи удар и очевидно не бе в положение да извършва функционалностите си. Смяната му обаче би означавала гърмеж в системата, тъй че го задържаха на поста му. Тогава се заприказва за " комунистическата геронтокрация ".
Един тежко болен човек, мъчно разбиращ къде е и какво прави, въплъщаваше един враждебен режим, стремящ се да се наложи над целия свят.
Преводач на Брежнев споделя по какъв начин е бил инструктиран да работи по време на срещите сред Леонид Илич и Джералд Форд. Преди всяка среща човек от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) му връчва три разноцветни листчета, на които е написан някакъв текст. И му коментира следното: " Другарят Брежнев е болен и мъчно приказва. Затова, в случай че Форд зададе този въпрос, четете от жълтото листче. Ако зададе този въпрос – от аленото. Ако запита ей това – от синьото листче ". Ами в случай че попита нещо друго? – недоумява преводачът. Тогава, хладно дава отговор кагебистът, ще заявите от негово име, че желаеме отмора ". И това не е виц. Така светът се движи от Хелзинкските съглашения към войната в Афганистан, замислена от Брежнев, Андропов, Устинов и другите от Политбюро като къса военна интервенция. Нищо съществено, след което още веднъж ще се раздават ордени.
Тогава вървяха смешки по какъв начин щели да вършат специфична интервенция на Леонид Илич, с цел да разширят гърдите му, защото те към този момент не побирали съответните ордени и медали: маршалски оценки на успеха, орден " Карл Маркс " за извънреден принос в науката и даже Ленинска награда за литература – за автобиографичните му книги, които той надали е прочел напълно.
И защото този край е нещо, което се помни, очевидно Владимир Путин – с медийния си облик на непиещ работохолик, състезател, чекист, джудист и летец-изтребител – държи да е всичко друго, само че не и " слепка " на маразматичния облик на Брежнев (до който бързо се докара и Борис Елцин).
Путин желае да е " новият Андропов ", само че деятелен и изпълнен със сили (защото всемогъщият началник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) също пое властта като полутруп и мина в отвъдното след 9 месеца).
Проблемът му обаче е, че " андроповизмът " е също част от системата на " брежневизма ". Огледален облик на същото това време, когато в атмосферата на " сдържан боязън " (различен от ленинския и сталинския терор) Русия заживя като " ресурсна стопанска система " за сметка на естествените си дадености, които въпреки всичко не са безкрайни: без качествени производства, с непомерно раздут военно-промишлен комплекс и голяма войска, която постоянно търси война. Така Брежнев нахлу в Афганистан, а Путин – в Донбас, след което пристигна ред и на Сирия.
Приликата не е единствено в детайлите. Вярно, при Брежнев " руската империя " бе повече руска (с червени флагове и комунистическа идеология). При Путин тя е повече " империя " (с царски фон и клерикална идеология).
Рисковите фактори са също сходни. Международно ембарго (след нахлуването в Афганистан при Брежнев и завземането на Крим при Путин); падащи цени на петрола; угнетяване на инакомислещите; преобразяване на службите за сигурност във втори център на властта, успореден на държавната администрация.
Първият западен биограф на Брежнев – Джон Дорнбърг – написа през 1974 година следното: " Борбата да стигне върха и да остане там горе – това е виталната история на Леонид Илич Брежнев ".
Това, общо взето, е и виталната история на Владимир Путин, единствено финалът е незнаен.
По-важно в тази ситуация, отново дублирам, е епохата, чийто горчив привкус към момента се помни от мнозина. Онова, което съм податлив да нарека " елементарен брежневизъм ". По сходство на наименованието, което режисьорът Михаил Ром дава на един собствен етапен филм от средата на 60-те години – " Обикновен фашизъм ". В него, с гласа си и на фона на кинохрониките, режисьорът разказва всекидневието в Третия Райх: " по какъв начин с масата би трябвало да се обръщаме като с жена " или " по какъв начин те заповядват, а ние изпълняваме ".
Подобно на едноименната книга на Желю Желев, преди време и филмът на Михаил Ром смущаваше – поради паралелите с действителността, които всеки фен нямаше по какъв начин да не направи. Алюзиите бяха и към момента са явни.
Както при " елементарния брежневизъм ".
Не единствено като памет (и паметници), само че и като разруха и недостойнство.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Всичко, което би трябвало да знаете за:Прочит на историята (180)
Тоталност на мисловните издигнатия, предвещаваща появяването на политическите тоталитаризми.
Важно конкретизиране поради постоянно чудещите се от кое място ли са пристигнали всеобщите убийства през ХХ век. С известното ни дежурно опрощение: идеалите са прелестни, очевидно казусът е бил в реализирането им. Както и в личностите, несъмнено, нагърбили се с тази задача. Въпреки че таман в този смисъл разликата сред Ленин и Мусолини или Хитлер и Сталин се размива изцяло. Колкото и това да не се нрави на последователи на единия или на другия тоталитаризъм, на пролетарския или националния социализъм, привилегироващи класата вместо расата или расата вместо класата.
Ала не към огромните диктатори, задаващи кървавия небосвод на отминалото столетие, желая да насоча вниманието ви, за тях така и така е писано доста. А към една второразрядна, даже треторазрядна персона в историята на някогашния социалистически строй – Леонид Илич Брежнев, чиято стогодишнина от рождението отшумя наскоро. И дори не към него самия, а към " брежневизма " като феномен – към " застоя на комунистическата система ", свързващ се с неговото име, който продължи две десетилетия, като на процедура предреши разпада на Съюз на съветските социалистически републики и надлежно – измъкването на Източна Европа от мъртвата хватка на същата тази система.
С какво може да е забавен " брежневизмът " през днешния ден? Има ли изобщо смисъл да се връщаме към нещо толкоз отмряло, за което по-младите надали подозират? Има и още по какъв начин.
Първо, с този режим (и неговите деривати като Тодор Живков) въпреки всичко са свързани близо две десетилетия (1964-1982 г.) от живота на дейни през днешния ден генерации, в това число и от моя личен живот;
Второ, Брежнев е незабравим таман с историческата си незначителност и незабележителност. Той не е нито кървясъл изверг като Ленин или Сталин, нито низък апаратчик като Андропов или ослепителен волунтарист като Хрушчов, не носи в себе си дори селската ловкост на Живков.
Леонид Брежнев е отегчителен и несъвършен бюрократ, оглавил системата не поради своите качества, а таман заради неналичието на такива. Това е " партократ без качества ", дал опция на колелото на комунистическата идеология да продължава да се върти, въпреки и на празни обороти, до момента в който не се сурне в нищото.
Проблемът при " брежневизма " обаче е, че той постанова дълготраен отпечатък върху държавното ръководство, доста по-траен даже, в сравнение с политиката на " огромния гнет ", който е надалеч по-интензивен, само че и по-краткотраен. " Брежневизмът " е в действителност " огромното време на всесилната администрация " (държавна и партийна), която привиква да се разпорежда безнаказано с всичко и всички, без да носи каквато и да е отговорност.
Ето за какво без значение, че " брежневизмът " няма очевидни последователи, управнически " подсъзнателно " и като политическа процедура той продължава да възпроизвежда следовници. И то освен в някогашния Съюз на съветските социалистически републики, само че и в целия някогашен социалистически лагер.
Такава е диалектиката на комунистическия режим, където насилието и развалата вървят ръка за ръка. Още повече, че и при Брежнев режимът въобще не е " вегетариански ": смазването на Прага 1968 година, събитията в Полша 1980 година, нахлуването в Афганистан в края на 1979 година, арестите и разправата с инакомислещи и правозащитници са единствено част от образците, които би трябвало да ни накарат да се замислим. Едното не изключва другото, даже го допуска.
И е мъчно да се каже кое е определящото. Периодите на " огромния гнет " са безспорните маркери на комунизма – 20-те години при Ленин, 30-те при Сталин, както и следвоенното време на кървава параноя. От друга страна, рутинното или застойно-корупционно ежедневие на късния комунизъм пък си остава базово определящо. Огледайте се в близост през днешния ден и кажете, с ръка на сърцето, не е ли по този начин.
Корупцията, хранителна среда на " брежневизма ", е това, от което нашият " някогашен свят " най-трудно ще се отърси (много по-трудно, в сравнение с от идеологията или от терора). Тъй като тя, като отровна гъба, продължава да просмуква със соковете си имунните сили на обществото.
Включително поради хората, " взимащи решения " на разнообразни равнища в днешното общество.
Замислете се: годините на " брежневизма " – въпреки и по друг метод и в характерна среда – са времето, в което съзряват Владимир Путин и Александър Лукашенко, Виктор Орбан, Бойко Борисов и Ярослав Качински. Че даже и Ангела Меркел. Навярно и мнозина от читателите на тези редове.
Всеки обаче е претърпял тези години по своему. В взаимозависимост от фамилната среда, от усета си за положително и зло, за неистина и истина.
Малцина – сходно на Александър Солженицин и Вацлав Хавел, на Лех Валенса и Андрей Сахаров, на Дьорд Конрад или Желю Желев – и то с цената на големи старания са съумели да не ги " живеят съгласно лъжата ".
Всички други са правили взаимни отстъпки – по-малки или по-големи. Самият Брежнев е въплъщение на компромиса. Човек без лично мнение, несръчен и несъвършен, изкачил се инцидентно на върха на комунистическата партокрация. И в случай че руският партиен хайлайф е вървял след него, то не е било поради някаква негова изключителност или управническа харизма, а тъй като по този начин е било преференциално на обособените властови групировки в Съюз на съветските социалистически републики, поделили си сферите на въздействие.
Същото, в една или друга степен, е годно и за източноевропейските спътници, включително и за България.
Живков или Хонекер, Хусак или Герек са били напълно наясно, че тяхното оцеляване на националния връх зависи от персоналната им лоялност към Кремъл, олицетворяван от генералния секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз – в тази ситуация Л. И. Брежнев. И не са пестели знаците на политическа угодливост, постоянно стигаща до национално оскърбление.
Така у нас Леонид Брежнев бе възхваляван надали не като полубожество, обсипваха го с всевъзможни почести. Той беше три пъти воин на Народна република България, притежател на три ордена " Георги Димитров ", на три медала, носещи отново името на " вожда и учителя " и даже на някакъв специфичен орден за " 100 годишната от освобождението на България от османско иго " (какъвто най-вероятно ще измайсторят следващата година и за Владимир Путин).
Целувките " уста в уста " ги пропущам – тук българите просто държат наградата, наедно с източногерманците. Но не мога да не опиша за паметника на Брежнев, повдигнат приживе (какъвто комай няма другаде).
Трябва да е било някъде по това време, през лятото на 1981 година, когато част от центъра на София, по-точно градинката към паметника на руската войска, бе завардена от милиция, пожарна, докараха отнякъде големи прожектори. Насам-натам хвърчаха трудоваци, работеха багери. Всичко при цялостна секретност. Човек би споделил, че " националната власт " е решила да прокопае стратегически тунел до противоположната страна на земята. На сутринта от любознание минах оттова и що да видя: против днешното иранско посолство бе изникнал противен монумент на разположение с големи вежди, съвсем без врат. Надписът информираше, че това е други Л. И. Брежнев, три пъти воин на Народна република България По-късно разбрах, че творбата е дело на скулптора проф. Валентин Старчев (заедно с арх. Богдан Томалевски). Поредният паралел, предполагащ размисъл.
За самия Брежнев какво повече да приказваме, там всичко е " безпощадно ясно ". Още приживе за него вървяха безчет вицове, но в действителност безпощадни.
Например този: " Някакъв човек пита: " Що за човек е Брежнев? ", а различен му дава отговор: " Ще разберем след гибелта му ".
За неграмотността му се носеха митове, става известно по никакъв начин непреувеличени. Историкът Дмитрий Волкогонов отбелязва в биографията си на Брежнев, че той и до края не се е научил да написа вярно: " Дюсендорф ", " Чаушестко ", " обезскуражава ". В анкетите, които генералният секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз и ръководител на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики попълня, той гордо вписва: " обучение: фронтово " (каквото и да значи това).
Начинът, по който говореше, също бе поразителен: припомням си речите му в България, предавани по радиото и малкия екран, в които той поздравяваше " бълхарите " и " Бълхария " (нас, де!), които отзвучаваха в цялостно безмълвие, без някой да смее да гъкне. Това също е част от " брежневизма ".
През 1976 година Брежнев получи удар и очевидно не бе в положение да извършва функционалностите си. Смяната му обаче би означавала гърмеж в системата, тъй че го задържаха на поста му. Тогава се заприказва за " комунистическата геронтокрация ".
Един тежко болен човек, мъчно разбиращ къде е и какво прави, въплъщаваше един враждебен режим, стремящ се да се наложи над целия свят.
Преводач на Брежнев споделя по какъв начин е бил инструктиран да работи по време на срещите сред Леонид Илич и Джералд Форд. Преди всяка среща човек от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) му връчва три разноцветни листчета, на които е написан някакъв текст. И му коментира следното: " Другарят Брежнев е болен и мъчно приказва. Затова, в случай че Форд зададе този въпрос, четете от жълтото листче. Ако зададе този въпрос – от аленото. Ако запита ей това – от синьото листче ". Ами в случай че попита нещо друго? – недоумява преводачът. Тогава, хладно дава отговор кагебистът, ще заявите от негово име, че желаеме отмора ". И това не е виц. Така светът се движи от Хелзинкските съглашения към войната в Афганистан, замислена от Брежнев, Андропов, Устинов и другите от Политбюро като къса военна интервенция. Нищо съществено, след което още веднъж ще се раздават ордени.
Тогава вървяха смешки по какъв начин щели да вършат специфична интервенция на Леонид Илич, с цел да разширят гърдите му, защото те към този момент не побирали съответните ордени и медали: маршалски оценки на успеха, орден " Карл Маркс " за извънреден принос в науката и даже Ленинска награда за литература – за автобиографичните му книги, които той надали е прочел напълно.
И защото този край е нещо, което се помни, очевидно Владимир Путин – с медийния си облик на непиещ работохолик, състезател, чекист, джудист и летец-изтребител – държи да е всичко друго, само че не и " слепка " на маразматичния облик на Брежнев (до който бързо се докара и Борис Елцин).
Путин желае да е " новият Андропов ", само че деятелен и изпълнен със сили (защото всемогъщият началник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) също пое властта като полутруп и мина в отвъдното след 9 месеца).
Проблемът му обаче е, че " андроповизмът " е също част от системата на " брежневизма ". Огледален облик на същото това време, когато в атмосферата на " сдържан боязън " (различен от ленинския и сталинския терор) Русия заживя като " ресурсна стопанска система " за сметка на естествените си дадености, които въпреки всичко не са безкрайни: без качествени производства, с непомерно раздут военно-промишлен комплекс и голяма войска, която постоянно търси война. Така Брежнев нахлу в Афганистан, а Путин – в Донбас, след което пристигна ред и на Сирия.
Приликата не е единствено в детайлите. Вярно, при Брежнев " руската империя " бе повече руска (с червени флагове и комунистическа идеология). При Путин тя е повече " империя " (с царски фон и клерикална идеология).
Рисковите фактори са също сходни. Международно ембарго (след нахлуването в Афганистан при Брежнев и завземането на Крим при Путин); падащи цени на петрола; угнетяване на инакомислещите; преобразяване на службите за сигурност във втори център на властта, успореден на държавната администрация.
Първият западен биограф на Брежнев – Джон Дорнбърг – написа през 1974 година следното: " Борбата да стигне върха и да остане там горе – това е виталната история на Леонид Илич Брежнев ".
Това, общо взето, е и виталната история на Владимир Путин, единствено финалът е незнаен.
По-важно в тази ситуация, отново дублирам, е епохата, чийто горчив привкус към момента се помни от мнозина. Онова, което съм податлив да нарека " елементарен брежневизъм ". По сходство на наименованието, което режисьорът Михаил Ром дава на един собствен етапен филм от средата на 60-те години – " Обикновен фашизъм ". В него, с гласа си и на фона на кинохрониките, режисьорът разказва всекидневието в Третия Райх: " по какъв начин с масата би трябвало да се обръщаме като с жена " или " по какъв начин те заповядват, а ние изпълняваме ".
Подобно на едноименната книга на Желю Желев, преди време и филмът на Михаил Ром смущаваше – поради паралелите с действителността, които всеки фен нямаше по какъв начин да не направи. Алюзиите бяха и към момента са явни.
Както при " елементарния брежневизъм ".
Не единствено като памет (и паметници), само че и като разруха и недостойнство.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Всичко, което би трябвало да знаете за:Прочит на историята (180)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ