Любовна интрига проваля Антон Дончев за Нобелова награда
На 92 години през вчерашния ден (бел. ред. - 20.10.2022) умря огромният български публицист и държавник акад. Антон Дончев. Авторът на едноименния разказ " Време разделно " е прекарал последните си дни в реанимацията на ВМА след сърдечно боледуване. Неизменно до него е била брачната половинка му Райна Василева.
" Отиде си ненадейно и с усмивка. До последно се шегувахме и си говорихме за настоящите неща. Мъчно ми е. Знам, че България желае да го изпрати и това ще се случи в понеделник - първо в Българска академия на науките, а след това в църквата " Света София " от 12,00 часа ", хлипайки сподели огромната обич на писателя пред " България през днешния ден ".
Само преди дни вестникът се свърза с Антон Дончев и му напомни интригата, която бе спретната във връзка неговото име за притежател на " Нобел ".
" Ех, какво да ви кажа, би трябвало да минат още пет години и тогава да приказвам аз. Историята още не може да бъде разгласявана. Всичко това, за което ме питате, е във всички документи на Нобеловия комитет и на тях написа: " Конфиденциалност ". Аз в никакъв случай не би трябвало да приказвам на тази тематика, да не се разсъждава или написа, каквото стане, стане. Истината е, че в действителност пристигна ръководителят на Нобеловия комитет и се срещна с мен, по-късно ме поканиха в Швеция, срещнах се там с комитета, само че щом е конфиденциално, може и това да не би трябвало да се написа. Не е предходна отминалостта, 50 години би трябвало да минат, значи още 5 години ще чакаме и тогава ще се отворят архивите на Нобеловия комитет. Аз ги видях архивите, това е невероятна история, не е за приказване. А можех в действителност да печеля " Нобел ", показа ни тогава създателят на " Време разделно ".
Големият ни публицист се разминава с премията за трети път поради задгранична невярност на човек от екипа на шведската организация, която раздава премиите.
Това се случва в средата на XX век в София с член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с Дончев и да реши и придвижи кандидатурата му в региона " Литература ".
Гостът дни наред се радва на фамозното българско гостолюбие. Водят го на морето, демонстрират му красива България. С него е и младата му и красива брачна половинка. За зла неволя тя стартира да флиртува с индивида от службите, който охранява видните посетители. Докъде тъкмо стигат любовните трепети на чужденката, не излиза наяве, само че случката се оказва съдбовна за родните нобелистки желания. Недоволният брачен партньор и влиятелен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че " българите са диваци, които не заслужават нищо ". Огорчен, той си потегля незабавно, с цел да не се върне в никакъв случай повече в България. Цялата тази тиня доближава до Шведската кралска академия и тя отдръпва номинацията си за Антон Дончев. За първи път случката описа Иван Гранитски.
Антон Дончев е номиниран три пъти за Нобелова премия. Той е вторият българин, препоръчан за високото отличие от шведите. Това става през шестдесетте години на XX век. Тогава за 12 месеца след излизането си романът " Време разделно " е преведен на главните европейски езици. В Съединени американски щати са написани повече от 100 позитивни рецензии. Три от огромните вестника в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците съпоставят създателя с Иво Андрич, Никос Казандзакис и даже Шекспир. Тези удивителни съпоставки вършат чест освен на Антон Дончев, само че и на българската литература. Логично, създателят на " Време разделно " се обрисува като една от най-силните номинации за интервала. И тогава в помощ на съперниците му идва завистта. От София стартират да пречат и с други оферти, интриги, клюки.
" Няма да приказвам против сътрудници, тъй като е непочтено. Но доста пъти ме предаваха през годините. Простил съм на всички. За страдание това все ми докарваше проблеми със здравето. Когато ме махнаха от снимането на кино лентата " Време разделно ", отлепих ретината. Едва се възвърнах. Смятаха, че в романа има доста принуждение, само че с режисьора му Людмил Стайков отново си приказваме, той е доста надарен ", показа Дончев.
" Време разделно " на режисьора Людмил Стайков по текст на Антон Дончев бе разгласен за филм на столетието съгласно класацията на Българска национална телевизия. Романът на писателя излиза през 1964 година и незабавно се трансформира в сензация освен у нас, само че и в чужбина.
" Холивудската компания " Парамаунт " прояви интерес към сюжета, написан от мен. Световни режисьори го желаеха - Карло Понти и Дино ди Лаурентис, даже София Лорен щеше да играе в него, Карло й беше брачен партньор. Проекта го предложи един мой другар - Петър Увалиев, по това време съучастник с Понти в общата им кино компания " Бридж филмс ". Е, концепцията се разпадна, тъй като Тодор Живков беше срещу. След това някъде през 70-те и филмовият колос " Метро Голдуин Майер " също искаше да екранизира книгата ми и даже почнахме договаряния. Антъни Куин щеше да играе Манол, само че тогава Живков отново сподели: " Не ". Не мога да кажа дали скърбя. С Живков се срещнах единствено един път. Питах го за какво е срещу, сподели ми - " Дразнят се родните кинаджии. Щял съм да надигна глава. Така е трябвало да се случи ", описа не без страдание Дончев.
Малко преди кончината си писателят показа и нещо, което споделя за първи път. Романът " Време разделно " е написан от... Господ.
" Тогава осъзнах магията на Родопите. Беше през 1962 година По време на литературно четене в Момчиловци отседнах в една остаряла къща. В единствената нощ ми се появява духът на красива жена в бели облекла. Това беше тя - Елица. Ставам на сутринта, а в двора една баба прави катми. Вечерта едно момиче имаше тук, Елица се споделя, знаеш ли къде е ", запитвам. " Няма такава, аз съм Елица ", сподели ми бабата. После седнах и за 41 дни написах романа. Елица ми диктуваше, тя беше ангел, привидение, моя муза, ентусиазъм. Цял месец обикалях планината, приказвах с овчари, със свещеници, с елементарни хора. Пишех като че ли в несвяст. Стана знамение ", показа писателят.
На 8 година стартира първия си разказ
Рецензия на Николай Хайтов му оказва помощ да пробие
Антон Дончев е роден в Бургас, само че детските му мемоари не са свързани с морето. Родителите му са пощенски чиновници и фамилията се мести от град в град, от дом в дом. Като младеж претърпява бомбардировките над София и бягството на столичани. Когато бащата се пенсионира, фамилията се открива във Велико Тъново.
В къщата на баба Сребра, майка на майката на писателя, която не умее да чете и написа, само че за сметка на това от заран до вечер пее национални песни. От дете Антон живее в личен свят, бил късоглед и мъчно четял от дъската в учебно заведение.
Започва да написа на 8 година, а на 12 към този момент е приключил първия си разказ. След завършването на гимназията за надарени деца в Търново се насочва към правото. Докато учи в Юридическия факултет, Дончев работи по градежа на пътища и железопътни линии. Връща се при родителите си и работи в Окръжния съд в Търново, само че се отхвърля. През 1961 година излиза първата му книга - " Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и доста други хора ".
Първият четец на творбата му става татко му, а чичо му преписва ръкописа на машина. Но още веднъж засечка - никой не желае да го издава. За романа се застъпва редакторът от издателство " Български публицист " Атанас Наковски. Най-после той е в книжарниците. Критиците обаче са безразлични. Тогава изригва с мощния си глас Николай Хайтов - " Антон Дончев е основал огромна книга ". Рецензията му подвига страховит звук и разумно следва второ издание. В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, в това число и на японски.
" Благодарен съм за всичко, което ми се е случило в живота. Но и в този момент не преставам да съблюдавам правилото - в никакъв случай да не се лаская или окайвам. Такъв съм си ", споделяше Дончев приживе.
" Беше един от най-големите хора, които познавах. Голям човек, огромен публицист, реверанс ", заяви Людмил Стайков
" Великите хора като Антон Дончев не умират. Те живеят в сърцата ни. Аз съм признателна, че ми се случи да играя облик от неговия популярен разказ " Време разделно ". Двамата с Людмил Стайков са хората, създали толкоз доста за мен ", показа актрисата Аня Пенчева.
" Антон Дончев. Какво да кажа - същински човек. Беше ми мъчно да играя Караибрахим, да тъпча хляба на сватбената софра, което в никоя вяра го нямаше. Нямаше го това и в романа на Антон Дончев, само че беше скимване на Людмил Стайков, с цел да стане сцената по-силна. Но ми беше гадно, тежко. Иначе аз доста не познавах добре Антон Дончев. Но знам, че беше талантлив ", споделя артистът Йосиф Сърчаджиев.
" Отиде си ненадейно и с усмивка. До последно се шегувахме и си говорихме за настоящите неща. Мъчно ми е. Знам, че България желае да го изпрати и това ще се случи в понеделник - първо в Българска академия на науките, а след това в църквата " Света София " от 12,00 часа ", хлипайки сподели огромната обич на писателя пред " България през днешния ден ".
Само преди дни вестникът се свърза с Антон Дончев и му напомни интригата, която бе спретната във връзка неговото име за притежател на " Нобел ".
" Ех, какво да ви кажа, би трябвало да минат още пет години и тогава да приказвам аз. Историята още не може да бъде разгласявана. Всичко това, за което ме питате, е във всички документи на Нобеловия комитет и на тях написа: " Конфиденциалност ". Аз в никакъв случай не би трябвало да приказвам на тази тематика, да не се разсъждава или написа, каквото стане, стане. Истината е, че в действителност пристигна ръководителят на Нобеловия комитет и се срещна с мен, по-късно ме поканиха в Швеция, срещнах се там с комитета, само че щом е конфиденциално, може и това да не би трябвало да се написа. Не е предходна отминалостта, 50 години би трябвало да минат, значи още 5 години ще чакаме и тогава ще се отворят архивите на Нобеловия комитет. Аз ги видях архивите, това е невероятна история, не е за приказване. А можех в действителност да печеля " Нобел ", показа ни тогава създателят на " Време разделно ".
Големият ни публицист се разминава с премията за трети път поради задгранична невярност на човек от екипа на шведската организация, която раздава премиите.
Това се случва в средата на XX век в София с член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с Дончев и да реши и придвижи кандидатурата му в региона " Литература ".
Гостът дни наред се радва на фамозното българско гостолюбие. Водят го на морето, демонстрират му красива България. С него е и младата му и красива брачна половинка. За зла неволя тя стартира да флиртува с индивида от службите, който охранява видните посетители. Докъде тъкмо стигат любовните трепети на чужденката, не излиза наяве, само че случката се оказва съдбовна за родните нобелистки желания. Недоволният брачен партньор и влиятелен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че " българите са диваци, които не заслужават нищо ". Огорчен, той си потегля незабавно, с цел да не се върне в никакъв случай повече в България. Цялата тази тиня доближава до Шведската кралска академия и тя отдръпва номинацията си за Антон Дончев. За първи път случката описа Иван Гранитски.
Антон Дончев е номиниран три пъти за Нобелова премия. Той е вторият българин, препоръчан за високото отличие от шведите. Това става през шестдесетте години на XX век. Тогава за 12 месеца след излизането си романът " Време разделно " е преведен на главните европейски езици. В Съединени американски щати са написани повече от 100 позитивни рецензии. Три от огромните вестника в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците съпоставят създателя с Иво Андрич, Никос Казандзакис и даже Шекспир. Тези удивителни съпоставки вършат чест освен на Антон Дончев, само че и на българската литература. Логично, създателят на " Време разделно " се обрисува като една от най-силните номинации за интервала. И тогава в помощ на съперниците му идва завистта. От София стартират да пречат и с други оферти, интриги, клюки.
" Няма да приказвам против сътрудници, тъй като е непочтено. Но доста пъти ме предаваха през годините. Простил съм на всички. За страдание това все ми докарваше проблеми със здравето. Когато ме махнаха от снимането на кино лентата " Време разделно ", отлепих ретината. Едва се възвърнах. Смятаха, че в романа има доста принуждение, само че с режисьора му Людмил Стайков отново си приказваме, той е доста надарен ", показа Дончев.
" Време разделно " на режисьора Людмил Стайков по текст на Антон Дончев бе разгласен за филм на столетието съгласно класацията на Българска национална телевизия. Романът на писателя излиза през 1964 година и незабавно се трансформира в сензация освен у нас, само че и в чужбина.
" Холивудската компания " Парамаунт " прояви интерес към сюжета, написан от мен. Световни режисьори го желаеха - Карло Понти и Дино ди Лаурентис, даже София Лорен щеше да играе в него, Карло й беше брачен партньор. Проекта го предложи един мой другар - Петър Увалиев, по това време съучастник с Понти в общата им кино компания " Бридж филмс ". Е, концепцията се разпадна, тъй като Тодор Живков беше срещу. След това някъде през 70-те и филмовият колос " Метро Голдуин Майер " също искаше да екранизира книгата ми и даже почнахме договаряния. Антъни Куин щеше да играе Манол, само че тогава Живков отново сподели: " Не ". Не мога да кажа дали скърбя. С Живков се срещнах единствено един път. Питах го за какво е срещу, сподели ми - " Дразнят се родните кинаджии. Щял съм да надигна глава. Така е трябвало да се случи ", описа не без страдание Дончев.
Малко преди кончината си писателят показа и нещо, което споделя за първи път. Романът " Време разделно " е написан от... Господ.
" Тогава осъзнах магията на Родопите. Беше през 1962 година По време на литературно четене в Момчиловци отседнах в една остаряла къща. В единствената нощ ми се появява духът на красива жена в бели облекла. Това беше тя - Елица. Ставам на сутринта, а в двора една баба прави катми. Вечерта едно момиче имаше тук, Елица се споделя, знаеш ли къде е ", запитвам. " Няма такава, аз съм Елица ", сподели ми бабата. После седнах и за 41 дни написах романа. Елица ми диктуваше, тя беше ангел, привидение, моя муза, ентусиазъм. Цял месец обикалях планината, приказвах с овчари, със свещеници, с елементарни хора. Пишех като че ли в несвяст. Стана знамение ", показа писателят.
На 8 година стартира първия си разказ
Рецензия на Николай Хайтов му оказва помощ да пробие
Антон Дончев е роден в Бургас, само че детските му мемоари не са свързани с морето. Родителите му са пощенски чиновници и фамилията се мести от град в град, от дом в дом. Като младеж претърпява бомбардировките над София и бягството на столичани. Когато бащата се пенсионира, фамилията се открива във Велико Тъново.
В къщата на баба Сребра, майка на майката на писателя, която не умее да чете и написа, само че за сметка на това от заран до вечер пее национални песни. От дете Антон живее в личен свят, бил късоглед и мъчно четял от дъската в учебно заведение.
Започва да написа на 8 година, а на 12 към този момент е приключил първия си разказ. След завършването на гимназията за надарени деца в Търново се насочва към правото. Докато учи в Юридическия факултет, Дончев работи по градежа на пътища и железопътни линии. Връща се при родителите си и работи в Окръжния съд в Търново, само че се отхвърля. През 1961 година излиза първата му книга - " Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и доста други хора ".
Първият четец на творбата му става татко му, а чичо му преписва ръкописа на машина. Но още веднъж засечка - никой не желае да го издава. За романа се застъпва редакторът от издателство " Български публицист " Атанас Наковски. Най-после той е в книжарниците. Критиците обаче са безразлични. Тогава изригва с мощния си глас Николай Хайтов - " Антон Дончев е основал огромна книга ". Рецензията му подвига страховит звук и разумно следва второ издание. В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, в това число и на японски.
" Благодарен съм за всичко, което ми се е случило в живота. Но и в този момент не преставам да съблюдавам правилото - в никакъв случай да не се лаская или окайвам. Такъв съм си ", споделяше Дончев приживе.
" Беше един от най-големите хора, които познавах. Голям човек, огромен публицист, реверанс ", заяви Людмил Стайков
" Великите хора като Антон Дончев не умират. Те живеят в сърцата ни. Аз съм признателна, че ми се случи да играя облик от неговия популярен разказ " Време разделно ". Двамата с Людмил Стайков са хората, създали толкоз доста за мен ", показа актрисата Аня Пенчева.
" Антон Дончев. Какво да кажа - същински човек. Беше ми мъчно да играя Караибрахим, да тъпча хляба на сватбената софра, което в никоя вяра го нямаше. Нямаше го това и в романа на Антон Дончев, само че беше скимване на Людмил Стайков, с цел да стане сцената по-силна. Но ми беше гадно, тежко. Иначе аз доста не познавах добре Антон Дончев. Но знам, че беше талантлив ", споделя артистът Йосиф Сърчаджиев.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ