Орлите не умират, те отлитат: Днес Милен трябваше да празнува своя 56 рожден ден
На този ден Милен Цветков трябваше да чества своя 56 рожден ден
Може би съм го казвала и преди. Той бе орел, а не мисирка, написа Димана Дойчинова във вестник.
Някои настояват, че орлите умират в полет. Други – че не умират, а просто отлитат и се скриват в Безкрая.
В Безкрая с него отлетя и нещо същинско от българската публицистика. Чувството за неотстъпчивост, чепатост, отказване на политически правилното говорене и унизителното до позор ухажване на властимащите.
Гонен, уволняван, спорен, за някои краен и абсурден. Но в никакъв случай не съумяха да го укротят и вкарат в рамката на послушанието. Никога не го съблазниха, с цел да млъкне.
Уви, той вечно замлъкна и всички знаем за какво. Историята е толкоз нелепа, че човек почва да си задава въпроса има ли въобще някаква логика в битието. Предпочитам да не напиша и ред за нещастието, която още зее като рана в обществото.
В този ден желая да ви кажа няколко думи за него.
Милен ни почиташе и се отнасяше с особена респект към работата на вестникарите. Харесваше си репортажи и истории, които сме разказвали с сътрудниците във вестника. Неговата редакторка от „ Часът на Милен Цветков “ Даниела постоянно звънеше в редакцията, с цел да ни пита дали сме съгласни да опишат някоя наша история.
Милен Цветков беше мъжага. И перде. В същото време неговият нюх за правдивост беше като разкрит нерв, който го болеше при най-дребното сблъскване с неправдите.
Нашият поминък обедня, опустя и от ден на ден губи главния си смисъл – за отпор, за коректив, за протест.
Сиви наподобяват медиите без лица като Радостина Константинова, Нери Терзиева, Милен Цветков, Соня Гълъбарова, Силва Зурлева, Даниела Сеизова, Валя Крушкина, Албена Ивайлова, Клара Маринова, Александър Авджиев и още доста други.
Носталгия по предишното, ще речете.
Не, носталгия по времето, когато имаше достоверна публицистика.
Когато нямаше боязън от високото. Високо, където се скриват единствено орлите.
Може би съм го казвала и преди. Той бе орел, а не мисирка, написа Димана Дойчинова във вестник.
Някои настояват, че орлите умират в полет. Други – че не умират, а просто отлитат и се скриват в Безкрая.
В Безкрая с него отлетя и нещо същинско от българската публицистика. Чувството за неотстъпчивост, чепатост, отказване на политически правилното говорене и унизителното до позор ухажване на властимащите.
Гонен, уволняван, спорен, за някои краен и абсурден. Но в никакъв случай не съумяха да го укротят и вкарат в рамката на послушанието. Никога не го съблазниха, с цел да млъкне.
Уви, той вечно замлъкна и всички знаем за какво. Историята е толкоз нелепа, че човек почва да си задава въпроса има ли въобще някаква логика в битието. Предпочитам да не напиша и ред за нещастието, която още зее като рана в обществото.
В този ден желая да ви кажа няколко думи за него.
Милен ни почиташе и се отнасяше с особена респект към работата на вестникарите. Харесваше си репортажи и истории, които сме разказвали с сътрудниците във вестника. Неговата редакторка от „ Часът на Милен Цветков “ Даниела постоянно звънеше в редакцията, с цел да ни пита дали сме съгласни да опишат някоя наша история.
Милен Цветков беше мъжага. И перде. В същото време неговият нюх за правдивост беше като разкрит нерв, който го болеше при най-дребното сблъскване с неправдите.
Нашият поминък обедня, опустя и от ден на ден губи главния си смисъл – за отпор, за коректив, за протест.
Сиви наподобяват медиите без лица като Радостина Константинова, Нери Терзиева, Милен Цветков, Соня Гълъбарова, Силва Зурлева, Даниела Сеизова, Валя Крушкина, Албена Ивайлова, Клара Маринова, Александър Авджиев и още доста други.
Носталгия по предишното, ще речете.
Не, носталгия по времето, когато имаше достоверна публицистика.
Когато нямаше боязън от високото. Високо, където се скриват единствено орлите.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ