. На една ограда на строителен обект недалеч от центъра на

.

На една ограда на строителен обект близо до центъра на София прочетох с учудване написан с наедрял шрифт антисемитски надпис. Беше малко преди президентските избори през 2006 година След това видях и други сходни надписи, а някой ми сподели, че имало и книги на тази тематика. Написани на български и от българи.

Също, че най-голямата обществена ограда – форумите в Интернет, е цялостна с сходни надписи. Не съм ги чела и няма да ги прочета.

Но желая да опиша една история.

През пролетта на далечната към този момент 1991 година група от 6 български депутати-евреи от Великото национално заседание посети Йерусалим по покана на Интерпарламентарния еврейски съюз.

Групата притежаваше странна симетричност. В нея имаше трима депутати от десницата и трима от левицата. Тримата леви можеха да бъдат татковци на тримата десни. Половината бяха също по този начин деца на смесени бракове и съгласно еврейската традиция неевреи, а съгласно мен – живо доказателство за приемливост и обич сред два народа.

Всички бяха интелектуалци, само че в полза на истината левите бяха съвсем или изцяло гениални – единият в литературата, другият в киното, третият в науката. Десните имаха намерение да ги доближат, което към момента не е потвърдено. Бяха петима мъже и една жена.

Домакините имаха за цел да провеждат за тях същинско политическо сафари и в продължение на няколко дни те откриха връзка с елита на израелската политика – Херцог , Натаняу , Шимон Перес  и даже с хората на Арафат . Пътуваха с охраняван рейс, минаваха през палестински градове и, защото това ставаше по време на първата интифада, от време на време босоноги палестински деца замерваха рейса с камъни.

Едно от най-силните им прекарвания бе визитата на Яд Вашем, музеят на Холокоста, Голготата на целия еврейски народ. По силата на историческата логичност този музей се намира в близост по място от другата Голгота, именита и мистична.

Холокост (думата на иврит е „ шоа “) значи не просто ликвидиране, не и геноцид, а нещо още по-страшно – всеобщо жертвоприношение.

Седем са главните категории участници в тази драма: жертвите, преследвачите-убийци, очевидците, спасителите, освободителите, оживелите и техните деца.

Числото седем е изключително. То е знак от еврейската кабала, само че също и на християнската мистичност – въплъщава седемте смъртни гряха. Противоречиво число: споделят, че носи и благополучие, и злощастие.

В Яд Вашем групата се сблъска с

несъгласия в тълкуването на ролята на България в Холокоста.

Яд Вашем не е музей, а архитектурно завършен списък и ритуално място на гибелта. Преминавайки от зала в зала, шестимата изпитаха стъписване и безпокойствие пред призрачно осветена, както всички останали, колона, на която личеше надпис “България ” и цифра 11363.

За осведомените със символиката на Яд Вашем смисълът на тази комбинация бе явен: безмълвно, ужасно обвиняване за направена хекатомба. Те знаеха, че България бе избавила своите евреи. Нима светът не познаваше този факт?

Фактът на незнанието тегнеше върху България. И

разногласията продължаваха

в страната и отвън нея.

Темата за спасението на българските евреи се бе трансформирала в една от сензитивните за българския политически живот. От нея породиха извънредно деликатни обстановки.

Неумелостта, незрелостта, а от време на време и свенливостта на българските политици сътвориха основа за извънредно спорни тълкувания на историческите обстоятелства и станаха основа за кавги, които да страдание трансферираха границите на страната. Ето някои от тях:

– президентът Желев съвсем напусна Мемориалният музей на Холокоста във Вашингтон заради това, че България не бе упомената сред спасителите.

– президентът Стоянов взе участие в конференция за Холокоста в Стокхолм, само че не бе признат като представител на страна-спасителка и вносителка на декларация.

– група български евреи поде частна самодейност за гора и монумент на цар Борис Трети в мемориалната Градина на избавените в Тел Авив, само че друга група български евреи гневно се опълчи, вследствие на което паметникът бе махнат.

Може да се каже, че разногласията, постоянно бесмислени,

кой е избавил българските евреи

от лагерите на гибелта не са затихнали. Междувременно богато наситената книгопис по този въпрос, зародила през последните 20 години освен не улеснява, а от време на време още повече затруднява визията за политическата истина и за историческата действителност.

Причината е, че някои от тези книги показват крайностни позиции, които в своята диаметралност по-скоро отдалечават от действителната картина на времето.

Между материалите,публикувани през последните години, изключително стойностна е

книгата на Цветан Тодоров „ Крехкостта на положителното “ („ La fragilité du bien “),

издадена пред 1999 година от издателство Albin Michel. В този алманах с значими документални материали (писма, речи в Парламента, петиции и други документи), ясно са обрисувани основните настоящи лица: Димитър Пешев, Кирил Пловдивски , по-късно български патриарх, софийският митрополит Стефан , както и митрополитите Неофит Видински , Климент и Йосиф , българският цар Борис Трети , персони като Петко Стайнов , Димо Казасов , българските писатели Тодор Влайков ,,  Стоян Чилингиров , Константин Константинов , Никола Филипов , Людмил Стоянов ,  Трифон Кунев , ,  Николай Лилиев , Младен Исаев , Владимир Русалиев , Д. Б. Митов , Ана Каменов а и други, политици като Янко Сакъзов и Стоян Костурков .

Ето и коментара на Цветан Тодоров по отношение на три от главните настоящи лица в тази драма:

Адвокатът Димитър Пешев

„ Най-напред би трябвало да напомним, че през есента на 1940 година Пешев не вижда особени неудобства в Закона за отбрана на нацията и гласоподава „ за “.

Той разсъждава в този миг от позиция на националния интерес: би трябвало да се създадат известни отстъпки на германците, защото България зависи от тях и защото отстраняването на евреите доставя очевидно наслаждение на нацистите на власт; този закон въпреки това е мъртва хартия, съответно той надали ще безпокои някого.

Пешев стартира да трансформира мнението си през първите месеци на 1943 година, когато мястото на абстракциите – закони, наредби, евреи, – се заема от лица на обособени персони, лица, които показват тъга и болка…

Думите, с които той декларира своята решителност да се опълчи на депортацията на евреите през март 1943 година, съдържат извънредно достойнство.

“Моята човешка съвест и моето схващане за нещата не ми разрешават да остана безразличен. “

Пешев разказва този миг сякаш някаква висша мощ си е послужила с неговата воля. Той няма избор, нито му е разрешено да се колебае…

Действието става нужда, мълчанието отвратително, гражданското непокорство (има се поради заповедта на държавното управление на Богдан Филов за депортация) става дълг.

“Мълчанието би било обратно на моята съвест, на моето възприятие за правдивост и на моята отговорност в качеството ми на народен представител и на човек… Бездействието на болшинството ще го трансформира освен в съизвършител на едно държавно закононарушение, само че доста повече: на едно вулгарно закононарушение, на преднамерено ликвидиране на голяма маса от хиляди хора. “

Колко държавни мъже са могли да се опълчват и да реагират по този метод през 1943 година?

Трябва единствено да прибавим, че Пешев е интернационално приет за „ обективен “ и „ избавител “, купа, която в израелската страна има стойност на най-голям медал.

През април 1998 година Европейският парламент провежда специфична гала в негова чест, на която имаше и няколко българи, в това число една жена.

Относно оспорваната роля на

Българския цар Борис Трети

коментарът на Цветан Тодоров е следният:

„ Царят в качеството си на висш държател, реагира от позиция на националния интерес. От момента, в който той преценя, че депортацията на евреите ще навреди на репутацията и надлежно на ориста на неговата страна, той се опълчва уверено и ефикасно. Безспорно е, че той е доста улеснен в своето решение от апелите за състрадание, отправени от разнообразни морални и религиозни инстанции. Връзката сред интерес и добродетел е извънредно непоклатима в тази ситуация. За злощастие, тя не се демонстрира на всички места. В един първичен миг, царят явно не счита че спасението на всички евреи е от витално значение за страната му; той позволява депортацията на първите 11000. Взет самичък за себе си като най-съществен мотив, националният интерес не е сигурна почва; той слага концепцията за „ положителното за нас “ на мястото на положителното като такова. “

Много са личностите, които с причини на политиката, на националния интерес и на морала се афишират

в отбрана на своите сънародници евреи.

Тази отбрана е освен против немските, само че и против български политици като Филов , Белев и Габровски , които влагат същинска упоритост в концепцията за заличаването на българските евреи.

Не е безинтересно да се означи, че първите заповеди, които подреждат депортацията и надлежно заличаването на 20000 евреи, визират „ богатите, образованите и непокорните “.

На този декор още по-ярко звучат думите на моралния митинг. Между всичко, което съществува документирано от този интервал, ще изтъквам невероятния по своята мощ текст на телеграмата на

митрополит Кирил, бъдещият български патриарх,

до цар Борис Трети:

„ Не преследвай, с цел да не бъдеш преследван. Ще бъдеш съден с присъдата, която ти присъждаш; ще те мерят с мярката, с която ти мериш. Знай, Борисе, че Господ бди за твоите дейности от небето. “

Митрополит Кирил освен прибира в дома си равина на Пловдив и фамилията му, само че и декларира, че ще легне на релсите пред първия трен, с който ще бъдат депортирани съгражданите му.

И българският цар отсича.

В отчета си от 7 юни 1943 година немският представител Хофман написа до Берлин:

“Българският цар реши, че евакуацията на евреите в провинцията е задоволителна мярка, заради което проектът за депортация е зарязан краткотрайно. “

Така Холокоста в България не се състоя.

Живо доказателство за това е дамата в моя роман, защото самата тя бе родена в годината на Холокоста, само че го надживя. Време е да кажа, че тази жена съм аз.

Част от тази история се трансформира в историческа канава на романа ми „ Consortium Alternus “. Личните истории на героите в тази книга, първа от трилогията „ Съдбите на Ева “, са проекция на едно от най-важните исторически събития в България на двайсети век – оцеляването на евреите.

А надписът върху оградата към момента си стои, 20 месеца по-късно. Не прави усещане на никого, дори не изключително и на мен.

Четат го стотици, когато минават с трамвая около него с цялостно равнодушие и без той да провокира неспокойствие или настървение у тях. Грозните думи в него са написани с качествена бяла багра, която не се предава ни зиме, ни лете.

Надеждата ми е, че компанията ще приключи своя градеж и ще смъкна изцапаната с надписа ограда. Освен, в случай че той не изчезне по различен метод по силата на някое знамение.

Както в миналото.

27.01.2008 година