Апостол Карамитев: Последно интервю и откъси
На мен ми е доста неловко да приказвам за предишното, тъй като аз предишното не го обичам. От нищо не се срамя и за нищо не скърбя, само че – предишното си е минало, хубаво, положително – било е. Може би тъй като специалността ми е такава, та и за бъдещето си не обичам доста да приказвам, въпреки че мисля за него. Колчем съм правил проекти, постоянно не е ставало тъкмо това което съм си мислил. Затова, и за бъдещето айде да не приказваме, въпреки че мислим. И ни остава единствено едно – това проклето и … и хубаво настояще. Знам ли, цялостен живот, сегашното е запълвало живота ми, и то настояще такова едно, изпълнено единствено с работа.
50 години – като си помисля, доста бих желал да видя и да преценява какво в живота ми е било победа, какво е било проваляне. И стигам до едно тъжно умозаключение, че доста от успехите, които в миналото по този начин съм тържествувал когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И противоположното, доста от провалите, доста от това което са били неуспехи за мене, със времето се оказват огромни победи – победи над себе си, над личната си горделивост и над личните си заблуждения.
–
Знам ли… работа, работа, работа.
Това е бил живота ми, това е, и наверно това ще бъде. Аз не знам към този момент кое е положително, кое неприятно. Аз към този момент не знам в живота ми, в предишния, аз не знам кое е победа, кое – проваляне, и не желая да знам. Пак ви споделям – за нищо не скърбя, и от нищо не се срамя.
Но единствено едно знам – господи, що нещо ме чака отсега нататък.
Що работа ме чака занапред… За да, както е споделил поета: „ За да останеш, с цел да си нужен, с цел да те има и след теб дори… “
–
Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко благополучие. Това благополучие е обещано на.. човеку, от родители, от другари, от учители, от обичана, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от индивиди. и е предопределено за хора, предопределено е за индивиди.
Някога, преди доста години, в моите бурни млади години, аз имах възприятието, че светът е основан за мен, че светът се върти към мен и че светът съществува посредством мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти към мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е живота, човек би трябвало колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено.. да изживее.
И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на млади години, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, единствено една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде ромолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а единствено тъкан, единствено клетка – само че и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората… с цел да, както е споделил поета: „ За да останеш, с цел да си нужен, с цел да те има и след теб дори… “
–
Аз станах на 50 години. Какво е минало – не знам. Важни ми са идващите 10 години. Следващата 10та роля, идната 10та режисура, идващия 10ти випуск, който би трябвало да пусна във ВИТИЗ. Па тогава, един ден.. може би.. кой знае.
–
„ … Целият свят е сцена, и всички хора по света – артисти … “
Инфо: gramofonche
