На днешния 16 април се навършват точно 100 години от

На днешния 16 април се навършват тъкмо 100 години от най-кървавия атентат в българската история. На тази дата през 1925 година в катедралния храм „ Света Неделя “ са убити 213 души, а 500 са ранени. Експлозията избухва към 15:20 часа и събаря основния купол на църквата, затрупвайки голям брой хора.

Взривната вълна в затвореното помещение нанася спомагателни провали. Възпоменанието за тъжната годишнина беше на 9 април, защото точната дата на жестокото нахлуване се пада в Страстната седмица.

Организация и подготовка на атентата

След неуспеха на Септемврийското въстание от 1923 година Българска комунистическа партия е неразрешена и минава в конспиративност. Ръководството на Военната организация на Българска комунистическа партия разпорежда осъществяването на атентата на една от „ шесторките “, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 година влиза в контакт с клисаря на „ Света Неделя “ Петър Задгорски. С негова помощ, в продължение на няколко седмици, Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Планът за атентата планува първо да бъде погубен задоволително почитан човек, чието опело да събере политическия и боен хайлайф в храма. Комунистите се стопират на о.з. военачалник Константин Георгиев, който е погубен пред църквата „ Свети Седмочисленици “ на 14 април.

Как е осъществено закононарушението

Опелото на военачалник Георгиев е планувано за 16 април, Велики четвъртък. В 7.00 ч. сутринта Задгорски пуска на тавана на постройката причинителите на атентата. Траурното шествие влиза в църквата в 15.00 ч. Службата се управлява от софийския митрополит и предстоящ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е подложен до колоната, която би трябвало да бъде взривена, само че по-късно е изместен по-напред поради огромния брой присъстващи на церемонията. Така, по случайност, най-видните опечалени са отдалечени от мястото на гърмежа.

Експлозията избухва към 15:20 ч. и събаря основния купол на църквата, затрупвайки голям брой хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася спомагателни провали.

Черната статистика за жертвите и ранените

При атентата умират 134 души, а други умират по-късно от раните си. Ранените са към 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани, 3 депутати и доста цивилни жители, в това число деца.

Всички членове на държавното управление се отървават с леки пострадвания. Цар Борис III не е в църквата, защото участва на погребенията на убитите в атентата против него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Военно състояние, траяло месеци наред

Вечерта на 16 април в страната е оповестено военно състояние, което остава в действие до 24 октомври. В този интервал държавното управление подхваща репресивни дейности против крайната левица.

Част от уредниците на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, съумяват да избягат в Съветския съюз. Заговорниците се пробват да унищожават Петър Задгорски, само че той съумява да се съобщи на полицията и прави цялостни признания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на Българска комунистическа партия Коста Янков и Иван Минков, като първият е погубен, а вторият се самоубива преди да бъде хванат.

Съдебният развой

Делото за атентата е гледано от боен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвинените, признава, че организацията получава финанси „ през Виена ” от Съветския съюз, само че трансферира отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които съгласно него са работили без единодушието на управлението на Българска комунистическа партия. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, началник на секция във Военната организация на Българска комунистическа партия. Задочно на гибел са наказани и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима към този момент са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени обществено посредством обесване на 27 май.

" Този акт не е целял да бъдат премахнати инцидентни хора, които са били в храма, нито да се унищожи самата черква, а да обезглави българската страна. Целта е било убийството на цар Борис и интелигенцията по това време – министри, генерали, властимащи. Тогавашният митрополит Софийски Стефан виждайки множеството, пристигнало да се поклони пред тленните остатъци на ген. Георгиев, да се помоли за неговата душа, разпорежда да се изтегли тялото към солея. Това оказва своето въздействие и по този начин не умират още повече хора. Тези, които са били напред, се избавят – даже самият екзарх, той единствено е опръскан с кръв и прахуляк ", описа пред Нова телевизия Архимандрит Василий, ръководител на митрополитския храм " Света Неделя ".

Той сподели още, че жителите на София се провеждат и бързо възвръщат църквата. До 1933 година тя към този момент е във типа, в който и сега я виждаме.

Как атентатът трансформира България?

" След това събитие България се трансформира по един доста по-смел метод. Издига се по-величествен, по-хубав, по-голям храм. Променя се езикът. В българското учебно заведение се завръща вероучението – десетилетия преди този момент то е било маргинализирано. Диагнозата, която дават откривателите по-късно, е че има крах в образованието и във възпитанието, в грижата към младите - безконечни тематики, които в този момент се опитваме още веднъж да възстановим. Време е за този диалог в България ", разяснява проф. Павел Павлов, историк и учител в Богословския факултет на Софийски университет „ Св. Климент Охридски ".

Той споделя още, че поуката, която бихме могли да извлечем от печалното събитие от 16 април 1925 година е по какъв начин да заобикаляме сходни крайности, да можем да се придвижваме към положителното и да го умножаваме.

" За страдание, ние мъчно учим историческите уроци, а те са доста ясни. Понякога ни би трябвало леко бутане, тъй че без да се случват нещастия, да се сещаме да вървим по пътя на положителното ", прикани проф. Павлов.

" Атентатът е една ужасяваща кулминационна точка на политическото и публично разделяне в България след Първата международна война. Тя е пагубна за България. Обществените групи се изострят между тях дотам, че политическите убийства стават всекидневие, както и репресиите, извънсъдебното гонене. Нищо от това не ни дава съображение да оправдаваме дейностите на атентаторите, само че историята ни демонстрира, че нещата са надалеч по-комплексни, в сравнение с даже в всекидневието си през днешния ден сме привикнали да разсъждаваме за тях ", разяснява издателят Марио Мишев.