Напишете до някого в телефона си Кликни ми!“ и ще

Напишете до някого в телефона си „ Кликни ми! “ и ще видите по какъв начин автокоректорът ще ви поправи на „ Клекни ми! “ Такъв редактор, който ни тика към неверни дейности, имаме и вътре в себе си. Само че той е плод не на скока в технологиите, а на срутва в непримиримостта ни към злото, което не просто ни заобикаля, само че и безочливо ни се натрапва.
Млада жена от породата на

златотърсачките

демонстрира фотоси във Facebook по какъв начин си напича силикона по екзотични плажове, а ние отрупваме поста й с лайкове и даже с възторжени мнения. Момък малко след пубертета се пъчи с прескъпа кола, за каквато не могат даже да си помислят най-малко 90 на 100 от хората с легални приходи, а ние му се възхищаваме.
Друг след имуществената декларация пред съответните контролни органи се оказва с дузина жилища, със необичайно добити милиони в банките, с безчет участия във компании и във всевъзможни преференциални във финансово отношение планове, а ние си следваме линията – клик след клик и лайк след лайк. Сякаш се тормозим да не им развалим рахатлъка. Или пък се притесняваме да не ни помислят за завистливци. Без да си даваме сметка, че по този начин колкото великодушно, толкоз и неуместно освен ги даряваме с несправедливо всеопрощение, само че и ги насърчаваме и отсега нататък да тънат в постигнатия върху личния ни тил лукс.
Още по-нелепо е

клик шоуто, което устройваме на властта

Преглъщаме безропотно известията за всичко, което политиците ненаситно гълтам. Примиряваме се с кюлчетата и пачките, с парапетите и пиците с кристали. Приемаме за неистина видяното и чутото, даже когато героите от фотосите и аудиофайловете в моменти на уязвимост си признават, че знаят кой ги е снимал или записал. Подкрепяме опитите с горивото за нуклеарната ни централа, въпреки това да води до повишаване на тока и до превръщането на части от страната в нуклеарно сметище.
Приветстваме не диверсификацията на енергийните доставки, а замяната на един монополист с различен. Поддържаме закриването на въглищните централи и похабяването на плодородни земи с построяването на фотоволтаични паркове. Списъкът е прекомерно дълъг, само че не трябва да пропуснем националното изменничество с повдигането на ветото пред Скопие и – най-важното - все по-нарастващия риск да станем

фронтова страна

Разбира се, във връзка с властта кликовете и лайковете са диференцирани – поддържаме единствено нашите политици. Опонентите ни попържат с емотикона за яд, само че това няма изключително значение. За определената от нас партия е значимо личните й гласоподаватели да я харесват и да й простят всичко. Това е санирането, от което тя се нуждае след изхабяването си в ръководството и което ще й донесе избирателен резултат, задоволителен за включване в следващата сглобка.
И в случай че поддръжката за личните въпреки всичко – колкото и извратено да звучи – е разбираема, то лайковете към довчерашните съпартийци са на границата на парадокса. Ако с напускането са излезли от политиката, можем да ги разберем – мотивите за разочарованието им са премного. Но в случай че освен са ни зарязали, само че и са отишли в конкурентна групировка или пък в ония проекти-еднодневки, никой от които за три десетилетия не се е закрепил трайно, само че все е успявал да отклони гласове от партията-майка и да утежни сумарния резултат на съответното – ляво или дясно – пространство, това към този момент е изменничество. А успеем ли да проникнем в механизмите за финансиране, вероятно ще го квалифицираме и като продажничество.
Лайковете и пожеланията за триумф в изборите към тези, с които доскоро или по-отдавна сме били с един и същи номер в бюлетината, са най-неразбираемата част от клик шоуто. Едно е да честитим рожден ден или дипломиране, пък напълно друго е да стискаме палци на ония, които към този момент са ни съперници. Като че ли сме съгласни нашите гласове да се прелеят при тях. Те ни наскърбяват, както си желаят и както им хрумне, оферират ни да се успокоим, като си изпием чайчето, а ние не им разрешаваме нито за момент да се усъмнят в правотата си, да се почувстват неловко, да се замислят дали не са на неверен път. Поднасяме им несъразмерен на отношението им към нас комфорт, опрощаваме им всичко, с лайковете им организираме

моралното саниране

А те одобряват желанието ни да им кликнем като подготвеност да им клекнем и ехидничат без мярка.
В неделя бихме могли да отидем към урните като хора с достолепие. Да накажем партиите на войната и тези от сглобката, които значително се припокриват. Да дадем на всички, които се гаврят с нас, това, което са си изпросили. Бихме могли, само че няма да го сторим. Заради автокоректора, който трансформира недоволството ни в кротуване. И който, за огромно удивление, с всяка минала година от демокрацията от ден на ден спъва интензивността ни. Ето за какво за следващ път ще изродим всеопрощаващото клик шоу в изборно клек шоу.
И никакъв Facebook няма да ни е отговорен. Той е единствено тепихът, върху който, вместо да се надигнем против пропадналите герои на нашето време, малодушно клякаме.

ПИК