На Велики Четвъртък ви представяме един откровен разговор с отец

...
На Велики Четвъртък ви представяме един откровен разговор с отец
Коментари Харесай

Отец Серафим на Велики четвъртък: Пътят от военен до свещеник

На Велики Четвъртък ви представяме един прям диалог с отец Серафим от Кремиковския манастир за потребността от вярата, смисълът на молитвата, Великденския пост и потребността от филтриране на тялото и духа.
- Велики Четвъртък е най-важният ден от буйната седмица и денят за филтриране. Наричан е още „ чистият четвъртък “ – време за цялостно възобновяване на тялото и душата, от вътрешната страна и извън. Как се случва това?
В самата работа на Велики Четвъртък претърпяваме това, което е станало, с цел да може още веднъж да осъзнаем какво се е случило и то да е потребно в нашия живот. Днес е денят, в който е открито Тайнството на тайнствата, което ние назоваваме причестяване, или още Светата Евхаристия. То се случва точно на Тайната вечеря, когато Господ събира апостолите и им дава самун и вино, знак на неговото тяло и неговата кръв. Той е наредил всички ние да вършим, с цел да станем едно с него, приемайки тялото и кръвта му. Затова го назоваваме филтриране, тъй като всички ние се доближаваме, съединяваме се с Бога, посредством това свещенодействие.
Освен физическото се случва и духовната смяна с нас като хора. Покаянието е обвързвано и с изповед, това е един доста сериозен развой на осъзнаване на прегрешението, който сме направили. Таиз изповед се прави в храма, пред иконата на нашия Господ, тъй като ние се изповядваме на него, съзнавайки греховете си и взимайки твърдо решение да променим живота и делата си. И когато това е от сърце, тогава свещеникът опрощава греховете. Нашият живот, нашите каузи и грехове дефинират и нашето съществуване. Когато вършим грехове няма по какъв начин да чакаме, че ще живеем добър живот.
Светата Евхаристия е най-големият празник за църквата и тайнството, посредством което ние като хора получаваме мъдрост, мощ, берекет и всичко, което ни липсва в живота, с цел да живеем добре и да се спасим – да живеем постоянно в Рая, приемайки Господа в себе си.
В съвремието всеки един от нас е като малко Бог-че – всеки схваща от всичко, експерт е във всичко и желае целия свят да се върти по отношение на разбиранията му. А ние виждаме по какъв начин по време на тайната вечеря Господ, въпреки че е Бог, сътворил индивида и целия свят, взима един леген с вода и една забрадка и измива краката на учениците си, на апостолите, с цел да покаже, че който желае да е първи би трябвало да е финален, и който желае да е първи би трябвало да е прислужник на всички. Това е великото нещо на любовта, това е водачът и огромният човек, който може да си разреши да е финален, с цел да поддържа немощния и падналия. Това доста липсва в връзките на хората в днешно време, тъй като всички гледаме по какъв начин можем да се възползваме и да управляваме другите, по какъв начин да постановяваме мнението си, а Господ ни демонстрира друго – по какъв начин да обичаме, тъй като ние първи би трябвало да покажем грижата към другите, към близък, с цел да получим същото.

- Къде е ролята на вярата в днешния съвременен свят и до каква степен е значима молитвата?
Ние си представяме света като нещо земно, само че нашата религия съставлява смисъла на нашия живот – разбирането за света и живота не като нещо краткотрайно, а като безкрайност. Вярата е схващане и метод на живот. Българският народ е получил тази светлина, която православната религия дава, тъй като тя не е единствено обред, тя е живот и вяра. Ние всички живеем по този начин, тъй като знаем, че нашият Бог не е идол или кумир, а той е действителна историческа персона, той е сътворил цялата Вселена и е потвърдил безграничната си обич към всеки човек. Той желае всеки един от нас да се избави и не просто ни е стопанин, а е баща, който ни оказва помощ всеки един ден. И всеки, който се стреми да живее почтено като християнин ще има опция за величие в Рая, място на вечността, без болежка, без кръв и тъга, без никакви компликации.
Много е значимо мястото на вярата в днешното съвремие, тъй като ние живеем в забавни времена, изключително след тази пандемия, само че освен. Целият свят ври – някъде избухва война, другаде земетресение или наводняване, непрекъснато има някакви събития. И аз мисля, че тук Бог оказва помощ, тъй като той не е единствената, а последната вяра, която можем да имаме и той в действителност е Спасителят, който ние търсим.
- А по какъв начин се отрази пандемията от ковид на душeвността на българина? Потърси ли той очакване в храма и Бога или тъкмо противоположното?
Християнството е мъчно, тъй като в днешно време никой не желае да поеме отговорност, всеки желае подготвени решения, някой да му каже постъпи по този начин, тъй като е вярно. В нашата религия тъкмо това е компликацията, когато Бог ни е основал, той ни е дал независимост. Той можеше да ни постави синджирчето на врата и да ни води в правия път, без никакви грехове, само че тогава нямаше да има обич, нямаше да ги има тези връзки. Давайки ни тази обич и независимост, той ни оставя избора да го обичаме по свое предпочитание – единствено в случай че ние го желаеме и имаме вяра в него, само че не наложително.
Но тази независимост е доста сложна, тя изисква човек да вземе решение и да понесе отговорност за своето решение. Затова виждаме и тази рецесия на водачи и хора, които могат да ни поведат, тъй като всеки желае, само че в действителност не му стиска. Българинът е експерт във всичко – във футбола, в политиката, мъдрец е, препоръки дава, само че в случай че би трябвало да направи нещо действително от себе си, тогава към този момент дърпа на заден. Това е компликацията на избора и отговорността.
А пандемията се отрази в две направления. От една страна оказа помощ на някои хора да премислят живота си. Това е и смисълът на нашия пост. Никога не съм си представял, че в България по време на Великия пост нещата могат да са по-ограничени – да са затворени заведенията и нощните заведения, с цел да се премине към едно вглъбяване в себе си, а това в този момент се случи поради пандемията. Няма по какъв начин без да се спрем и да променим живота си, да достигнем до изводите, до които стигнахме поради изолацията. Мислейки за насъщния самун, работата и бързането, човек е непрекъснато изтощен и няма време да мисли, а това стопирване накара доста хора да преоткрият смисъла на живота – да видят, че земното е доста хубаво – 5-6 звездни хотели, в магазина всичко има, свикнахме на изтънчени ястия, облекла и коли, само че в последна сметка това е нищо, тъй като през днешния ден го има, на следващия ден го няма. Заради този актуален, веществен живот забравихме, че сме хора, че имаме човешки, християнски полезности, върху които би трябвало да работим, и в които е смисълът. Те ще ни донесат голямо благосъстояние, само че не в банковата сметка, а в живота и безкрая.
Друга част от хората минаха в другата прекаленост. След разпределяне на ограниченията бяха като развързано животно, потеглиха да наваксват всичко пропуснато по време на пандемията – да употребяват молове, заведения, почивки. Но в последна сметка не можем всичко да сме идентични, а не е и нужно. За всеки човек има късмет и опция във всеки един миг от неговия живот да оцени това, което има и е потребно. Но казусът, който остана след пандемията е страхът, който има в хората. Паникатаките и депресията, които доста се усилиха. И тук вярата е една, и не я споделям, тъй като съм с расо и съм духовник, а тъй като знам, че единственият ни асистент е Богът.
Страхът се поражда, когато нещата не се случват, съгласно проектите на индивида и когато той усети, че не е в неговата власт да управлява събитията, както се случи по време на пандемията. Тогава никой не знаеше какво да прави и какво ще се случи. Но при нас християните боязън нямаше, тъй като ние знаем, че Бог ни обича и постоянно е с нас, че ще ни даде мощ и разсъдък кое е вярното. Ние знаем, че сме хора със своите недостатъци, само че когато той е с нас няма защо да се тормозим. Затова пандемията не ни смути, а в противен случай ускори още повече вярата и вярата ни в Господа. Казвам го отново тъй като Бог е единствената вяра на всеки един човек, а и пандемията няма да е последното нещо, което ние като хора ще изживеем.
- Как обаче в този веществен свят да намерим духовното и верния път към Бога, по какъв начин да избегнем изкушенията? Вие самият преди този момент сте бил боен авиатор, по какъв начин се появи Вашият път към храма?
Завършил съм военно-въздушното учебно заведение в Долна Митрополия, профилът ми е щабни. Моят път стана по моя път. Винаги е имало едно търсене и когато Бог си подреди нещата да станат осъзнати, ме извърши желанието да се посветя в работа отново на хората. Всички военни извършват една от най-големите заповеди да пожертваш душата си за близък и за своите сънародници, с цел да могат те да живеят умерено. Аз го одобрявам като една промяна на служението от боен в духовник, от военно-въздушните се трансферирах във военно-космическите Божии сили.
Мисля, че човек просто би трябвало да го пожелае. Не е в моите качества да ти кажа кой по какъв метод може да откри пътя, Бог си намира своя метод – дали посредством хора или събития и случки, той намира метод да се допре до душата на всеки човек, да го опознае и разбере, само че въпросът е да се направи изборът. Ние в случай че не го желаеме, той в никакъв случай не ни насилва.
- Отново Ви връщам на тематиката с молитвата. Къде е ролята на молитвата и значимостта на самия Великденски пост – освен да заобикаляме млечните артикули и месото, а цялостното самоограничение.
Църквата е устроила всичко доста умно, в нея няма инцидентни неща, там всичко е в интерес на индивида. Такова нещо е и самият пост. В множеството случаи хората се концентрират в телесния пост – нещо, което не е същността и въобще не е най-важното. А църквата е дала и съответни свободи, ние имаме правила от позиция на храненето, само че църквата дава опция на бременни и кърмещи дами или заболели хора въобще да не постят.
Това е единствено методът, методът да ни постави едни спирачки, да промени живота ни, нещо което направи пандемията в тази ситуация за хората, които не постят. Времето на пост е време на по-усърдно вглъбяване и размисъл за нашия живот. По времето на поста богослуженията са по-продължителни и наситени с целия смисъл, който ние би трябвало да забележим, с цел да настъпи духовната смяна на всеки един от нас.
Не бих споделил, че ние като християни се молим повече. Да, молим се старателно, само че християнинът без общуването с Бога, каквато е ролята на молитвата, няма по какъв начин да има прогрес в своя живот. Затова апостолът ни споделя: „ Непрестанно се молете и за всичко благодарете “ и аз мисля, че това е нещо, което би трябвало да вършим непрекъснато, а освен по времето на поста. И не просто просейки помощ, а благодарейки за всичко и молейки се за всички и за себе си – неща, които постоянно забравяме.
- За какво се молите най-често?
Аз се апелирам за всичко, тъй като нищо не можем да започваме и вършим без Бога. Всичко, което имам насладата да се е случило и хората към мен, всичко е било нито с разум, нито със средства, а напълно с вярата Бог да го направи вярно. Но най-много се апелирам Бог да бъде милосърден и към мен, тъй като и аз като всеки един човек също имам грехове – от ставането, от диалозите с хора правя един или различен грях и се апелирам Бог да ми даде такава берекет, че да бъда заслужен чиновник.
Интервю на Габриела Андреева

Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР