Царе сме на имитацията – на държавно управление, законност, борба с корупцията
На фотографията: Огнян Минчев
България е царството на имитацията. Мързи ни да вършим нещата като хората. Много постоянно даже не знаем по какъв начин се вършат нещата като хората. Затова от дълго време развиваме изкуството да имитираме нещата както би трябвало да бъдат в реалност. И в случай че някой пристигна – от Москва, от Брюксел или от другаде и попита – абе за какво вие не се справяте с осъществяването на елементарни, рутинни неща – да не приказваме за по-сложни операции…? Ние имаме подготвен отговор – по какъв начин да не се оправяме бе, човек – я виж, всичко е нагласено както би трябвало. Да де, на повърхността, като реплика на същинското.
Това ни е ръководството на страната. Това ни е законността. Това ни е „ битката с корупцията “. Нещата кардинално се вършат с цел да има резултат в смяната им в избрана посока. Нашият нрав е обвързван с осуетяването на тази смяна. Ако някой ни натисне отвреме на време да променим нещо – в наш директен интерес (получаване на пари, статут и т.н.), ние имаме подготвен отговор и решение. Имитираме това, което се изисква от нас. Резултат, несъмнено няма – не би могло да има.
Имитацията на народна власт е относително нов род в националната имитационна традиция. Разбира се, тя има своите по-отдавнашни учредения в следосвобожденските байганьовски мурафети за подражаване на „ Европата “, само че днешният подтекст на действителността, която се постанова да имитираме е много друг от тогавашния.
След 1989 година българинът използва своята независимост по един типичен за самия него метод – заинати се всичко да става по този начин, както той желае, както той каже… В резултат на този дебелоглав споразумяването в демократичния развой не можа да се случи пълноценно и това даде зелена светлина на възхода на мафията. Милиционерските генерали дадоха „ независимост “ на политическите диванета да се дърлят в Народното събрание и в медиите, до момента в който те самите откраднаха всичко, което бе наследено от комунистическата страна.
Имитирането на демократичния развой като „ избори до дупка “ докара до само вероятния и логически резултат. Организираната олигархична престъпност сътвори нужната й инфраструктура за източване на страната, а за популацията остана имитацията на демократични обществени институции. Имитация на посланичество, реплика на публичен ред, реплика на всеобщо обучение, реплика на всеобщо налична здравна система…
В един миг на всеобщия българин му преля чашата.
Беззаконието, подбудено от сякаш наличната „ народна власт “, само че без правова страна стартира да ерозира обществената реплика на посланичество посредством избори. Тогава се ускори жадуването на „ мощна ръка “, която да постави ред в страната. Речено – сторено. Начело на страната застана военачалник. Енергично заимитира подгонване на мутрите, появяваше се по малкия екран постоянно, когато трябваше да увери част от обществото, че това, което желае към този момент се е случило, или следва да се случи – тия дни…
… Мина време, само че всеобщият българин продължи да се съмнява, че получава това, което желае. Отделен въпрос е, че той самият не знае доста добре какво желае – меко казано… Със сигурност желае страната да му дава всичко, което пожелае. Иска обаче и страната да го остави на мира – да не му взима налози, да не го „ дере “ жив… Средният българин желае своя си „ публичен контракт “ – той да се прави, че дава полагаемото се на страната, а тя да се прави, че му дава това, което му е обещала…
Така пристигна времето за нов военачалник. Да постави ред – тъй като редът на остарелия военачалник ни омръзна. Само че новият военачалник знаеше по какъв начин се поставя ред по време на вечерна инспекция, само че не бе виждал по какъв начин се подрежда нито страна, нито общество… Така влязохме в сегашните батаци. От две години имитираме гражданска война на новия военачалник против остарелия. Работата е там, че и новият военачалник остаря, доста бързо остаря… Слушаме го какво приказва и не му хващаме религия ни на йота. Имитира, кучият наследник, като остарелия военачалник имитира… като царя имитира. Като … имитира … неговата…
Генералите се оказаха „ зелен хайвер “ – но акълът ни за това пристигна, както нормално – „ след това “… Комшиите имат един лаф – „ Аз да имам акъла на българина, но този, който му идва после… “ Е, и какво вършим сега…? Много просто – подкарваме професорите. Те нали доста са учили – нали доста знаят, бе, тяхната… Айде в този момент да ги забележим какво знаят… Айде един професор, айде втори… Професорът ти не може да се хване на дребния пръст на професора ми… Моят професор е учен, бе, будалла…!
Ред пристигна и на професорите да станат за джумбюш като генералите… Слушай го, слушай го единствено дяволития българин… „ О-ох, цар но на две магарета плявата не може да раздели… “ После подкарва и „ мощната ръка “ – „ О-ох, военачалник но жена му го командва като новобранец… “ И най-накрая – „ О-ох, професор ли, професор… Много знае, но няма кой да измете улицата… “
Знае междинният българин – знае тарикатският подражател, че всички вършат като него – имитират. В началото се възпламени – поддържа новата мода, царска, генералска, професорска – а след това им тегли по една майна и си кара както си знае… НО, за професорите още е рано – в този момент са на мода! Който желае – да побърза… Че бързичко ще пристигна нова мода – боязън ме е да помисля към този момент каква. Да живее имитацията! Да живеят имитаторите! Ти ли ще ми приказваш за Европа бе, кьорпе! Ти знаеш ли аз по Европата какъв брой съм изръшкал… Да не приказваме какъв брой по-далече от Европа съм бил…
Текстът е оповестен във фейсбук страницата на политолога Огнян Минчев. Заглавието е на „ ДЕБАТИ.БГ “
България е царството на имитацията. Мързи ни да вършим нещата като хората. Много постоянно даже не знаем по какъв начин се вършат нещата като хората. Затова от дълго време развиваме изкуството да имитираме нещата както би трябвало да бъдат в реалност. И в случай че някой пристигна – от Москва, от Брюксел или от другаде и попита – абе за какво вие не се справяте с осъществяването на елементарни, рутинни неща – да не приказваме за по-сложни операции…? Ние имаме подготвен отговор – по какъв начин да не се оправяме бе, човек – я виж, всичко е нагласено както би трябвало. Да де, на повърхността, като реплика на същинското.
Това ни е ръководството на страната. Това ни е законността. Това ни е „ битката с корупцията “. Нещата кардинално се вършат с цел да има резултат в смяната им в избрана посока. Нашият нрав е обвързван с осуетяването на тази смяна. Ако някой ни натисне отвреме на време да променим нещо – в наш директен интерес (получаване на пари, статут и т.н.), ние имаме подготвен отговор и решение. Имитираме това, което се изисква от нас. Резултат, несъмнено няма – не би могло да има.
Имитацията на народна власт е относително нов род в националната имитационна традиция. Разбира се, тя има своите по-отдавнашни учредения в следосвобожденските байганьовски мурафети за подражаване на „ Европата “, само че днешният подтекст на действителността, която се постанова да имитираме е много друг от тогавашния.
След 1989 година българинът използва своята независимост по един типичен за самия него метод – заинати се всичко да става по този начин, както той желае, както той каже… В резултат на този дебелоглав споразумяването в демократичния развой не можа да се случи пълноценно и това даде зелена светлина на възхода на мафията. Милиционерските генерали дадоха „ независимост “ на политическите диванета да се дърлят в Народното събрание и в медиите, до момента в който те самите откраднаха всичко, което бе наследено от комунистическата страна.
Имитирането на демократичния развой като „ избори до дупка “ докара до само вероятния и логически резултат. Организираната олигархична престъпност сътвори нужната й инфраструктура за източване на страната, а за популацията остана имитацията на демократични обществени институции. Имитация на посланичество, реплика на публичен ред, реплика на всеобщо обучение, реплика на всеобщо налична здравна система…
В един миг на всеобщия българин му преля чашата.
Беззаконието, подбудено от сякаш наличната „ народна власт “, само че без правова страна стартира да ерозира обществената реплика на посланичество посредством избори. Тогава се ускори жадуването на „ мощна ръка “, която да постави ред в страната. Речено – сторено. Начело на страната застана военачалник. Енергично заимитира подгонване на мутрите, появяваше се по малкия екран постоянно, когато трябваше да увери част от обществото, че това, което желае към този момент се е случило, или следва да се случи – тия дни…
… Мина време, само че всеобщият българин продължи да се съмнява, че получава това, което желае. Отделен въпрос е, че той самият не знае доста добре какво желае – меко казано… Със сигурност желае страната да му дава всичко, което пожелае. Иска обаче и страната да го остави на мира – да не му взима налози, да не го „ дере “ жив… Средният българин желае своя си „ публичен контракт “ – той да се прави, че дава полагаемото се на страната, а тя да се прави, че му дава това, което му е обещала…
Така пристигна времето за нов военачалник. Да постави ред – тъй като редът на остарелия военачалник ни омръзна. Само че новият военачалник знаеше по какъв начин се поставя ред по време на вечерна инспекция, само че не бе виждал по какъв начин се подрежда нито страна, нито общество… Така влязохме в сегашните батаци. От две години имитираме гражданска война на новия военачалник против остарелия. Работата е там, че и новият военачалник остаря, доста бързо остаря… Слушаме го какво приказва и не му хващаме религия ни на йота. Имитира, кучият наследник, като остарелия военачалник имитира… като царя имитира. Като … имитира … неговата…
Генералите се оказаха „ зелен хайвер “ – но акълът ни за това пристигна, както нормално – „ след това “… Комшиите имат един лаф – „ Аз да имам акъла на българина, но този, който му идва после… “ Е, и какво вършим сега…? Много просто – подкарваме професорите. Те нали доста са учили – нали доста знаят, бе, тяхната… Айде в този момент да ги забележим какво знаят… Айде един професор, айде втори… Професорът ти не може да се хване на дребния пръст на професора ми… Моят професор е учен, бе, будалла…!
Ред пристигна и на професорите да станат за джумбюш като генералите… Слушай го, слушай го единствено дяволития българин… „ О-ох, цар но на две магарета плявата не може да раздели… “ После подкарва и „ мощната ръка “ – „ О-ох, военачалник но жена му го командва като новобранец… “ И най-накрая – „ О-ох, професор ли, професор… Много знае, но няма кой да измете улицата… “
Знае междинният българин – знае тарикатският подражател, че всички вършат като него – имитират. В началото се възпламени – поддържа новата мода, царска, генералска, професорска – а след това им тегли по една майна и си кара както си знае… НО, за професорите още е рано – в този момент са на мода! Който желае – да побърза… Че бързичко ще пристигна нова мода – боязън ме е да помисля към този момент каква. Да живее имитацията! Да живеят имитаторите! Ти ли ще ми приказваш за Европа бе, кьорпе! Ти знаеш ли аз по Европата какъв брой съм изръшкал… Да не приказваме какъв брой по-далече от Европа съм бил…
Текстът е оповестен във фейсбук страницата на политолога Огнян Минчев. Заглавието е на „ ДЕБАТИ.БГ “
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ