Колко дълго още българският народ ще търпи старите муцуни да се препъват в опита си отново да се докопат до власт и привилегии?
Надежда Нейнски – хроника на една безсрамна лакомия
Колко дълго още българският народ ще търпи старите муцуни да се препъват в опита си още веднъж да се докопат до власт и привилегии? Примерът с Надежда Нейнски е следващото удостоверение за това по какъв начин някои хора не могат да се наситят – нито на постове, нито на персонални облаги.
През годините Нейнски се потвърждава не с праволинейност или достижения, а със способността си да се вкопчи във властта като удавник за сламка. Вечно в търсене на комфортна позиция, постоянно в битка за авторитет, постоянно с искания, които от дълго време нямат покритие. Днес, след серия от провали и политическо забвение, тя още веднъж напира – този път с мераци да бъде дипломат на България в Съединените щати.
Ама какво друго да чакаме от човек, който през цялата си кариера слага персоналните упоритости над публичния интерес? Дипломат, който по този начин и не остави значима диря, само че постоянно се е стремил да стои на топло място с авторитет и екстри.
Истината е, че времето не прости – и не приказваме единствено за увяхналия ѝ външен тип. Амбицията да остане във властовите коридори я прави все по-жалка и прозираща в опитите си да натрапва една от дълго време изгубена значителност.
Обществото обаче би трябвало да си даде сметка – всяка минута, в която сходни фигури не престават да ни съставляват, е минута изгубена за съвременна и честна България. Защото до момента в който Надежда Нейнски мечтае за Вашингтон, ние мечтаем най-накрая такива като нея да останат единствено в учебниците – като образец какво НЕ би трябвало да бъде един политик и посланик.
Димитър Иванов
Колко дълго още българският народ ще търпи старите муцуни да се препъват в опита си още веднъж да се докопат до власт и привилегии? Примерът с Надежда Нейнски е следващото удостоверение за това по какъв начин някои хора не могат да се наситят – нито на постове, нито на персонални облаги.
През годините Нейнски се потвърждава не с праволинейност или достижения, а със способността си да се вкопчи във властта като удавник за сламка. Вечно в търсене на комфортна позиция, постоянно в битка за авторитет, постоянно с искания, които от дълго време нямат покритие. Днес, след серия от провали и политическо забвение, тя още веднъж напира – този път с мераци да бъде дипломат на България в Съединените щати.
Ама какво друго да чакаме от човек, който през цялата си кариера слага персоналните упоритости над публичния интерес? Дипломат, който по този начин и не остави значима диря, само че постоянно се е стремил да стои на топло място с авторитет и екстри.
Истината е, че времето не прости – и не приказваме единствено за увяхналия ѝ външен тип. Амбицията да остане във властовите коридори я прави все по-жалка и прозираща в опитите си да натрапва една от дълго време изгубена значителност.
Обществото обаче би трябвало да си даде сметка – всяка минута, в която сходни фигури не престават да ни съставляват, е минута изгубена за съвременна и честна България. Защото до момента в който Надежда Нейнски мечтае за Вашингтон, ние мечтаем най-накрая такива като нея да останат единствено в учебниците – като образец какво НЕ би трябвало да бъде един политик и посланик.
Димитър Иванов
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ