Иван Николов: Лицемерен призив по повод посещението на Вучич в София
На уеб страницата на Правителството на Сърбия е оповестен апел на Сръбското министерство за човешки и малцинствени права и публичен разговор към жителите от националните малцинства, „ без терзание “ да записват децата си в паралелките с образование на майчин език в първи клас на главното учебно заведение за образователната 2025/2026г., и привеждат доводи от вида, че правото на обучение на майчин език е обезпечено от Конституцията на Република Сърбия, Закона за отбрана на правата и свободите на националните малцинства и набора от други закони в областта на образованието.
Внушението е, че за образованието на майчин език са виновни родителите на децата, а не, примерно, учебните управляващи и страната, която, Боже мой, няма нищо срещу и е осигурила всички условия! Същата страна от която са пропищели освен малцинствата, само че и по-голяма част от сръбските жители, изключително учениците и студентите.
Този апел е оповестен в навечерието на формалното посещаване на президента Вучич в София, където с всичкия си цинизъм и двуличие, за следващ път ще се срещне с президента Радев и ще го убеждава, че Сърбия има най-либералното законодателство, с което са обезпечени човешките и малцинствени права, а това, че българите в Сърбия не желаят да записват децата си в българските паралелки, си е техен вътрешен проблем!
„ Притеснението “ на родителите на децата от малцинствата, идва не от Конституцията и законите на Сърбия, а от правовата неустановеност в изискванията на един диктаторски режим, който към този момент няколко десетилетия води борба против личните си жители от малцинствен генезис, в устрема си да ги отстрани и да сътвори етнически чиста страна в случайно начертаните граници на Велика Сърбия, които засичат надълбоко в териториите на прилежащите страни.
Истинското терзание на родителите на децата от български генезис идва и от заплахата от разделяне на децата на „ български “ и „ сръбски “ паралелки, които в междучасията си играят на „ българи “ и „ сърби “, на „ Левски “ и „ Цървена звезда “ и прочие „ почтени “ игрички.
Притеснението идва от това, че процедурата по превеждането на учебниците от сръбски на български език и тяхното печатане продължава към този момент две десетилетия и още не е завършила. Притеснителна за национално осъзнатите родители е и непрекъснатата антибългарска агитация по сръбските медии под формата на честванията на „ Сурдулишките мъченици “, „ Топлишкото въстание “ и доста други „ празнувания на годишнини на избавление от българска фашистка окупация “.
Притеснителни са и „ иконите на Сурдулишките мъченици “, които сръбските попове ни сервират в Босилеградската църква, да се кръстим пред тях и да ги целуваме! Притеснително е, че до момента в който в Сърбия се строят монументи с антибългарски послания, в Босилеград не може да се постави една паметна плоча на почтените цивилни жертви избити от сръбският „ воин “ Коста Печанац. Да не загатвам разрушаването на монументалния монумент на българският боец в царибродското гробище и доста други.
Не по-малко притеснително е и да ти слушат телефона или да ти обискират колата, или офиса поради български книги.
Сръбското министерство за човешки и малцинствени права и публичен разговор нищо не споделя дали и от това не би трябвало да се тормозим, само че ние имаме и доста други аргументи за терзание. Сръбските вложители по този начин и не пристигнаха в Босилеград да предложат работа и занаят на българското население, само че по тази причина пък изгониха българските вложители, които рискуваха да дойдат в Босилеград. Не и интернационалните рудодобивни компании, които трансфораха девствено чистата околна среда в крематориум.
Ако Сърбия в действителност имаше цивилизовано отношение към своите жители от български генезис, тя първо, нямаше да посегне на българският език, и второ, нямаше да посегне на стопанската система и екологията в регионите където живеят българи и да ги принуждава да напущат родните си краища.
Сегашните проблеми за националните малцинства, само че и за сръбските жители въобще, идват точно от спора сред консервативната националистическа идеология и актуалните цивилен желания за независимост, народна власт и пълноправие. От решението на този бездънен вътрешен спор, зависи дали Сърбия ще тръгне по пътя на актуалните европейски страни или с азиатска свирепост ще се затвори във личния си „ прокълнат двор “ от романа на Иво Андрич.
Това е горчивата истина, а всички останали апели и изказвания са за еднократна дневно-политическа приложимост за печелене или загуба на скъпо време.
Когато през 90-те години на предишния век отправяхме апели в Босилеградските и Царибродските учебни заведения образованието да се организира на майчин български език, ръководещите комунисти намерили леговище в консервативния сръбски шовинизъм, ни упрекваха във великобългарски шовинизъм и фракционизъм. Днес, когато с помощта на тази великосръбска идеология, българското малцинство е съвсем унищожено, а поради него са обтегнати сръбско-българските връзки и е застрашено участието на Сърбия в Европейски Съюз, сръбското Министерство за човешки и малцинствени права и публичен разговор, преповтаря нашите апели – записвайте децата си в учебни заведения на техния майчин език! И то тъкмо по време на визитата на Вучич в София, когато още веднъж би трябвало да се замажат очите на българските държавни представители.
Тия апели са несъстоятелни, първо, тъй като не са откровени, и второ, тъй като са закъснели.
Не са откровени, тъй като до момента в който Вучич се прегръща с българският президент, сръбските историци, учени и политици се пробват да подменят националната еднаквост на българите в Сърбия със „ сърбо-шопска “ еднаквост, като по едно и също време с това се стремят да сатанизират българите и да преначертаят българо-сръбската граница надълбоко в българска територия.
Закъснели са, тъй като след три десетилетия използване на „ двуезичният модел “ на образование в Босилеградските и Царибродските учебни заведения, се образоваха нови генерации духовни бастарди с раздвоени персони – българи по генезис, неведнъж и с българско поданство, само че с леко негоден сръбски език и надълбоко проникнала сръбска историческа памет в съзнанието! Малко е прекомерно, тъкмо от тях да се чака да запишат децата си в българските паралелки. Както е прекомерно и от „ новокомпонираните “ българомразещи македонци, да признаят българския си генезис. И на едните и на другите им следва тежък нравствен катарзис, само че по тази причина е нужна нова медийна, културна и учебна среда и не малко време.
Това няма по какъв начин да стане в случай, че публичните настройки в Сърбия, в това число и на българите в Западните околности, се образуват под въздействието на „ розовите “ сръбски малките екрани с национално покритие, от които наказани военно-престъпници непрекъснато организират проруска и антиевропейска, антибългарска, антиалбанска и антихърватска агитация.
Същото важи и за медиите и изданията на български език, които се финансират от Националния съвет на българското малцинство. Вестник „ Ново Братство “ на всяка страница предлага по шест до осем фотоси на вездесъщите кметове на Босилеград и Цариброд, а от скоро ни оферират и чисто нови книги на сръбски език със „ сърбо-шопско “ наличие, в които се отхвърля българската ни еднаквост!
Наистина ни омръзна потребност от лицемерни „ апели “ и „ мнения “. Нямаме потребност от лигави изявления на конференции които се не помнят на другия ден. Имаме потребност от съответни политически дейности, с които да се основат естествени условия за живот, работа и свободно придвижване на хората в българските региони в Сърбия. Няма никакво значение какво се приказва за нас на двустранните срещи в София и Белград, а какво фактически се прави в Босилеград и Цариброд. І БГНЕС
––––-
Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”.
Внушението е, че за образованието на майчин език са виновни родителите на децата, а не, примерно, учебните управляващи и страната, която, Боже мой, няма нищо срещу и е осигурила всички условия! Същата страна от която са пропищели освен малцинствата, само че и по-голяма част от сръбските жители, изключително учениците и студентите.
Този апел е оповестен в навечерието на формалното посещаване на президента Вучич в София, където с всичкия си цинизъм и двуличие, за следващ път ще се срещне с президента Радев и ще го убеждава, че Сърбия има най-либералното законодателство, с което са обезпечени човешките и малцинствени права, а това, че българите в Сърбия не желаят да записват децата си в българските паралелки, си е техен вътрешен проблем!
„ Притеснението “ на родителите на децата от малцинствата, идва не от Конституцията и законите на Сърбия, а от правовата неустановеност в изискванията на един диктаторски режим, който към този момент няколко десетилетия води борба против личните си жители от малцинствен генезис, в устрема си да ги отстрани и да сътвори етнически чиста страна в случайно начертаните граници на Велика Сърбия, които засичат надълбоко в териториите на прилежащите страни.
Истинското терзание на родителите на децата от български генезис идва и от заплахата от разделяне на децата на „ български “ и „ сръбски “ паралелки, които в междучасията си играят на „ българи “ и „ сърби “, на „ Левски “ и „ Цървена звезда “ и прочие „ почтени “ игрички.
Притеснението идва от това, че процедурата по превеждането на учебниците от сръбски на български език и тяхното печатане продължава към този момент две десетилетия и още не е завършила. Притеснителна за национално осъзнатите родители е и непрекъснатата антибългарска агитация по сръбските медии под формата на честванията на „ Сурдулишките мъченици “, „ Топлишкото въстание “ и доста други „ празнувания на годишнини на избавление от българска фашистка окупация “.
Притеснителни са и „ иконите на Сурдулишките мъченици “, които сръбските попове ни сервират в Босилеградската църква, да се кръстим пред тях и да ги целуваме! Притеснително е, че до момента в който в Сърбия се строят монументи с антибългарски послания, в Босилеград не може да се постави една паметна плоча на почтените цивилни жертви избити от сръбският „ воин “ Коста Печанац. Да не загатвам разрушаването на монументалния монумент на българският боец в царибродското гробище и доста други.
Не по-малко притеснително е и да ти слушат телефона или да ти обискират колата, или офиса поради български книги.
Сръбското министерство за човешки и малцинствени права и публичен разговор нищо не споделя дали и от това не би трябвало да се тормозим, само че ние имаме и доста други аргументи за терзание. Сръбските вложители по този начин и не пристигнаха в Босилеград да предложат работа и занаят на българското население, само че по тази причина пък изгониха българските вложители, които рискуваха да дойдат в Босилеград. Не и интернационалните рудодобивни компании, които трансфораха девствено чистата околна среда в крематориум.
Ако Сърбия в действителност имаше цивилизовано отношение към своите жители от български генезис, тя първо, нямаше да посегне на българският език, и второ, нямаше да посегне на стопанската система и екологията в регионите където живеят българи и да ги принуждава да напущат родните си краища.
Сегашните проблеми за националните малцинства, само че и за сръбските жители въобще, идват точно от спора сред консервативната националистическа идеология и актуалните цивилен желания за независимост, народна власт и пълноправие. От решението на този бездънен вътрешен спор, зависи дали Сърбия ще тръгне по пътя на актуалните европейски страни или с азиатска свирепост ще се затвори във личния си „ прокълнат двор “ от романа на Иво Андрич.
Това е горчивата истина, а всички останали апели и изказвания са за еднократна дневно-политическа приложимост за печелене или загуба на скъпо време.
Когато през 90-те години на предишния век отправяхме апели в Босилеградските и Царибродските учебни заведения образованието да се организира на майчин български език, ръководещите комунисти намерили леговище в консервативния сръбски шовинизъм, ни упрекваха във великобългарски шовинизъм и фракционизъм. Днес, когато с помощта на тази великосръбска идеология, българското малцинство е съвсем унищожено, а поради него са обтегнати сръбско-българските връзки и е застрашено участието на Сърбия в Европейски Съюз, сръбското Министерство за човешки и малцинствени права и публичен разговор, преповтаря нашите апели – записвайте децата си в учебни заведения на техния майчин език! И то тъкмо по време на визитата на Вучич в София, когато още веднъж би трябвало да се замажат очите на българските държавни представители.
Тия апели са несъстоятелни, първо, тъй като не са откровени, и второ, тъй като са закъснели.
Не са откровени, тъй като до момента в който Вучич се прегръща с българският президент, сръбските историци, учени и политици се пробват да подменят националната еднаквост на българите в Сърбия със „ сърбо-шопска “ еднаквост, като по едно и също време с това се стремят да сатанизират българите и да преначертаят българо-сръбската граница надълбоко в българска територия.
Закъснели са, тъй като след три десетилетия използване на „ двуезичният модел “ на образование в Босилеградските и Царибродските учебни заведения, се образоваха нови генерации духовни бастарди с раздвоени персони – българи по генезис, неведнъж и с българско поданство, само че с леко негоден сръбски език и надълбоко проникнала сръбска историческа памет в съзнанието! Малко е прекомерно, тъкмо от тях да се чака да запишат децата си в българските паралелки. Както е прекомерно и от „ новокомпонираните “ българомразещи македонци, да признаят българския си генезис. И на едните и на другите им следва тежък нравствен катарзис, само че по тази причина е нужна нова медийна, културна и учебна среда и не малко време.
Това няма по какъв начин да стане в случай, че публичните настройки в Сърбия, в това число и на българите в Западните околности, се образуват под въздействието на „ розовите “ сръбски малките екрани с национално покритие, от които наказани военно-престъпници непрекъснато организират проруска и антиевропейска, антибългарска, антиалбанска и антихърватска агитация.
Същото важи и за медиите и изданията на български език, които се финансират от Националния съвет на българското малцинство. Вестник „ Ново Братство “ на всяка страница предлага по шест до осем фотоси на вездесъщите кметове на Босилеград и Цариброд, а от скоро ни оферират и чисто нови книги на сръбски език със „ сърбо-шопско “ наличие, в които се отхвърля българската ни еднаквост!
Наистина ни омръзна потребност от лицемерни „ апели “ и „ мнения “. Нямаме потребност от лигави изявления на конференции които се не помнят на другия ден. Имаме потребност от съответни политически дейности, с които да се основат естествени условия за живот, работа и свободно придвижване на хората в българските региони в Сърбия. Няма никакво значение какво се приказва за нас на двустранните срещи в София и Белград, а какво фактически се прави в Босилеград и Цариброд. І БГНЕС
––––-
Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”.
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ