На някогашната улица Ем. Шекерджийски“ №116 (днес Овче поле“), в

На тогавашната улица „ Ем. Шекерджийски “ №116 (днес „ Овче поле “), в квартала Ючбунар в София се издига двуетажна къща. В нея е живял и творил през последните години от своя живот поетът Христо Смирненски. Тук се отдава на поетичните си музи и по-големият му с три години брат хумористът - сатирик Тома Измирлиев, повече прочут като Фома Фомич.

Семейство Измирлиеви заемало две стаи в долния етаж. В едната – по-голямата – е живяло шестчленното семейство на поета. Другата – по-малка – е служела за сладкарска работилница на бащата. Там са подредени сладкарските му принадлежности, с които работи и изхранва огромното семейство. Запазено е малко бакърено казанче, в което Христо Смирненски разбивал яйца до момента в който станат за пандишпан или целувки.
Обстановката е скромна – няколко стоманени леглото, две маси, няколко дървени стола, скрин. Етажерка и част от книгите от домашната библиотека. Сред тези движимости, рано заран, Фома Фомич бързо изписва със стихове белите листи и бърза, с цел да ги занесе в редакцията на някой от тогавашните вестници. Той има невероятната дарба да вижда опакото, грозното и изкълченото в живота. За индивида може да се съди по това, над което се смее, като че ли ни споделя той. В творчеството му е злободневното и преходното. Осмива фалша и престореността, алчността, пристрастеността към охолството. Все още той не знае, че ще се трансформира в най-зрелият български хуморист, занаятчия на гротеската и карикатурата, след Първата международна война.

Животът му не е изпълнен с взривяващи събития, само че оставя великото си творчество.

Описва го в стихотворението „ Автобиография “:

Извъдил съм се сред хората
в света без никакви предложения:
не пели ангели в просторите,
не били дори и камбани.

Едничка единствено акушерката
над мене взела да се вайка:
„ Главата му не е по мерката,
ще стане май нехранимайка “.

А…право имала си бабата
по този начин печално да въздиша:
неспособен за потребна работа,
аз почнах стихчета да пиша.

И своя комизъм увлекателен
по този начин прочувствено аз проливам,
че злощастните читатели
насълзявам, вместо да разсмея.

Тома Димитров Измирлиев е роден на 9 септември 1895 година в град Кукуш. Първоначално и прогимназиално обучение получава в родния си град. След Хуриета през 1908 година турското държавно управление отпуска стипендии за способни българчета. Между тях е и братът на Христо Смирненски. Тома отива да учи в Солун, а след това и в Битоля. След Балканската и Междусъюзническата войни семейство Измирлиеви се преселва в София. Тома постъпва във Военното учебно заведение, тъй като учението е гратис, също не доста дълготрайно, а службата по-късно му е обезпечена. Но младият курсант не остава дълго, разболява се и напуща учебното заведение. Издейства си стипендия за лицея в Цариград и отпътува през 1914 година

Първите си литературни опити Измирлиев прави в София, в хумористичния седмичник „ К՝ во да е “. От Цариград продължава да изпраща стихове, анекдоти и закачки за вестника с безобидни смешки. Изпращал ги в писмо, което брат му Христо прочитал, след това слагал листа в пощенски плик и го изпращал на редакцията на „ К՝ во да е “. Христо също към този момент пишел стихове, съветвал се със своя брат и уважавал надълбоко интелекта и дарбата му. Двамата написват няколко произведения под общ псевдоним Братя Грим.

Стипендията на Тома в цариградския колеж била за две години и той взема решение да се възползва. Взема за една година два класа – седми и осми. После се записва студент по медицина, само че следването му трае единствено 13 дни. Започва Общоевропейската война и той се завръща в София. Заварва фамилията, което мъчно свързва двата края и е заставен да се завърне във Военното учебно заведение. Сътрудничи на „ К՝ во да е “ под разнообразни псевдоними – Голголенко, Голгол, Бавардо.

До края на войната Тома води война на Южния фронт като офицерски претендент. След войната постъпва на работа като служител в Дирекцията за икономически грижи и социална далновидност. Освен в „ К՝ во да е “ сътрудничи в седмичното хумористично списание „ Българан “. Той е един от най-ерудираните сътрудници на тогавашните издания. Владеел турски, френски, арабски и персийски език. Нямал проблем с съветския, който употребил свободно. Интересувал се съществено по въпросите на западната и славянската литература. Чиновническата работа не му носела наслада, само че потребността го принуждавала да се жертва поради хляба.
Годината 1920 му носи същинско благополучие – среща се с Любка, щерка на хасковски преподавател. После се венчават и тя е негова брачна половинка до края на дните му. Освен нежните усеща към момичето се вижда и непоносимостта му към действителния свят. В писмо от 26 юли 1920 година, Тома ѝ написа: „ …София! Как дребна, тиха и спокойна изглеждаш отсам, а какъв живот, какъв брой пристрастености и стремежи, какъв брой наслада и битки кипят в теб! Сред хладната градина, в уютна беседка млади щастливци се упойват от блаженството на първата целувка, а близо до тях – през няколко къщи единствено, отпаднал, агонизиращ дъртак се гърчи от болки и крие главата си под покривката от призрака на дебнещата го Смърт. По-нататък тлъст лакомник пирува с разюздана компания, а в съседство с него дребни сирачета простират изсъхналите си ръчички за коричка самун. Радости и тъги, лукс и бедност, животът и гибелта като в калейдоскоп се следват тук – в прокажения столичен Содом… “

От този брак се раждат Веселин и Ели. Ето по какъв начин щерка му разказва щастливите фамилни мигове: „ В къщи си имахме едно малко фамилно царство, което никой не можеше да унищожи. Семейното огнище за него беше свято място за отмора, място за най-приятните часове. Затова ние постоянно бивахме дружно четиримата – и в къщи, и на открито, и на всички места. И изключително през последните години от живота му ние изпитвахме неутолимо предпочитание да бъдем постоянно с него – като че ли предчувствахме, че ориста скоро ще ни го отнеме.
В студените зимни вечери, събрани край запалената печка, слушахме с огромен интерес доста приказки, които сега самичък съчиняваше, а той умееше да споделя “.

Тома Измирлиев издава списание „ Маскарад “. Един негов другар Христо Пепин му дава 15 000 лева в заем, с цел да го отпечатва. Сред създателите са Христо Смирненски, Николай Фол, Матвей Вълев и още други българановци. В него пишат Елин Пелин и проф. Балабанов. Сред художниците са Иван Милев, Ал. Жендов, Добринов.

През юни 1923 година си отива от живота брат му Христо. Тома Измирлиев е към него до последната му минута, дружно с майка им Елисавета и Женя, обичаната жена на Смирненски. Гледа гаснещия му взор, тревожи се. Прави всичко допустимо да го придвижи от Горна баня в санаториума на Хаджииванов, където ще бъде под денонощни лекарски грижи. Не съумява да избави живота му от жълтата гостенка.

Слез гибелта на брат си, дружно с Крум Кюлявков, Тома Измирлиев редактира, само че и остро написа за сп. „ Звънар “, което по-късно е закрито. Около настъпилите събития през 1925 година, когато изчезват Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и други наши писатели, Тома е подгонен от хората на Цанков, заставен е да напусне София. Преселва се в Хасково, където е назначен за инспектор в Хасковската окръжна счете палата. Там има малко свободно време. Посещава по здрач редакцията на в. „ Утринна хасковска поща “. Помага даже, когато не е дежурен. Той бързо прави радостната страница на вестника и написа самичък стихотворения, разкази, вицове. Върху бюрото за няколко минути се раждат най-хубавите му злободневки.

Тютюневите служащи в Хасково афишират стачка. Искат покачване на надницата си и по-добри условия на труд, човешко отношение от страна на майстори и работодатели. Спират работа и се водят договаряния. Забраняват на служащите да се събират на групи. Близо до Сметната палата някакъв храбрец, служащ от тютюневата фабрика, издига естрада, с цел да осведоми другите по хода на стачката. Пристигат полиция и конна стража, която стреля във въздуха, с цел да сплаши служащите. Започва да ги бие с камшици. Тома Измирлиев е изумен от жестокостта: „ Работникът се бори за парче самун, а те го гощават с пердах! Ей, брат, аз не съм за отмъщението, само че един ден, когато работническата класа вземе властта в ръцете си, туй работничество, каквото и да извърши – всичко ще му бъде простено “.

През 1932 година още веднъж се завръща в столицата и работи в Софийската регионална счете палата.
За страдание животът му е къс. Умира от коремен тиф през 1935 година Само на 40 години. Приживе се радва на две отпечатани негови книги – „ Премеждия “ (1930), разкази и фейлетони. Втората „ Смях и жлъч “ (1931) хумористични стихотворения.
Перото му е остро и безпощадно против виновниците за войните, демагогията, употребата на хората, корупцията и продажничеството на властта.

Любовта му към бедния, сплескан човек го приближава до героите на Чехов.

Стиховете му като че ли са писани през днешния ден и с изключение на комизъм, в тях прозира горест:

Закъсала страна, заседнал параход
и никой грош не дава за своя благ народ –
министрите в чужбина, избраниците спят,
а вълчите дружини умерено си крадат!

В литературната история е разобличител и съдник на времето. Творчество му е недооценено, само че всеки негов написан ред гори като въглен.