На пътя към Смолян – един от най-красивите и в

На пътя към Смолян – един от най-красивите и в това време най-коварните пътища в страната – една жена с отворени очи видя нещо, което мнозина избират да не виждат. Видя дете. Усмихнато, свободно, радостно – и безусловно незащитено. Свободно движещо се из колата, като че ли е в детска площадка, а не в капсулата на евентуална покруса, написа.
Прочетете още
Колко постоянно се оправдаваме с „ близо е “, „ мързи ме “, „ ще се разреве “, „ единствено този път “?

Да, допустимо е всичко да мине добре. Докато не мине. Докато един завой не скърши живота на някого. Докато едно дете не бъде изстреляно напред от невидима мощ, която не се интересува дали сте щастливо семейство, дали пътувате за отмора или до магазина.

Пътят не прости. Физиката – още по-малко. Законите на придвижването не се анулират, когато децата ни се усмихват от задната седалка.

И дано го кажем по този начин, че да боли – в случай че не поставяте детето си в столче и с колан, вие не сте „ заплеснат родител “. Вие сте евентуален палач по нехайство.

Този пост на Мариела Базеникова не е обвиняване. Той е зов. За разсъдък. За пробуждане. За отговорност.

Защото едно дете с вятър в косите би трябвало да стигне живо и крепко до края на пътя. Не до статистиката.

Ето целия роман на дамата, оповестен във Фейсбук:

До колегата/ колежката и към всички водачи!

Движа се зад кола, в която виждам дете — момиченце, пламенно, усмихнато, с вятър в косата... Показва се през прозореца начело, реалокира се откъм гърба, маха ни радостно от задното стъкло, след това още веднъж напред, след това отново обратно. Истинска наслада за него, само че като водач това, което видях, почтено казано, ме тормози.

Детето не беше с колан, нито в столче. Свободно се движеше в колата. Знам, че на пръв взор може да наподобява безобидно — " единствено наоколо ", " веднага ще стигнем ", " той не желае да стои вързан "... Но истината е, че пътят не прости такива моменти. Една внезапна маневра, едно ненадейно прекъсване — и радостната картина може да се трансформира в нещо доста друго. Газ на прави сектори, спирачка в завоя.

В същото време, в моята кола пътувах с двете си деца — в столчета, вързани. Сърцето ми се сви. Признавам си — случвало се е и при нас, при доста къси дистанции, някое да не е в столчето. Но постоянно — най-малко с колан. Защото едно ненадейно прекъсване, едно поглеждане обратно в несъответствуващ миг, могат да трансформират всичко.

Не укорявам никого. Напротив — знам какъв брой мъчно е от време на време с децата. Просто споделям това като мотив да се замислим всички. Нека не подценяваме късите дистанции. Нека не забравяме, че коланът и столчето не са волност, а отбрана. Всичко това за тяхната сигурност. За нашето успокоение. За живота!

Понякога най-обикновеният табиет е този, който избавя живот.

Моля ви, дано сме рационални на пътя, тъй като застраховани няма!