На дъното на язовир Искър и в момента има 3

На дъното на язовир Искър и сега има 3 села, които са кипяли от живот преди да бъдат потопени в името на общото богатство на софиянци.

Ще ви опиша забавната история на 3 села, които са пожертвани, с цел да се построи през 50-те години на предишния век язовир Искър.

Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който зарежда с вода София и района.

Преди години някогашният гражданин на Шишманово Георги Тулийски с детайлности споделя в в nabore.bg какво се е случило преди 65 години на това място. Той е прочут публицист, публицист и стихотворец, бил е основен редактор на всекидневника “Народна юноша ”. Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – стартира Тулийски. Историята на селото ми Шишманово стартира още от Второто българско царство, съгласно преданията.

Преди турско иго се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който превзема региона, се сбиват.

В битката за по-хубава земя, единият настава откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата котловина.

По-големият побеждава

и се настанява, където през днешния ден е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър челник, който е роден в село Проданово, Смоковско, е работил и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали преднамерено да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 година излиза декрет, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал локалният краевед Кирил Попов.

За финален път видях родното си село при започване на 90-те години, когато източваха язовира – продължава описа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал съвсем до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се по какъв начин си текат изпод старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.

Основите на къщите и улиците си стояха.

Тези къщи от Горни Пасарел от 65 години към този момент са на дъното на язовира

Видях и паметника на починалите по време на Балканската и Първата международна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го придвижиха в манастира “Света Богородица ”, който единствен е над водата през днешния ден.

Идеята за градеж на язовир тук идва още през 1892 година, след освобождението. Тогава белгийска компания взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят благоприятни условия за рандеман на сила и водоснабдяване на региона. Правят изследвания, само че нищо не става. Чак през 1944 година се прави план. Язовирът стартира да се строи в 1952 година, а формалното му разкриване е през 1956 година На градежа работеха доста хора от потъналите села. Тогава те към този момент са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с татко ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 година, от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги приготвят за идното изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –

в Търговишко, Разградско и Свищовско, само че не в Софийско.

Улица от село Горни Пасарел

 Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят парцелите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа регионите за преселението, само че не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, само че отново не останаха удовлетворени. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – желаят селяните от “дъното на язовира ” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да създадат 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 фамилии отпътуват за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лв. за декар. Около 120 фамилии, множеството от Калково и Пасарел, си купуват имоти в София, въпреки да нямат право. След това си имат проблеми – тъй като им отхвърлят софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, с цел да се позволи казуса. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина фамилии се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, след това татко ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги трансферираха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията

някои от нашите събраха всички документи.

 Благодаря им и най-много на Вера Васева. Някои съумяха да си вземат земята, само че други ниви останаха във вилната зона, която не е напълно законна.

Първи отпътуваха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си през днешния ден Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше единствено църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията придвижиха в Ново село, само че след това я сложиха на манастира “Света Богородица ”, който единствен остана над водата.

Поетът Тулийски преди време написал стихове за родното Шишманово, което вечно е изгубил:

Сега само в паспорта те намирам

и в загатна за лятото, вкопчано в конска грива.

Останалото е съня във дрехата на язовира

и в синьото, което по ръба му се разлива.