Вечният човек с пушката
На земята лежи човек, погубен от различен човек… Не от звяр, не от буря, не по волята на ориста. От различен човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…
Понякога през мозъка минава страшната мисъл за войната и нейния скришен смисъл. Изглежда като че ли всички са полудели, а като се огледаш в близост, светът сякаш си е естествен: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, вървят на концерти. В днешния ни свят анормален, чудноват е не оня, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с неразбиране: за какво още веднъж на земята лежи човек, погубен от различен човек?
Нали помните, при Пушкин: „ … обичам всяка кървава веселба, опивам се, за гибел щом стане тирада “.* Това е 19-и век.
„ Дори запасите от всеобща гибел да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията по какъв начин да ги основат отначало, ход обратно – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – към този момент няма. “ Това е при Алес Адамович. Това е 20-и век.
Изкуството в продължение на епохи е възвеличавало господ Марс – бога на войната. И в този момент към този момент е невероятно да смъкнем от него кървавите одежди…
Ето един от отговорите за какво пиша за войната.
Помня по какъв начин при нас на село на Радуница (Задушница) една бабка беше притиснала колене към обрасло хълмче – без думи, без сълзи, даже не се молеше. „ Ела тук, момиченце, не трябва да гледаш това “ – отдръпнаха ме встрани селянките. – „ Не ти би трябвало да знаеш, на никой не му би трябвало това “. Но в селото секрети няма, в селото се живее дружно. По-нататък аз въпреки всичко научих: по време на партизанската обсада, когато цялото село се криеше от наказателите в гората, в блатата, издуваше се от апетит, умираше от боязън, дружно с всички останали беше и тази жена с три дребни девойки. Един ден стана явно: или ще умрат и четирите, или някой ще се избави. Съседите чували през нощта по какъв начин най-малкото момиченце се моли: „ Маменце, не ме удавяй, аз яденце няма да ти искам… “.
Оставаха драскотини в паметта…
При едно от моите пътувания… Малка женица, загърната в пухен шал през лятото и бързичко изговаряща, изшепваща: „ Не желая да приказвам, не желая да си припомням, доста време след войната, десетки години, не можех да стъпя в месарница, не можех да виждам разрязаното месо, изключително пилешкото, то доста ми подсещаше човешкото, не можех да шия нищо от червен плат, толкоз кръв съм видяла, не желая да си припомням, не мога… “.
Не обичах да чета книги за войната, а пък написах три такива. За войната. Защо? Като живееш измежду гибел (и диалозите, и спомените), несъзнателно си замаян от лимита – къде е той, какво има отвъд. И какво е индивидът, какъв брой човек има в индивида – все въпроси, на които диря отговор в книгите си. И както дава отговор един от героите на Цинковите момчета, „ в индивида има доста малко човек, ето това разбрах през войната, в скалите на Афганистан “.
А един различен, към този момент дъртак, подписал се през 45-а върху покорения Райхстаг, ми написа:
„ На война индивидът е по-ниско от човек – и този, който убива заслужено, и този, който убива незаслужено. Всичко еднообразно наподобява на нормално ликвидиране. “
Аз съм съгласна с него, за мене към този момент е невероятно да напиша по какъв начин едни хора героично убиват други… Хора убиват хора…
Но зрението ни е устроено по този начин, че до ден-днешен, когато приказваме или пишем за войната, пред нас поражда на първо време обликът на Великата отечествена, на боеца през 45-а. Толкова дълго ни учеха да обичаме индивида с пушката… И ние го обичахме. Но след Афганистан и Чечня войната е към този момент нещо друго. Нещо такова, че за мен да вземем за пример би сложило под подозрение доста от написаното (и от мен също). Ние въпреки всичко гледахме на човешката природа с очите на системата, а не на художника…
Войната е тежка работа, непрекъснато ликвидиране, от самото начало се навърташ към гибелта. Минава обаче време, десетки години, и хората си спомнят отново тежката работа – по какъв начин не са спали по три-четири денонощия, по какъв начин са влачили всичко като коне, по какъв начин са се разтичали без вода в пясъците и са замръзвали в ледовете, само че никой не загатва убийството. Защо?
Войната има доста други лица с изключение на гибелта и това оказва помощ да се изтрие основното, спотаеното – мисълта за убийството. А тя може елементарно да бъде укрита в мисъл за гибелта, за героичната крах. Разликата сред гибелта и убийството е кардинална. В нашето схващане това е съединено.
И си спомних остарялата селянка, която разказваше по какъв начин като дете е седяла до прозореца и е видяла, че в тяхната градина един млад партизанин удря с револвер по главата остарелия мелничар. Мелничарят не пада, а присяда върху зимната земя, с глава разсечена като зелка.
„ И тогава ми хвръкна чивията, полудях – споделяше тя и плачеше. – Майка и баща дълго ме лекуваха, водеха ме по знахари. Щом видех младо момче, започвах да крещя, да се друсам, виждах пред себе си главата на остарелия мелничар разсечена като зелка. Така и не се омъжих… Страхувах се от мъжете, изключително от младите… “.
Ето какво ми описа преди време и една партизанка: нейното село било запалено, родителите ѝ изгорели живи, в дървената черква, и тя ходела да гледа по какъв начин партизаните убиват пленените немци, служителите на реда. До ден-днешен в паметта си слушам безумния ѝ шепот: „ Очите им излизаха от орбитите, пукаха се; тези ги бучваха с шомполите. Гледах и някак ми олекваше “.
На война човек научава за себе си такива неща, които в други условия даже не биха му хрумнали. Иска му се да убива, харесва му – за какво? Това е инстинктът на войната, ненавистта, разрушението. Тъкмо този биологически човек ние въобще не познаваме, той липсва в нашата литература. Ние подценихме това в себе си, прекалено много повярвахме в силата на словото и на концепцията. Нека допълним, че нито един роман за войната, даже най-честният, не може да се съпостави със самата реалност. Тя е още по-страшна.
Днес живеем в напълно различен свят, не в оня, в който аз писах книгите си за войната, и по тази причина всичко се осмисля по различен метод. Не, не се измисля, а се премисля. Може ли да назовем естествен войнишкия живот в казармата, като изхождаме от божествения план? От трагично опростения свят, в който живеехме, се завръщаме в множествеността на ненадейно разкритите връзки, и аз към този момент не мога да давам ясни отговори – такива няма.
Та за какво пиша за войната?
По-лесно е да се заменят имената по табелките на нашите улици, в сравнение с да се трансформират нашите души. Днес ние не беседваме, ние викаме. Всеки вика за нещо свое. А с кряскане само се унищожава и се унищожава. Стреля се. А аз отивам при един подобен човек и желая да възстановя истината на оня, предишния ден… Когато той е убивал или него са го убивали… Имам един образец. Там, в Афганистан, едно момче ми викаше в лицето:
„ Какво ти, една жена, можеш да схванеш за войната? Пишеща госпойца! Та белким хората умират на война като в книгите и филмите? Там те умират красиво, а през вчерашния ден един другар го убиха, патронът го уцели в главата. Още десетина метра той тичаше и хващаше с ръце мозъка си… Така ли ще го напишеш? “.
А след седем години това момче – към този момент сполучлив предприемач, който обича да споделя за Афганистан, ми звънна по телефона и сподели:
„ За какво ги пишеш тези твои книги? Те са прекомерно страшни. “
Това беше към този момент различен човек, не оня, който срещнах посред гибелта и който не искаше да умира на двайсет…
Наистина човек трансформира душата си и след това самичък не може да се познае. И разказът за един живот, за една орис е роман за доста хора, които кой знае за какво са наречени с едно име. Това, с което се занимавам към този момент двадесет години, е документ във формата на изкуство.
Но колкото повече работя с него, толкоз повече подозрения имам. Единственият документ, документът в чист тип, който не ми внушава съмнение, е паспортът или трамвайният билет. Но какво ще опишат те след 100 или двеста години (по-нататък даже не мога да си представя) за нашето време и за нас? Само това, че полиграфията ни е била лоша… Всичко останало, което ни е известно под името документ, са версии. Това е нечия истина, нечия пристрастеност, нечии предубеждения, нечия неистина, нечий живот.
В съда против Цинковите момчета, за който читателят ще прочете в книгата, документът компактно, ръкопашно се сблъсква с всеобщото схващане. Тогава аз още веднъж разбрах, че - да не дава Господ - всички документи да се поправят от съвременници, в случай че единствено те имат право на това. Ако тогава – преди тридесет, петдесет години, те бяха преписали Архипелаг ГУЛАГ, Шаламов, Гросман…
Албер Камю споделя: „ Истината е нещо загадъчно – тя постоянно се изплъзва – би трябвало да се завоюва още веднъж и още веднъж “.
Да се завоюва, в смисъл да се проумява. Майките на починалите в Афганистан синове идваха в съда с портретите на своите деца, с техните медали и ордени. Те плачеха и викаха:
„ Хора, вижте какъв брой са млади, какъв брой са красиви, нашите деца, а тя написа, че те там са убивали! “
А на мен майките ми споделяха: „ Не ни би трябвало твоята истина, ние си имаме своя истина. “
И това е по този начин – те си имат своя истина. Така че какъв е този документ? Доколко хората имат власт над него? В каква степен той принадлежи на хората, а в каква – на историята и изкуството? За мен това са мъчителни въпроси…
Дълъг е пътят от действителността до нейното овеществяване в слово, с помощта на което тя остава в архива на човечеството. Но през цялото време би трябвало да признаем, че действителност във формата на настоящо време някак си не съществува. Няма настоящо, има минало и бъдеще, или това, което Бродски назовава „ настоящо удължено време “, т. е. действителността е спомен. Случилото се преди година, случилото се сутринта или преди час, преди секунда – то към този момент е спомен за сегашното. Това е една изчезнала действителност, останала или в паметта, или в слово. Съгласете се обаче, че паметта и словото са много несъвършени принадлежности. Те са нежни, променливи. Те са заложници на времето. Между действителността и словото има и очевидец. Трима очевидци на едно събитие дават три версии. Три опита за истина…
Лидия Гинзбург, до момента в който изследва разнообразни записки, открива следното: колкото по-талантлив е един мемоарист, толкоз повече лъже, т. е. толкоз повече въображение, усеща, тълкования, догадки има в тези записки. Така е и с моите герои, моите разказвачи – те надарено допълват описваното събитие със своето отношение към него, те някак го сътворяват. По-достоверни и прецизни са елементарните хора, но аз диря повествовател, който не просто живее, ами и запомня по какъв начин живее, тъй като елементарните хора имат един различен грях – те не чуват музиката на битието, не усещат утаеното течение на висшия смисъл в нашите дни, не улавят многоликата връзка сред събитията, сред рационалното и ирационалното.
И затова това, което се назовава вещественост на документа, е изтъкано от доста гласове. Усещането за акуратност и отделност ражда множественост… От многото разкази-версии, изповеди-версии се ражда версията на времето. Тя се наслагва от цялото пространство на времето, от всички негови гласове. Версията е по-скоро автопортрет на душата, а не на действителността. Така дефинирам и жанра, в който работя – история на възприятията. Моят факт е възприятието! От книга на книга се сформира една енциклопедия на възприятията, на вътрешния живот на хората от моето време. На тези генерации, които заварих в последните им дни, на тези, с които крачех паралелно, и новите, чието идване, уповавам се, към момента ми следва да посрещна… Получава се една книга за това кои сме били, какво сме наричали положително и какво зло. Как сме обичали. Защо сме се убивали един друг…
На екрана на тв приемника всеки ден виждам по какъв начин от домовете си, които наподобяват на моя дом, излизат хора. Познати лица, познати облекла. Такива лица и облекла виждам всеки ден на улицата… И незабавно поглеждам отново към същия екран – там лежи наръган с нож или застигнат от осколка прочут човек. Виждам кръв. Виждам убити домове. И убити животни. Толкова близо… То не е отделено от мен даже с графиката на архивните фотоси от друго време. Често ме обзема обезсърчение. Отчаяние от безсилието на словото. Виждам, че това, което е мит за доста хора, за болшинството си остава по-правдиво и по-силно от обстоятелствата и от самия инстинкт на живота, на самосъхранението. Когато сядам на бюрото, се стремя не просто да запиша, да възстановя, да пресъздам действителността – желая посредством словото да ида още по-далеч. За да я има и истината за времето, и някаква хипотеза за индивида изобщо. Да отида по-далеч. Къде по-далеч? Отвъд думите… Това ми се удава рядко. Но пък митът съумява да проникне там. В подсъзнанието…
И когато майката, на която страната ѝ е лишила сина и го връща назад в цинков ковчег, в буйство, в молитва изригва: „ Аз обичам тази Родина! Моят наследник почина за нея! А вас и вашата истина – мразя! “, още веднъж разбираме: ние сме били не просто плебеи, а романтици на робството. Само една майка от тези 100, с които съм се срещала, ми написа:
„ Аз убих моя наследник! Аз съм робиня и възпитах роб… “
Да, комунистическите, национал-патриотичните вестници приканват хората да отидат на манифестации под алените флагове. Но щеше да е прекомерно просто, в случай че за всичко бяха отговорни само политиците. Морето от кръв е зад тила ни, земята е цялата изровена от приятелски могили. А палачи няма. Никой не си признава, че е главорез. Всички са жертви… Едни споделят, че обичат Родината, че всичко са правили в името на Родината (нека тя да дава отговор – не са ли всички думи за обич към родината таман поради това?). Други споделят, че са проливали кръв в името на концепция. И ние не знаем какво е по-силно тук – страхът пред покаянието или неспособността да си свободен? Да принадлежиш, да се отдадеш на властта, страната, да се разтвориш, да изчезнеш в нея – това е форма на битие на религиозното и военното общество. Ние бяхме и едното, и другото (ако под религия, под вяра подразбираме марксизма като световна форма на религия). А това до каква степен сме военни хора, до каква степен нашите показа за живота и гибелта са военни, даже не се догаждаме.
Някога бях уверена, че при истината би трябвало да се върви до дъно. И когато трябваше да напиша, че след взривяване на италианска мина, красива като играчка, от индивида е останала половин кофа месо, се колебаех – би трябвало или не би трябвало? И въпреки всичко взех решение: би трябвало! Трябва да се отиде до дъно. Защото колкото по-просто и по-обикновено са убивали хората, толкоз по-значителен би трябвало да бъде човешкият живот в изкуството, си споделих. Днес, в този момент съм разколебана. Аз не знам… Аз се съмнявам… Дали не сме на съдбовната граница? По-нататък е саморазрушението.
Отново се връщам към съда над моята книга, само че единствено тъй като това беше една отливка от нашите души. Когато десетки хора пред постройката на съда се сблъскваха в непримирима словесна битка, това също беше война. И тя още продължава.
На нас не ни би трябвало независимост. Ние не знаем какво е това. Какво да вършим с нея? В нашата история няма ни едно потомство без боен опит, без опит в убийствата, а единствено с опит от живеенето. Ние или воювахме, или се готвехме за война. Никога не сме живели иначе. Освен всичко друго сме групови, съборни хора. Не умеем да живеем отделно… И да отговаряме всеки за себе си, за личните си грехове. Никога не сме живели така…
Та защо смирение и филтриране може да приказваме? В хор се пее по празници и във военния строй. Когато се каеш, би трябвало да си сам…
В страданието човек е популярен, а без него той постоянно е просто дребен. Помня по какъв начин една от героините в книгата ме потресе, като ми описа какъв брой ужасно е било да гледаш убитите след борба – и едните, и другите… Млади… Лежат разпилени като картофи… Когато дадох на онази жена да прочете личния си роман, тя задраска всичко и ми донесе доклад за нейната военнопатриотична активност. „ Ето това – ми сподели тя – публикувай, а това, дето ти описах беше, с цел да схванеш какъв брой ни беше ужасно на война “. Тя си искаше своята истина, такава, каквато тя я разбираше. Тя просто искаше живота. Но по какъв начин да разбираем, че това е просто живот отвън границите на изкуството? И създателят си разрешава единствено едно безчинство – той прави от това изкуство.
Дали обаче на изкуството му е по силите да поеме целия смут на нашия живот? След „ афганистанското “ от война се връща „ чеченското “ потомство. Човекът с пушката наподобява безконечен. Или противоположното: безконечният човек с пушката…
… На пътя в Грозни лежи човек, погубен от различен човек. И гледа към небето…
Казват ми: „ Иди там и напиши за това “. А аз не мога. Не мога повече да виждам човек, трансформирал се в нечовек в името на някакви държавно-племенни хрумвания. Няма концепция, която стои по-високо даже от един-единствен човешки живот. Мъртъв човек… Мъртва птица… Мъртъв дом… В името на какво? Да се измият съветските войнишки ботуши в индийски води… Или да се помпа чеченски нефт… Не сме ли заболели от безумство? Нима естественият, а не безумният човек, може да гледа по малкия екран и да слуша всеки ден по радиото за убийства:
„ За миналото денонощие позициите на федералните войски обстрелваха тридесет и четири пъти, трима военнослужещи са убити, един е ранен “;
„ Противникът в подстъпите на град Гудермес понесе огромни загуби “.
Някъде в далечно съветско село едно майчино сърце замира… Надава вик… Била съм на едно такова погребение… Изпращаха млад офицер, бяха го докарали от Грозни. Плътен пръстен от хора към пресния гроб… Военен оркестър… Всички мълчаха, даже дамите не плачеха. Един военачалник държа реч… Все същите думи, като преди 10, петдесет, 100 години – за нашите граници, за велика Русия, за отмъщението, ненавистта, за дълга. Да убиваш поради дълга?! И единствено едно малко момиченце беззащитно и наивно гледаше аления гроб: „ Тате! Татенце… Къде си? Защо мълчиш? Ти даде обещание, че ще се върнеш… Аз съм ти нарисувала цялостен албум… Тате, татенце, къде си? “. Дори военният оркестър не можа да заглуши детското ѝ неразбиране.
И ето, като че е някое зверче, я откъснаха от аления гроб и я понесоха към колата:
„ Тате… Татенце… Та-а-а… “.
Само един естествен човек имаше измежду нас. Детето.
А заговорът на възрастните продължаваше. Според античните ритуали… Клетва.
Салют.
Ние не воюваме… А ковчезите към този момент идват в Русия от самата Русия…
И аз пиша за войната…
---
Бел. ред. Текста препубликуваме от уеб страницата. Превод Анна Георгиева
* Цитатите от Александър Пушкин са от Избрани творби в шест тома, т. 1, прев. П. Алипиев, С: „ Народна просвета “ 1969.
Текстът e встъпление към фамозната книга Цинкови момчета на беларуската писателка Светлана Алексиевич, по изданието от 1996 година В българското издание на книгата този пролог не е оповестен.
Светлана Алексиевич е притежател на Нобеловата премия за литература от 2015 година Цинкови момчета (1989 г.) е отдадена на войната в Афганистан. Наречена е по този начин, тъй като телата на починалите руски бойци са били носени вкъщи в цинкови ковчези. Книгата разкрива жестоките действителни истории на войната в Афганистан (1979-1989) в спомените на тези, чийто живот е бил разграничен от войната преди и след нея. Алексиевич хвърля светлина върху историята на последните години на руския режим, дефинитивно подкопан от тази война. След публикуването на книгата група майки на афганистански бойци завеждат правосъден иск против писателката за деформиране на облика на афганистанските бойци. Срещу книгата на Алексиевич е заведено дело за клюка: „ Именно Вие направихте децата ни убийци. Именно Вие написахте тази ужасна книга... Сега не желаят да вършат мемориални кътове за децата ни в учебните заведения, смъкнаха фотосите им. А те са толкоз млади, толкоз красиви. Имат ли убийците такива лица? Учихме децата си да обичат родината си... Защо е написала, че те там са убивали? Писала е за долари... А ние сме небогати... Не можем да купим даже цветя за гробовете на синовете си… Нямаме задоволително пари за лекарства… “, са част от думите в делото.
Понякога през мозъка минава страшната мисъл за войната и нейния скришен смисъл. Изглежда като че ли всички са полудели, а като се огледаш в близост, светът сякаш си е естествен: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, вървят на концерти. В днешния ни свят анормален, чудноват е не оня, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с неразбиране: за какво още веднъж на земята лежи човек, погубен от различен човек?
Нали помните, при Пушкин: „ … обичам всяка кървава веселба, опивам се, за гибел щом стане тирада “.* Това е 19-и век.
„ Дори запасите от всеобща гибел да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията по какъв начин да ги основат отначало, ход обратно – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – към този момент няма. “ Това е при Алес Адамович. Това е 20-и век.
Изкуството в продължение на епохи е възвеличавало господ Марс – бога на войната. И в този момент към този момент е невероятно да смъкнем от него кървавите одежди…
Ето един от отговорите за какво пиша за войната.
Помня по какъв начин при нас на село на Радуница (Задушница) една бабка беше притиснала колене към обрасло хълмче – без думи, без сълзи, даже не се молеше. „ Ела тук, момиченце, не трябва да гледаш това “ – отдръпнаха ме встрани селянките. – „ Не ти би трябвало да знаеш, на никой не му би трябвало това “. Но в селото секрети няма, в селото се живее дружно. По-нататък аз въпреки всичко научих: по време на партизанската обсада, когато цялото село се криеше от наказателите в гората, в блатата, издуваше се от апетит, умираше от боязън, дружно с всички останали беше и тази жена с три дребни девойки. Един ден стана явно: или ще умрат и четирите, или някой ще се избави. Съседите чували през нощта по какъв начин най-малкото момиченце се моли: „ Маменце, не ме удавяй, аз яденце няма да ти искам… “.
Оставаха драскотини в паметта…
При едно от моите пътувания… Малка женица, загърната в пухен шал през лятото и бързичко изговаряща, изшепваща: „ Не желая да приказвам, не желая да си припомням, доста време след войната, десетки години, не можех да стъпя в месарница, не можех да виждам разрязаното месо, изключително пилешкото, то доста ми подсещаше човешкото, не можех да шия нищо от червен плат, толкоз кръв съм видяла, не желая да си припомням, не мога… “.
Не обичах да чета книги за войната, а пък написах три такива. За войната. Защо? Като живееш измежду гибел (и диалозите, и спомените), несъзнателно си замаян от лимита – къде е той, какво има отвъд. И какво е индивидът, какъв брой човек има в индивида – все въпроси, на които диря отговор в книгите си. И както дава отговор един от героите на Цинковите момчета, „ в индивида има доста малко човек, ето това разбрах през войната, в скалите на Афганистан “.
А един различен, към този момент дъртак, подписал се през 45-а върху покорения Райхстаг, ми написа:
„ На война индивидът е по-ниско от човек – и този, който убива заслужено, и този, който убива незаслужено. Всичко еднообразно наподобява на нормално ликвидиране. “
Аз съм съгласна с него, за мене към този момент е невероятно да напиша по какъв начин едни хора героично убиват други… Хора убиват хора…
Но зрението ни е устроено по този начин, че до ден-днешен, когато приказваме или пишем за войната, пред нас поражда на първо време обликът на Великата отечествена, на боеца през 45-а. Толкова дълго ни учеха да обичаме индивида с пушката… И ние го обичахме. Но след Афганистан и Чечня войната е към този момент нещо друго. Нещо такова, че за мен да вземем за пример би сложило под подозрение доста от написаното (и от мен също). Ние въпреки всичко гледахме на човешката природа с очите на системата, а не на художника…
Войната е тежка работа, непрекъснато ликвидиране, от самото начало се навърташ към гибелта. Минава обаче време, десетки години, и хората си спомнят отново тежката работа – по какъв начин не са спали по три-четири денонощия, по какъв начин са влачили всичко като коне, по какъв начин са се разтичали без вода в пясъците и са замръзвали в ледовете, само че никой не загатва убийството. Защо?
Войната има доста други лица с изключение на гибелта и това оказва помощ да се изтрие основното, спотаеното – мисълта за убийството. А тя може елементарно да бъде укрита в мисъл за гибелта, за героичната крах. Разликата сред гибелта и убийството е кардинална. В нашето схващане това е съединено.
И си спомних остарялата селянка, която разказваше по какъв начин като дете е седяла до прозореца и е видяла, че в тяхната градина един млад партизанин удря с револвер по главата остарелия мелничар. Мелничарят не пада, а присяда върху зимната земя, с глава разсечена като зелка.
„ И тогава ми хвръкна чивията, полудях – споделяше тя и плачеше. – Майка и баща дълго ме лекуваха, водеха ме по знахари. Щом видех младо момче, започвах да крещя, да се друсам, виждах пред себе си главата на остарелия мелничар разсечена като зелка. Така и не се омъжих… Страхувах се от мъжете, изключително от младите… “.
Ето какво ми описа преди време и една партизанка: нейното село било запалено, родителите ѝ изгорели живи, в дървената черква, и тя ходела да гледа по какъв начин партизаните убиват пленените немци, служителите на реда. До ден-днешен в паметта си слушам безумния ѝ шепот: „ Очите им излизаха от орбитите, пукаха се; тези ги бучваха с шомполите. Гледах и някак ми олекваше “.
На война човек научава за себе си такива неща, които в други условия даже не биха му хрумнали. Иска му се да убива, харесва му – за какво? Това е инстинктът на войната, ненавистта, разрушението. Тъкмо този биологически човек ние въобще не познаваме, той липсва в нашата литература. Ние подценихме това в себе си, прекалено много повярвахме в силата на словото и на концепцията. Нека допълним, че нито един роман за войната, даже най-честният, не може да се съпостави със самата реалност. Тя е още по-страшна.
Днес живеем в напълно различен свят, не в оня, в който аз писах книгите си за войната, и по тази причина всичко се осмисля по различен метод. Не, не се измисля, а се премисля. Може ли да назовем естествен войнишкия живот в казармата, като изхождаме от божествения план? От трагично опростения свят, в който живеехме, се завръщаме в множествеността на ненадейно разкритите връзки, и аз към този момент не мога да давам ясни отговори – такива няма.
Та за какво пиша за войната?
По-лесно е да се заменят имената по табелките на нашите улици, в сравнение с да се трансформират нашите души. Днес ние не беседваме, ние викаме. Всеки вика за нещо свое. А с кряскане само се унищожава и се унищожава. Стреля се. А аз отивам при един подобен човек и желая да възстановя истината на оня, предишния ден… Когато той е убивал или него са го убивали… Имам един образец. Там, в Афганистан, едно момче ми викаше в лицето:
„ Какво ти, една жена, можеш да схванеш за войната? Пишеща госпойца! Та белким хората умират на война като в книгите и филмите? Там те умират красиво, а през вчерашния ден един другар го убиха, патронът го уцели в главата. Още десетина метра той тичаше и хващаше с ръце мозъка си… Така ли ще го напишеш? “.
А след седем години това момче – към този момент сполучлив предприемач, който обича да споделя за Афганистан, ми звънна по телефона и сподели:
„ За какво ги пишеш тези твои книги? Те са прекомерно страшни. “
Това беше към този момент различен човек, не оня, който срещнах посред гибелта и който не искаше да умира на двайсет…
Наистина човек трансформира душата си и след това самичък не може да се познае. И разказът за един живот, за една орис е роман за доста хора, които кой знае за какво са наречени с едно име. Това, с което се занимавам към този момент двадесет години, е документ във формата на изкуство.
Но колкото повече работя с него, толкоз повече подозрения имам. Единственият документ, документът в чист тип, който не ми внушава съмнение, е паспортът или трамвайният билет. Но какво ще опишат те след 100 или двеста години (по-нататък даже не мога да си представя) за нашето време и за нас? Само това, че полиграфията ни е била лоша… Всичко останало, което ни е известно под името документ, са версии. Това е нечия истина, нечия пристрастеност, нечии предубеждения, нечия неистина, нечий живот.
В съда против Цинковите момчета, за който читателят ще прочете в книгата, документът компактно, ръкопашно се сблъсква с всеобщото схващане. Тогава аз още веднъж разбрах, че - да не дава Господ - всички документи да се поправят от съвременници, в случай че единствено те имат право на това. Ако тогава – преди тридесет, петдесет години, те бяха преписали Архипелаг ГУЛАГ, Шаламов, Гросман…
Албер Камю споделя: „ Истината е нещо загадъчно – тя постоянно се изплъзва – би трябвало да се завоюва още веднъж и още веднъж “.
Да се завоюва, в смисъл да се проумява. Майките на починалите в Афганистан синове идваха в съда с портретите на своите деца, с техните медали и ордени. Те плачеха и викаха:
„ Хора, вижте какъв брой са млади, какъв брой са красиви, нашите деца, а тя написа, че те там са убивали! “
А на мен майките ми споделяха: „ Не ни би трябвало твоята истина, ние си имаме своя истина. “
И това е по този начин – те си имат своя истина. Така че какъв е този документ? Доколко хората имат власт над него? В каква степен той принадлежи на хората, а в каква – на историята и изкуството? За мен това са мъчителни въпроси…
Дълъг е пътят от действителността до нейното овеществяване в слово, с помощта на което тя остава в архива на човечеството. Но през цялото време би трябвало да признаем, че действителност във формата на настоящо време някак си не съществува. Няма настоящо, има минало и бъдеще, или това, което Бродски назовава „ настоящо удължено време “, т. е. действителността е спомен. Случилото се преди година, случилото се сутринта или преди час, преди секунда – то към този момент е спомен за сегашното. Това е една изчезнала действителност, останала или в паметта, или в слово. Съгласете се обаче, че паметта и словото са много несъвършени принадлежности. Те са нежни, променливи. Те са заложници на времето. Между действителността и словото има и очевидец. Трима очевидци на едно събитие дават три версии. Три опита за истина…
Лидия Гинзбург, до момента в който изследва разнообразни записки, открива следното: колкото по-талантлив е един мемоарист, толкоз повече лъже, т. е. толкоз повече въображение, усеща, тълкования, догадки има в тези записки. Така е и с моите герои, моите разказвачи – те надарено допълват описваното събитие със своето отношение към него, те някак го сътворяват. По-достоверни и прецизни са елементарните хора, но аз диря повествовател, който не просто живее, ами и запомня по какъв начин живее, тъй като елементарните хора имат един различен грях – те не чуват музиката на битието, не усещат утаеното течение на висшия смисъл в нашите дни, не улавят многоликата връзка сред събитията, сред рационалното и ирационалното.
И затова това, което се назовава вещественост на документа, е изтъкано от доста гласове. Усещането за акуратност и отделност ражда множественост… От многото разкази-версии, изповеди-версии се ражда версията на времето. Тя се наслагва от цялото пространство на времето, от всички негови гласове. Версията е по-скоро автопортрет на душата, а не на действителността. Така дефинирам и жанра, в който работя – история на възприятията. Моят факт е възприятието! От книга на книга се сформира една енциклопедия на възприятията, на вътрешния живот на хората от моето време. На тези генерации, които заварих в последните им дни, на тези, с които крачех паралелно, и новите, чието идване, уповавам се, към момента ми следва да посрещна… Получава се една книга за това кои сме били, какво сме наричали положително и какво зло. Как сме обичали. Защо сме се убивали един друг…
На екрана на тв приемника всеки ден виждам по какъв начин от домовете си, които наподобяват на моя дом, излизат хора. Познати лица, познати облекла. Такива лица и облекла виждам всеки ден на улицата… И незабавно поглеждам отново към същия екран – там лежи наръган с нож или застигнат от осколка прочут човек. Виждам кръв. Виждам убити домове. И убити животни. Толкова близо… То не е отделено от мен даже с графиката на архивните фотоси от друго време. Често ме обзема обезсърчение. Отчаяние от безсилието на словото. Виждам, че това, което е мит за доста хора, за болшинството си остава по-правдиво и по-силно от обстоятелствата и от самия инстинкт на живота, на самосъхранението. Когато сядам на бюрото, се стремя не просто да запиша, да възстановя, да пресъздам действителността – желая посредством словото да ида още по-далеч. За да я има и истината за времето, и някаква хипотеза за индивида изобщо. Да отида по-далеч. Къде по-далеч? Отвъд думите… Това ми се удава рядко. Но пък митът съумява да проникне там. В подсъзнанието…
И когато майката, на която страната ѝ е лишила сина и го връща назад в цинков ковчег, в буйство, в молитва изригва: „ Аз обичам тази Родина! Моят наследник почина за нея! А вас и вашата истина – мразя! “, още веднъж разбираме: ние сме били не просто плебеи, а романтици на робството. Само една майка от тези 100, с които съм се срещала, ми написа:
„ Аз убих моя наследник! Аз съм робиня и възпитах роб… “
Да, комунистическите, национал-патриотичните вестници приканват хората да отидат на манифестации под алените флагове. Но щеше да е прекомерно просто, в случай че за всичко бяха отговорни само политиците. Морето от кръв е зад тила ни, земята е цялата изровена от приятелски могили. А палачи няма. Никой не си признава, че е главорез. Всички са жертви… Едни споделят, че обичат Родината, че всичко са правили в името на Родината (нека тя да дава отговор – не са ли всички думи за обич към родината таман поради това?). Други споделят, че са проливали кръв в името на концепция. И ние не знаем какво е по-силно тук – страхът пред покаянието или неспособността да си свободен? Да принадлежиш, да се отдадеш на властта, страната, да се разтвориш, да изчезнеш в нея – това е форма на битие на религиозното и военното общество. Ние бяхме и едното, и другото (ако под религия, под вяра подразбираме марксизма като световна форма на религия). А това до каква степен сме военни хора, до каква степен нашите показа за живота и гибелта са военни, даже не се догаждаме.
Някога бях уверена, че при истината би трябвало да се върви до дъно. И когато трябваше да напиша, че след взривяване на италианска мина, красива като играчка, от индивида е останала половин кофа месо, се колебаех – би трябвало или не би трябвало? И въпреки всичко взех решение: би трябвало! Трябва да се отиде до дъно. Защото колкото по-просто и по-обикновено са убивали хората, толкоз по-значителен би трябвало да бъде човешкият живот в изкуството, си споделих. Днес, в този момент съм разколебана. Аз не знам… Аз се съмнявам… Дали не сме на съдбовната граница? По-нататък е саморазрушението.
Отново се връщам към съда над моята книга, само че единствено тъй като това беше една отливка от нашите души. Когато десетки хора пред постройката на съда се сблъскваха в непримирима словесна битка, това също беше война. И тя още продължава.
На нас не ни би трябвало независимост. Ние не знаем какво е това. Какво да вършим с нея? В нашата история няма ни едно потомство без боен опит, без опит в убийствата, а единствено с опит от живеенето. Ние или воювахме, или се готвехме за война. Никога не сме живели иначе. Освен всичко друго сме групови, съборни хора. Не умеем да живеем отделно… И да отговаряме всеки за себе си, за личните си грехове. Никога не сме живели така…
Та защо смирение и филтриране може да приказваме? В хор се пее по празници и във военния строй. Когато се каеш, би трябвало да си сам…
В страданието човек е популярен, а без него той постоянно е просто дребен. Помня по какъв начин една от героините в книгата ме потресе, като ми описа какъв брой ужасно е било да гледаш убитите след борба – и едните, и другите… Млади… Лежат разпилени като картофи… Когато дадох на онази жена да прочете личния си роман, тя задраска всичко и ми донесе доклад за нейната военнопатриотична активност. „ Ето това – ми сподели тя – публикувай, а това, дето ти описах беше, с цел да схванеш какъв брой ни беше ужасно на война “. Тя си искаше своята истина, такава, каквато тя я разбираше. Тя просто искаше живота. Но по какъв начин да разбираем, че това е просто живот отвън границите на изкуството? И създателят си разрешава единствено едно безчинство – той прави от това изкуство.
Дали обаче на изкуството му е по силите да поеме целия смут на нашия живот? След „ афганистанското “ от война се връща „ чеченското “ потомство. Човекът с пушката наподобява безконечен. Или противоположното: безконечният човек с пушката…
… На пътя в Грозни лежи човек, погубен от различен човек. И гледа към небето…
Казват ми: „ Иди там и напиши за това “. А аз не мога. Не мога повече да виждам човек, трансформирал се в нечовек в името на някакви държавно-племенни хрумвания. Няма концепция, която стои по-високо даже от един-единствен човешки живот. Мъртъв човек… Мъртва птица… Мъртъв дом… В името на какво? Да се измият съветските войнишки ботуши в индийски води… Или да се помпа чеченски нефт… Не сме ли заболели от безумство? Нима естественият, а не безумният човек, може да гледа по малкия екран и да слуша всеки ден по радиото за убийства:
„ За миналото денонощие позициите на федералните войски обстрелваха тридесет и четири пъти, трима военнослужещи са убити, един е ранен “;
„ Противникът в подстъпите на град Гудермес понесе огромни загуби “.
Някъде в далечно съветско село едно майчино сърце замира… Надава вик… Била съм на едно такова погребение… Изпращаха млад офицер, бяха го докарали от Грозни. Плътен пръстен от хора към пресния гроб… Военен оркестър… Всички мълчаха, даже дамите не плачеха. Един военачалник държа реч… Все същите думи, като преди 10, петдесет, 100 години – за нашите граници, за велика Русия, за отмъщението, ненавистта, за дълга. Да убиваш поради дълга?! И единствено едно малко момиченце беззащитно и наивно гледаше аления гроб: „ Тате! Татенце… Къде си? Защо мълчиш? Ти даде обещание, че ще се върнеш… Аз съм ти нарисувала цялостен албум… Тате, татенце, къде си? “. Дори военният оркестър не можа да заглуши детското ѝ неразбиране.
И ето, като че е някое зверче, я откъснаха от аления гроб и я понесоха към колата:
„ Тате… Татенце… Та-а-а… “.
Само един естествен човек имаше измежду нас. Детето.
А заговорът на възрастните продължаваше. Според античните ритуали… Клетва.
Салют.
Ние не воюваме… А ковчезите към този момент идват в Русия от самата Русия…
И аз пиша за войната…
---
Бел. ред. Текста препубликуваме от уеб страницата. Превод Анна Георгиева
* Цитатите от Александър Пушкин са от Избрани творби в шест тома, т. 1, прев. П. Алипиев, С: „ Народна просвета “ 1969.
Текстът e встъпление към фамозната книга Цинкови момчета на беларуската писателка Светлана Алексиевич, по изданието от 1996 година В българското издание на книгата този пролог не е оповестен.
Светлана Алексиевич е притежател на Нобеловата премия за литература от 2015 година Цинкови момчета (1989 г.) е отдадена на войната в Афганистан. Наречена е по този начин, тъй като телата на починалите руски бойци са били носени вкъщи в цинкови ковчези. Книгата разкрива жестоките действителни истории на войната в Афганистан (1979-1989) в спомените на тези, чийто живот е бил разграничен от войната преди и след нея. Алексиевич хвърля светлина върху историята на последните години на руския режим, дефинитивно подкопан от тази война. След публикуването на книгата група майки на афганистански бойци завеждат правосъден иск против писателката за деформиране на облика на афганистанските бойци. Срещу книгата на Алексиевич е заведено дело за клюка: „ Именно Вие направихте децата ни убийци. Именно Вие написахте тази ужасна книга... Сега не желаят да вършат мемориални кътове за децата ни в учебните заведения, смъкнаха фотосите им. А те са толкоз млади, толкоз красиви. Имат ли убийците такива лица? Учихме децата си да обичат родината си... Защо е написала, че те там са убивали? Писала е за долари... А ние сме небогати... Не можем да купим даже цветя за гробовете на синовете си… Нямаме задоволително пари за лекарства… “, са част от думите в делото.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ