На сцената го гледат вдъхновени зрители. В професията си среща

На сцената го гледат въодушевени фенове. В специалността си среща огряни хора. Иван Бърнев е тъкмо като името си – burn – артист и мъж, който горѝ, а от огъня излиза топлота, която непроменяемо припознаваш като своя. И тъкмо тази топлота е връзката сред действителността – да бъдеш огромен човек, надарен в специалността си и зареждащ с силата си...

Вероятно, след „ Васил “ доста хора ще открият Иван Бърнев, някои ще го преоткрият, а трети просто ще изпитат приятност от следващия прекрасен испански филм. Който споделя една хубава история, с хубави артисти, по един прекрасен, напълно естествен и лишен от режисьорски комплекси метод. Въобще, всичко във „ Васил “ е хубаво. А когато има екстри като това, че взе участие български артист, който не играе мрачен балкански индивид или разбойник от Източна Европа, а българин, който всички обичат – това е знамение. Новина и събитие. И този българин, в този испански филм демонстрира хубавото лице на България. И на българите. И това в киното като че ли се случва за първи след приемането на страната ни в Европейски Съюз. „ Васил “ е съ-битие, обвързвано с съществуване от Балканите. И то оказва помощ, и връща облекчението, въодушевлението и усмивката ни...

„ Ежедневието ни е такова, че все едно тичаш в гора от боксьори. И това ни прави много затворени, внимателни, нечувствителни. Защото, когато сме чувствителни, сме уязвими “, споделя Иван Бърнев. Е, сигурно, неговият Васил отваря чисти и красиви страсти, без да ни докарва накърнимост, без да оставаме със смесени усеща и съмнение за безкористност.



Иван Бърнев – за средностатистическия български бежанец, за комплекса „ Актьор от Източна Европа “, за спомените от първата роля в киното (1995) и за това по какъв начин се промени правенето на кино у нас през годините, за инфаркта на сцената и опцията да зануляваш, и за най-красивата форма, под която е срещал любовта... И още: Как усети Испания по време на фотосите. Кога споделя на себе си „ Художникът е задържан, само че благополучен “. Само от публиката ли зависи дълголетието на един филм. Хората вярно ли разчитат индивида Иван Бърнев...

Г-н Бърнев, допускам, че сте бил в Испания и преди „ Васил “. Но по какъв начин усетихте Испания този път, по време на фотосите?

- Да. Бил съм там, само че все едно не съм бил. Толкова от дълго време беше. А и при моето пътешестване тогава, бяхме в една друга система – тоталитаризъм, и всяко излизане на открито беше като отиване в напълно друг свят. Така че може да се каже, че това беше първото ми пътешестване до Испания, само че то не беше чак толкоз обикновено, тъй като ритъмът на живот бе тотално изменен, поради пандемията, която беше в разгара си по това време. Беше доста изключително...

Това, което сигурно мога да кажа, е, че хората, живеещи там, ги усетих пъклен близки до мен. И тук не става въпрос за нрав, а за една доста приятна емоционалност, едно хубаво възприятие за комизъм и предпочитание да споделяш с другия. И дори това не е единствено предпочитание, а разбираш, че е едно от най-важните неща в техния живот и е полезност на нацията. Неслучайно, храната е изведена в фетиш, както и виното, тъй като чрез тези неща те могат да споделят онлайн.

Няколко пъти ми се случва някой просто да се приближи до мен и да ме заприказва, и непосредствено да ми показа нещо. Да ми каже нещо за рейса, в случай че е на спирка, или за времето... Една бърза и къса отдалеченост, без чувство за това, че носиш със себе си личен, заключен свят, и той е ненарушим... Разбирам, че това е претърпяло някакво развиване и преди време тези хора са били още по-открити, по-любопитни и по-желаещи да се свържат с другия, с другия, с новия човек... Но, по обясними аргументи, хората стартират да се затварят...



Помните, че преди време ние самите се учудвахме, когато ни споделяха, че германците уговарят среща със личните си деца за другия петък, примерно. Сега към този момент го разбираме, тъй като то и при нас пристигна, за жалост...

Както знаем, филмът „ Васил “ е по персонална история на режисьорката Авелина Прат. Това усещаше ли се по някакъв метод на снимачната площадка. Имаше ли по-специална осцилация, страст, неспокойствие, което се предаваше и върху вас – актьорите?

- Не. При едни доста добре проведени фотоси, когато би трябвало да се свърши някаква работа за несъмнено време, всичко е извънредно премерено. Тя ме впечатли по-скоро със своята готовност. Беше подготвена за това, което вижда пред камерата, и до каква степен сцените са това, което си е показала авансово – до каква степен не се получават, до каква степен импонира възприятието за комизъм, което носи всеки един от артистите – а пък с Карра Алехалде си прелестно предизвикан да го изразиш по най-експресивния метод. Но тя, несъмнено, доста крепко държеше юздите и не даваше по никакъв метод да се излезе от рамките на нейните показа за историята.

Разбира се, този неин замислен метод на дирижиране и на взор върху историята е обвързвано с страст. Защото татко ѝ беше умрял преди филмът да бъде приключен, само че пък той беше одобрил сюжета. Може би, това, което я защищава от страсти, е, че историята единствено е въодушевена от първите стъпки на това, което се е случило в реалност. Защото историята не е биографична, употребена е единствено съответната обстановка...

Темата за емигранта, за средностатистическия български бежанец и неговата интеграция на открито вълнува ли Ви? До каква степен „ Васил “ оказва помощ за смяна в позитивна посока и звучи ли реалистично?

- Всички ние, българите, сме се " разтворили " из целия свят. Няма по какъв начин да не ме вълнува тази тематика, в случай че мои най-хубави другари, мои доста близки родственици са на открито. Като приказвам за себе си, мисля че приказвам и за Вас, и за индивида, който чете това изявление. И всички ние знаем доста добре тези наши близки хора какъв брой ужасно се усещат и знаем какъв брой нестрахотно се усещат на открито, даже да са добре осъществени.

Слава Богу, светът от ден на ден се отваря и емигрантът не е това, което е бил преди години. Но неслучайно, за нашите билки се споделя, че са лековити единствено, когато ги приемаш тук, в България. На друго място силата им не работи по същия метод.



Не знам до каква степен тази история, с „ Васил “, ще помогне за смяна в позитивна посока... Но, сигурно, ще помогне на испанците да си зададат въпроси, които в никакъв случай не са си задавали преди този момент – във връзка с емигранта, и в частност – на българина, и що за хора са българите.

Една от репликите във кино лентата – „ Художникът е задържан, само че благополучен “, важи ли от време на време за Вас, като човек и актьор?

- Да. Имал съм случаи, в които не съм взел добър хонорар за някакъв филм и ме е било гняв, тъй като не просто съм играл, а съм се настудувал, по-късно съм се разболял. Въобще, цялото присъединяване ми е коствало страшна тъга... После съм не запомнил всичко това, минало е време, филмът излиза на екран. Изведнъж виждам, че има някакво достижение, че е положително, и съм благополучен. И тогава си споделям: „ Художникът е задържан, само че благополучен “ (Казва го на испански – бел. а.).

Дълголетието на един филм единствено от публиката ли зависи?

- Да, несъмнено. Но и освен. Наскоро гледах още веднъж „ Амадеус “ (Биографичен филм на режисьора Милош Форман от 1984 година, отдаден на последните години от живота на Моцарт – бел. а.), където смъкват оперите на Моцарт след петото зрелище.

Качественото дългоденствие на една творба зависи от самата творба и от това тя да не се е съобразявала с моментните, дребни неща, с конюнктурата. В днешния веществен свят определящо за един филм е какъв брой дълго ще го желае публиката. Разбира се, че инспекцията на времето не се преценява нито с касовия триумф, нито с това какъв брой настоящ е кино лентата сега, и какъв брой фестивални награди имат артистите, които вземат участие... Фестивалите през днешния ден диктуват разпоредбите и стилните течения, с които би трябвало да се съобразиш, с цел да тръгне кино лентата...

В този ред на мисли, ще го бъде ли „ Васил “ във времето?

- Ние сме щастливи от досегашната орис на кино лентата. Определено, таргетът не е българската аудитория. Защото Авелина Прат е направила кино лентата за света, в който тя живее – с цел да зададе някакви въпроси там, с цел да може тяхното общество да се огледа и да види какво е, и за какво е такова, къде е сбъркало. Но това, което дотук „ Васил “ провокира като любознание и интерес, не е изненада за мен, само че е безусловно задоволително, с цел да ме радва... Особено, като се има поради, че сходни филми съвсем не виждат бял свят. А в Испания „ Васил “ се задържа на огромен екран в продължение на осем седмици.



В продължение на години, сетивата на хората бяха променяни по отношение на това що е кино. След филми с прекомерно доста пари, жестоки холивудски звезди, цялостни глупости и доста резултати, напълно естествено е фенът да желае и да търси филми като „ Васил “.

Някога имал ли сте комплекса на артист от Източна Европа?

- Слава Богу, прекомерно рано в моя актьорски път започнах да вземам участие в планове, в които имах опцията да се омеся с актьори, които не са от Източна Европа. И прекомерно рано разбрах, че те доста ни ценят с това, което носим. И че сме доста готови за нашата работа. Единственото, за което не сме готови, е езикът. Но ето, че можем и да се подготвим, и казусът с „ Васил “ го потвърждава. Актьорството никой не може да ти го вземе...

(В този миг към нас се доближава млад мъж и поздравява Иван Бърнев за „ Васил “ – бел. а.)

...в този смисъл, не усещам никакъв комплекс. Няколко пъти, и в театъра, и в киното, имах опция да работя с чужденци – и от метода, по който ме гледаха – огряни – видях освен, че сме на една нога, а освен това – оказа се, че тук ни приготвят малко по-добре.

Имал съм комплекс поради езика, на който би трябвало да поддържам връзка. Например, моят британски не е на равнището на което бих желал...

Казахте „ огряни хора “. Срещате ли такива хора в този момент? Срещате ли въодушевени хора към себе си?

- Ами срещам ги. Човекът, който преди малко ме поздрави, беше тъкмо подобен, и това може единствено да ме радва. Това е смисълът на моята работа и това я разграничава от другите специалности.

Определено, когато си вършиш работата, а крайният резултат въодушевява хората, това е най-голямата премия. Това е нещото, което те движи напред, и е безспорното зареждане на батериите отсега нататък.



Ако не си вложил сърцето в работата, това може да има и противоположен резултат. Зрителят не просто може да остане апатичен, само че да се получи по този начин, че той да не отиде да гледа нещо положително, което твой сътрудник е направил.

Чухте ли се с Карра Елехалде по телефона след премиерата в София?

- Засега не, тъй като той сега е в акция на пет кино лентата, и е много ангажиран. Но той беше доста горделив и благополучен с Авелина Прат. Защото, както той ѝ е подал ръка, по този начин и тя е оправдава неговото очакване. Но знам, сигурно, че се осведомява от екипа на кино лентата за неговата орис.

Имате ли ярки мемоари от „ Вълкадин приказва с Бога “ (1995), първата Ви роля в киното?

- Имам мемоари, само че не напълно ярки. Това беше една напълно мъничка роля. Там беше първата ми среща с Иван Андонов.

Спомням си, че с Валери (Актьорът Валери Йорданов – бел. а.) играехме едни войничета. Явно, доста сме се вълнували и тормозили, макар че имахме по няколко реплики. Трябваше да вземем рушвет от героя на Васил Михайлов. Помня самата обстановка. Помня, че беше нощ и беше студено, и бяхме облечени с едни облекла... И аз си споделях: „ Боже, това ли е киното, толкоз стресиращо, неловко “, и изобщо не разбирах кое му е приятното на това да правиш кино (Смее се – бел. а.).

Тогава са едни от най-бедните години. Как се промени правенето на кино у нас през Вашия взор?

- Промяната се показваше в това, че имаше години, в които не се снимаше безусловно нищо. През това време обаче техническите екипи не изоставаха, както изостана художествената част. Нивото се поддържаше с непознатите продукции, които се снимаха у нас. В един миг се оказа, че на техническо равнище филмите са доста по-подготвени, в сравнение с в креативната си част.



Но когато 10 години не се снима, напълно обикновено е да западне работата на сценаристите, да се изгуби общото равнище. Оказва се, че това също е мускул, който би трябвало да се поддържа и да работи. Слава Богу, машината потръгна, спрямо началото, за което ме питате. Но към момента има недостатъци в закона, поради които, по някакъв мотив, сесия за кино може да бъде спряна. И нали знаете какво става – това е както, когато всички тичат и един спре... Имаме и положителните образци – когато сесиите вървят регулярно, по-късно излизат филми с положителни мнения.

Когато има регулярност, никой няма да се сърди, че сюжетът му не е утвърден. Защото тогава сядаш и пишеш различен сюжет, и се надяваш, че не идната сесия има огромен късмет да минеш.

„ Кастор “ и „ Съседите от горната страна “ – в театъра, и „ Васил “ – в киното, са три министър председатели с Ваше присъединяване в рамките единствено на няколко седмици. Важно ли за един актьор да стига до фена по всеки вероятен метод?

- Той би трябвало да стига до фена единствено, когато има да каже нещо значимо. Далеч не съм последовател на това, че би трябвало да ангажираш хората непрекъснато със себе си – с цел да си познато лице и след това доста елементарно да предизвикаш хората да дойдат да те гледат, без да знаят какво си играл. Различно е, когато има мотив, и информацията би трябвало да стига до хората.

Според Вас хората вярно ли разчитат индивида Иван Бърнев, и изобщо това значимо ли е за Вас, или на напред във времето би трябвало да излиза най-вече Актьорът?

- Знам ли... Но от време на време ми е забавно по какъв начин наподобявам в техните глави. Но допускам, че ме виждат като някакъв артист, който добре се движи по сцената, прочувствен е, малко повече вика и, сякаш, знае по какъв начин да се държи и пред камера, само че мъчно се озаптява. Ако аз би трябвало да се виждам в профил, няма да Ви кажа доста хубави неща за себе си.



Когато някой режисьор, да речем, ме предизвика да изляза от зоната си на комфорт, аз съм благополучен. След това си мисля дали мога да изненадам публиката. Това е изключително хубаво в театъра, където от самото начало си в директна връзка с публиката и с невидими влакна се опитваш да я водиш в разнообразни направления. Най-хубаво е, когато си подложен в обстановка, в която си допустимо най-далеч от себе си – с цел да можеш и от тази позиция да се опитваш да водиш публиката, и да се свързваш с нея...

Чувствате ли се благополучен за това, че сте артист, който в никакъв случай не е слаган в шаблон?

- Да, усещам се като доста благополучен артист и, може би, това ми пречи да бъда още по-добър артист. Защото считам, че щях да съм още по-добър, в случай че имах некомфорта това, което върша, да не е забелязано от публиката, или да нямам доста оферти за работа.

Затова от самото начало се пробвам да бъда нащрек – тъй като знам, че във всеки един миг, в който си направил нещо хубаво, в никакъв случай не можеш да разчиташ на това, че си бил добър през вчерашния ден. Всеки път се стартира отново и изначало. Пак би трябвало да си вложиш сърцето, което може би е изморено от предната вечер, и може би не се е възстановило от инфаркта, който си изживял на представлението предходната вечер...

Всичко би трябвало да бъде занулено за новото начало – ето това му е красивото и сложното на нашата работа.

Умението да зануляваш оказва помощ ли Ви и в живота?

- Не. Не ми оказва помощ, тъй като това, което споделих, е идеалният вид. Дори като го изказвам, си поисквам да мога да работя по този метод. Но не постоянно съумявам. Понякога нещата, в които вземам участие, са толкоз мощни и по този начин те обладават, че е в действителност мъчно да започнеш изначало...

А в живота това не ми оказва помощ, за жалост. Чисто актьорски, доста малко неща от специалността ми оказват помощ в живота... Може би след изминатия път, чисто човешки, доста постоянно си споделям: „ Остави го това. Не го мисли. Давай нататък “.
Но не съм сигурен, че това е от актьорството...



Ежедневието ни е такова, че все едно тичаш в гора от боксьори. И това ни прави много затворени, внимателни, нечувствителни... Защото, когато сме чувствителни, сме уязвими.

Коя е най-красивата форма, под която сте срещал любовта?

- Аз съм последовател на тези полезности, които се формулират като фамилни.

Нали знаете, че единицата за лютивост се споделя сковил. Може би, би трябвало да се измисли някаква единица и за любовта, тъй като, когато има обич, тя е постоянно нещо. Връзката на индивида с животното също е нещо постоянно и в нея също има обич. Любов има и в това по какъв начин едно дете си играе с кученце, по какъв начин един родител гледа своето дете... Но най-хубавата форма на обич, която на мен ми се е случила, несъмнено, е произтекла от фамилията.

Има ли по-малка или по-голяма обич, или тя е безспорна?

- Според мен тя е безспорна. Не би била обич другояче, а някакви разновидности...

Как бихте приключил изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича да се смее.