БГНЕС: Новини от България и Света
На пръв взор няма нищо общо сред Иван Михайлов и Методи Шаторов. Единият е антикомунист и непреклонен българин, другият е върховен функционер на интернационалното комунистическо придвижване. Единият – Иван Михайлов – се утвърждава като началник на организацията в жестока битка против всички сили – съзнателни или несъзнателни – за отклонение на Вътрешна македонска революционна организация от националноосвободителната ѝ задача, а другият – Методи Шаторов – извървява противоположния път. От уверен, деен член на Комунистическата партия, изпълняващ разнообразни задания в интернационалното комунистическо придвижване, той последователно схваща, че на процедура тактиката на Коминтерна за разрешаването на македонския въпрос обслужва великосръбизма. Методи Шаторов, в изискванията на Кралска Югославия и след разпадането ѝ, осъзнава, че коминтерновската позиция за македонска нация е в надълбоко несъгласие както с националните усеща на македонските българи, по този начин и с историческата истина.
Идеята за търсене на общото сред тези две персони идва както от логиката на личните им прояви като дейци на две противоположни дела, по този начин и от инструкциите, разпорежданията и оценките на ЮКП, Тито и неговите сътрудници във връзка с тях.
Известно е, че след Сплитския пленум на Централен комитет на ЮКП (9–10 юни 1935 г.) Компартията на Югославия се отхвърли от дотогавашното си мнение за разпада на Югославия и поема курс за опазване целостта на Кралска Югославия, в която да се води класова битка. Тази линия придобива особена изясненост, откакто Тито възглавява Комунистическата партия през 1936 година Това предопределя и отношението към Македония. Оттук нататък Тито следи с изострено внимание всичко, обвързвано с Македония. Той се притеснява изключително от необятно публикувания автономистичен мироглед, залегнал като надълбоко разбиране у огромна част от някогашните фрагменти на Вътрешна македонска революционна организация, измежду огромна част от македонското население, та даже и у мнозина ляво насочени интелигенти в Македония. За Тито активизиране на възможни сепаратистични трендове измежду македонците би сложило новата партийна режисура за опазване целостта на Югославия на съществено тестване. Именно поради това той вижда зложелател у всеки, който слага под подозрение тази тактика. За него Вътрешна македонска революционна организация на Иван Михайлов, макар че не съществува към този момент, е най-голямата заплаха. Особено в лицето на някогашните ръководители на ММТРО, наричана „ групата Чкатров – Гюзелев “, ЮКП и Тито виждат евентуалния рушител на концепцията за опазване целостта на Югославия. За Титовото партийно обграждане групата към Чкатров и Гюзелев е притежател на най-непоклатимо българско национално съзнание и точно те, и след решението на Коминтерна (февруари 1934 г.) за основаването на македонска нация, не престават да имат огромно въздействие измежду народа.
Иван Михайлов, макар че тогава е в емиграция, също се възприема и от публична Югославия, и от ЮКП като главен подстрекател на автономистичното, т.е. на достоверно българското разбиране във връзка с Македония. Поради това Тито е изключително сензитивен към всяка демонстрация на българщина в Македония и следи зорко тези прояви да бъдат незабавно обезвредени. И тъй като в оня миг не разполага с държавните механизми за кавга с българщината, той впряга цялата партийна мощност. В тази си решителност се сблъсква с позицията и отпора на различен един българин – Методи Шаторов (Шарло).
Първите съществени различия сред Тито и Шаторов пораждат на Петата конференция на ЮКП (19–23 октомври 1940 г.), на която Методи Шаторов се афишира за изпъждане на сръбските колонисти от Македония. За него те са най-големият камшик за македонското население. Истинският удар за Тито обаче идва след 19 април 1941 година, когато Българската армия влиза триумфално във Вардарска Македония, посрещната като освободителка. Тогава Методи Шаторов, като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония, приема правилото: „ Един народ, една страна, една партия “ и слага македонската партийна организация на доклад на БРП(к). Това вбесява Тито. Той търси помощта на Коминтерна, който удовлетворява настояването му, само че занапред нататък Методи Шаторов е зложелател номер едно. На 24 юли 1941 година Тито написа писмо до Покраинския комитет, в което не скрива злобата си против Шаторов. Ето по какъв начин стартира то:
„ Драги другови,
Поступак „ Старог Бугарина “, коj јe био отговоран пред Централен комитет КПЈ за рад у Македониjи, показао се освен антипартиjски, већ и контрареволуционарен.
Он је саботирао издаванье прогласа Централен комитет КПЈ и заузео националшовинистички став… “
(Михајло Апостолски, Сочинениjа, том I, Скопиjе, 1975)
Заради това Методи Шаторов е наказан от югославските комунисти и Тито на гибел.
Оттук нататък борбата в македонските партийни организации, зад антифашистката словосъчетание, ще се води всъщност против всяка демонстрация на българщина. Идеологията става най-благовидното прикритие на сърбокомунизма, който е безсърдечен и към най-невинните прояви на българско национално схващане. Новата македонска нация се трансформира в комфортен инструмент за налагане на сръбската надмощие и за опазване на целостта на Югославия.
Ако се прегледат материалите на ЮКП преди и след успеха на Тито във Втората международна война, за което му помогнаха редица интернационалните фактори и условия, ще се види, че единствено от указания, наставления и оценки, отнасящи се до делото на Методи Шаторов, са изписани томове. По-късно историографи на Македонската комунистическа партия не престават линията на сатанизиране делото на Шаторов. Един от тези историчари, като твърди, че Шаторов водил политика на разпад на Югославия, го упреква, че държал да сътвори “…национален фронт дружно со сите съперници на големосрпскиот режим, независно од тоа дали се тоа Ванчомихаловисти, прикриени фашисти и разпалувачи на ненавист спрема братскиот српски народ… ” (Александър Христов, КПЈ во решаването на македонското прашање, Скопије, 1970 г.)
Още по време на партизанското придвижване в Югославия при пропагандиране на Титовата линия се стига до степен на идентична сатанизация както на Иван Михайлов, който по принцип е антикомунист, по този начин и на Методи Шаторов, който споделя същата комунистическа идеология с Тито. Така откриваме същността на казуса: в Македония ЮКП воюваше не за обществена, не за идеологическа, не за някаква обективна идея. В Македония ЮКП воюваше с всеобщото българско национално схващане, което трябваше да бъде сменено с изкуственото македонистично схващане. Целта беше една единствена: да се резервира целостта на Югославия, в която и след успеха да бъде наложена сръбската надмощие.
Оказа се, че борбата с българщината е най-непосилна за титовистите, най-мъчителна и, за жалост, тя е най-жестока по отношение на всеки, който не приема тази партийна тактика. Страхът от българското трябваше да се обвие в идеологическа мъгла, и това го правеха по две линии. Вътре в партийните организации се бичуваше държанието на Методи Шаторов като пробългарско, а в апелите към народа се обругаваше политиката на Ванчо Михайлов и неговите почитатели. Ще дам по един образец за двата случая.
В речта на Цветко Узуновски – Абаз, министър на вътрешните работи на Р Македония (1944–1945 г.) при учредяването на Съюза на борците срещу фашизма, акцентира: „ Теорията на Шарло, че българската фашистка армия не била окупаторска и актът да се съобщи оръжието на окупаторската власт… намерено отхвърля националния въпрос на Македония и в неговата великобългарска душа Македония означаваше единствено една българска покрайнина, където живеят българи, а не македонци, със свои обособени национални отлики и чувства… Оттук е ясно, за какво Шаторовото управление призоваваше македонския народ, посредством хвърчащи листовки, за промяна на българската фашистка власт, а не за въоръжена битка за изпъждане на българските окупатори от нашата земя… “
(Коста Църнушанов, Македонизмът и съпротивата на Македония против него, София, 1992 г.)
Това е оценка, предопределена изключително за вътрешнопартийна приложимост. На македонските комунисти би трябвало да се внушава, че Шаторов, признавайки установяването на българската власт като национално избавление, е пакостник не по-малък от Ванчо Михайлов. Във вътрешнопартиен проект тази агитация би трябвало да вдъхне непоколебимото разбиране, че българите са най-големите злосторници на македонския народ и те, като комунисти, са длъжни да коментират пред народа какъв брой несгоди е нанесъл на македонците Методи Шаторов със своето българофилство.
За по-широка приложимост се употребява безконтролното сатанизиране на Иван Михайлов. В няколко апела и манифеста на титовистите към македонския народ залягат същите антибългарски лозунги, персонифицирани посредством имената на най-доблестните синове на Македония. В Манифеста към македонския народ на АСНОМ (Антифашистичко собрание за национално ослободуванье на Македониjа) на 2 август 1944 година Ванчомихайловистите са обругани ето по какъв начин:
„ Македонски народе… Чкатровци и Гузелевци, Китинчевци и Ципушевци се натпреваруваат кој посрамно да те предаде… Крволочката тайфа на Ванчо Михајлов отново се јавува на предателската сцена, овој пат на чело со познатиот фашистички сътрудник Александар Станишев… “
(Михајло Апостолски, Сочинениjа, том I, Скопиjе, 1975 г.)
Епитетите „ кръволочки “, „ фашистички “, „ изменнически “ би трябвало да внушават омерзение, злоба, ненавист към всички, които имат нещо общо с тези лица, с Ванчо Михайлов, с България.
Логично стигаме до въпроса: за какво за Тито са еднообразно рискови и антикомунистът Иван Михайлов, и комунистическият функционер Методи Шаторов (Шарло)? И правилният отговор: тъй като в Македония битката се водеше не на обществена, а на национална основа. Комунистът Тито одобри великосръбската концепция, която трябваше да се наложи в Македония. Точно против това водиха война непрестанно Вътрешна македонска революционна организация, ММТРО, Тайната културно-просветна организация на македонските българки, ръководени от Иван Михайлов.
По неведомите закони на националното достолепие Методи Шаторов се опълчи на идеологическата схоластичност, тласнала множеството български комунисти към народен нихилизъм и национално оттегляне, и се изправи като канара против Титовите попълзновения по отношение на българската народност в Македония. | БГНЕС
---
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е шеф на списание „ България-Македония ” и на издателство „ Свети Климент Охридски “. Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката.
