На днешния ден - 19 декември, в далечната 1915 г.,

На днешния ден - 19 декември, в далечната 1915 година, се ражда звезда - признакът на Франция, " Врабчето " на френската музика, кралицата на шансона с несравним глас - безконечната Едит Пиаф. Това е мотив да си напомним историята на нейния невероятен живот. Краткият, само че изпълнен с стихия от страсти и пристрастеност житейски път на Едит Гасион, наречена Пиаф, умерено можем да съпоставим с този на Пепеляшка от едноименната приказка...

Мизерно парижко предградие е мястото, където в мразовитото утро на 19 декември Едит проплаква за първи път на белия свят – в фамилията на махленски актьор и майка певица. Не след дълго, заради невъзможността да се грижат за нея, младите ѝ родители я изпращат при нейния дядо. Бедността и недоимъкът обаче преследват Едит на всички места, където отиде, и тя за следващ път е принудена да смени дома. Този път с... обществен дом – благосъстоятелност на прабабата на Едит. Там точно дребничкото и хилаво момиче с огромните и тъжни очи израства под грижите на... проститутки.

 

Любопитна детайлност от детството на Едит е фактът, че в интервала от три до седемгодишна възраст тя страда от рядката болест кератит и е изцяло сляпа. Според една от биографиите ѝ, написана от нейната полусестра Симон Берто, тя си възстановява зрението, откакто няколко от проститутките на работа при баба ѝ събират пари и я изпращат на поклонение в базиликата „ Св. Тереза " в Лизио. До ден сегашен се твърди, че Едит възвърнала зрението си чудодейно, с помощта на горещите ѝ молебствия към Света Тереза.

 

Едва 14-годишна Едит към този момент е на обиколка из улиците на Франция, пеейки и асистирайки на татко си, до момента в който той жонглира и забавлява минувачите със своите акробатични номера. Не след дълго гласовитата госпожица се отделя и стартира да пее независимо като улична певица из парижките покрайнини. До момента, в който Луи Льопле - притежател на кабаре, инцидентно не я чува да пее на улицата и остава учуден от гласа ѝ. Именно на него Едит дължи прякора си La Mome Piaf (малкото врабче).

Слабичкото и боязливо на тип момиче от предградията, с небрежния и непослушен тип, с огромните и безформени обувки, с нежната и дребна фигура, с големите и топли очи, събрали като че ли глъбините на Вселената, смайва, омагьосва, хипнотизира всеки, пристъпил прага на кабарето. Глас, който опустошава града, вилнее над площадите, с цел да възпее любовта на предградията, на улицата, на инцидентните срещи, с цел да плени вечно с мощната си хубост публиката на Карнеги Хол и да премине оттатък границите на времето и пространството.

 

В плен на характерния ѝ сексапил попадат не един или двама мъже. Всеки един мъж, влезнал в живота на Едит, докоснал нежното ѝ сърце, остава незаличима диря в персоналния и креативен живот на певицата. В Пиаф се влюбват до уши един след различен първият ѝ импресарио - създателят на песни Реймон Асо, артистът Пол Мьорис, журналистът Анри Онте, певецът-актьор Ив Монтан, Шарл Азнавур, 23-годишният художник Дъглъс Дейвис (който умира в автомобилна катастрофа), младият финансист Люк Барни и последната ѝ огромна обич – 26-годишният фризьор Теофанис Ламбукас.

Пламенната ѝ трагична обич с боксьора Марсел Сердан, който умира при самолетна злополука, прибавя още един скръбен щрих към нейния плевел живот. Може би това е и огромната обич на Пиаф – обич, прекратена от неочакваната гибел на спортиста. Любов, която се помни от всички.

На 16 юни 1949 година Сердан губи купата си на международен първенец в мач в Ню Йорк против Джак Ла Мота. Реваншът е избран за 2 декември. През октомври, когато Пиаф е на турне в Съединените щати, моли Сердан да вземе аероплан, а не транспортен съд, с цел да дойде по-бързо при нея. Самолетът на „ Ер Франс ” излетява вечерта, а в него е и Марсел. От злополуката няма оживели. Изпаднала в потрес, Едит упорства да пее вечерта. Тя декларира на публиката: „ Тази вечер пея за Марсел Сердан, единствено за него. ” Успява да изпее няколко песни, след което губи схващане и пада върху завесата на сцената. До края на живота си тя ще носи надълбоко в сърцето си загатна за Марсел.

Два месеца след гибелта на Сердан, Едит сътворява затрогващия и безконечен Hymne a L'amour.

А ко някой ден животът те откъсне от мен,

Ако умреш, в случай че си надалеч от мен,

Какво от това, че ме обичаш,

Защото аз също ще умра,

Имаме вечността,

В нейната безкрайна синева,

На небето няма да има проблеми,

Бог събира тези, които се обичат. "

В гласа на Пиаф, в нейната музика, в песните ѝ, в погледа ѝ на сцената трепти с цялата си мощност пулсът на нейния плевел, вплел в едно популярност и горест, пристрастеност и тъга, живот.

Душевните терзания на Пиаф се усилват от ден на ден под въздействието на ревматичните болки в ставите. Морфинът изпива последните ѝ сили. Ден след ден тя постепенно и необратимо линее. Издъхва в дома си в Южна Франция едвам на 47 години.

Но остава след себе си душата си, просмукана надълбоко в нейния несравним, неподвластен на времето и вятъра глас...

С не по-малко мъдрост и хубост са пропити и нейните думи за живота и сцената, за музиката и любовта:

" Пеенето е метод да избягаш. Това е различен свят. Аз към този момент не съм на Земята. "

" Не ме е грижа какво споделят хората. Не ми пука за техните закони. "

" Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи. "

" Не можеш да се застраховаш против любовен пожар. "

" Ако един мъж има красиви ръце, в действителност красиви, той не може да бъде противен от вътрешната страна. Ръцете не лъжат като лицето. "

" Кажете ми какво желаете да чуете да пея. Ще изпея всичко, което желаете. "

" За любовта се заплаща с горчиви сълзи. "

" Искам да накарам хората да плачат, даже когато не схващат думите ми. "

" Умирам от обич по петстотин пъти на вечер. "

" Без обич сме нищо. "

Снимки: Instagram