На пръв поглед всичко изглежда именно така - животът си

На пръв взор всичко наподобява точно по този начин - животът си е подобен, ние сме пешките, които горе-долу му се размятат по шахматната дъска, от време на време падаме, а в случай че се ужулим, знаем кого да обвиним - точно него. На него можем да му хвърлим всичко в краката, да се облегнем обратно, от време на време и да си поревем, и най-после отново да стигнем до извода, че нещата в живота се случват по този начин, ние сме жертвите, най-изстрадалите сме, няма други като нас (въпреки че има деца в Пакистан, които проситуират, с цел да могат да си вземат дневната доза хероин), обуваме си насраните гащи и започваме да бъркаме още веднъж. Само че има едно велико нещо, което всеки от нас, а даже и най-готините гурута на позитивната мисъл, не желае да си признае и усвои на клетъчно равнище и то е: ние просто не можем да си признаваме грешките.
Мразим да бъркаме, ненавиждаме да се проваляме, ненавиждаме всеки, който наподобява, като че ли му е елементарно, и стигаме до едно прекомерно типично за нас място всякога, и то е да се попитаме дали аджеба няма някой, който е прецакан най-малко толкоз, колкото сме и ние.
Оки доки, тя си има всичко. Добре ѝ е. Има хубава работа, хубава кола, качва си фотоси от ваканции, закусва кроасани, пие нискомаслено капучино и фреш от портокал, офисът ѝ от време на време е на плажа или в парка. Изглежда всякаш води един доста готин живот, АМА не е ли най-малко толкоз прецакана, колкото и аз?
Слава Богу, отговорът е да. Всички сме прецакани на едно толкоз надълбоко равнище, а толкоз ни е позор да си го признаем сами на себе си, че ни се постанова всяка заран да се гримираме, с цел да крепим самочувствието, да качваме фотоси, с цел да подсещаме, че сме живи и да четем книги, с цел да се вършим, че сме умни. Аз персонално нямам доверие в четенето на книги и не го върша, просто тъй като видях какво равнище на непотребна снобарщина това носи у хората. Нещото, в което имам вяра, обаче, е в правото ми да бъда привързан.
Дядо ми беше привързан към вестници, аз съм привързан към телефона си. Това за мен е отражението на света, което желая да държа в ръката си. Чета изборно, виждам изборно, подобавам към безусловно всичко изборно. И по този начин ми е добре - усещам се в действителност удобно в ръката си да държа този скиптър от междузвездни войни, който ще разцепи и най-тъмния мрак.
Все отново не желая да си призная, че съм фактически привързан към телефона си. Не желая, тъй като определението на пристрастяване от дълго време не ми подхожда. За останалите да си привързан наложително изисква избран тип субстанция; за мен да си привързан изисква да правиш всичко допустимо да се откъсваш от това, което си.
Повече за грандиозните провали и посредствените триумфи прочетет тук