За народния суверенитет и представителната демокрация
На 9-ти май 2025г. политическият разказ в България се върна по един чудноват метод към тематиката за демокрацията и правовата страна, като фундаментална полезност на Европейски Съюз. Отрасна към този момент цяло потомство български жители, възпитани в тези полезности на евроатлантическата общественост.
Същността на демокрацията и правовата страна е построена върху правилата от Конституцията, че властта произтича от народа и съставлява еманация на националния суверенитет.
Но теоретичните постулати за следващ път се сблъскаха с публичните действителности и бяха изрично опровергани.
На 9-ти май президентът разгласи в особено послание, че ще внесе предложение в Народното събрание за референдум по отношение на датата на влизане на България във валутния съюз на Европейски Съюз. Предложението бе юридически израз на съобразяването на Президента на Републиката с чл.1, ал.3 от Конституцията, който гласи:
Едва ли ще се откри правист, който да отхвърли че влизането на страната в паричния съюз на Европейски Съюз и приемането на рестриктивните мерки на националната парична политика е въпрос на паричен суверенитет.
Чл.1, ал.3 на Конституцията дава отговор на два съществени въпроса – какъв е суверенитетът и на кого принадлежи. Конституцията дефинира суверенитета като национален. Субект на правата свързани със суверенитета е българския народ. И освен това, наредбата на ал.3, чл.1 категорично не разрешава различен индивид да си присвоява реализирането на националния суверенитет.
Исторически видяно присъединението на България към Европейски Съюз, а в този момент и към валутния съюз на Европейски Съюз, бе осъществено в нарушаване на конституционния ред. Нито при подписването на Договора за присъединение на България към Европейски Съюз, нито при подготовката за присъединението към Еврозоната, суверенът не бе запитан склонен ли е да се откаже от политическия, икономическия, а в този момент и паричния си суверенитет. Установяването на мнението на един народ по съдбоносни въпроси на неговото бъдеще може да се извърши само и единствено при изискванията на директна народна власт. Опитите директната народна власт да бъде сменена с представителна народна власт е са несъвместими с чл.1.ал.3 на Конституцията. Но точно това бе приложено както през 2005г., по този начин и през 2025г.
Проблемът е кардинален: има ли право българският народ да изрази своята позиция, когато му се предлага да ограничи своя суверенитет. На пръв взор, отговорът е елементарен, конституционно избран. Но точно тези, на които Конституцията не разрешава да си присвояват националния суверенитет – една част от народа, политическа партия, държавен орган, си присвоиха неговия суверентет.
В 34-годишната история на настоящата Конституция нарушаванията на Основния закон се трансфораха съвсем в традиция. „ Палитрата “ им не познава граници. В ролята на извършители сме виждали министри, депутати, държавни чиновници, парламентарни фракции, даже държавни органи. Тежка е задачата на Конституционния съд. В днешната политическа конюнктура, при тези политически нрави, май един единствен парламентарен съд не е задоволителен. Системата е свръхнатоварена.
Затова и казусът с отхвърленото предложение на Президента Румен Радев за народен референдум по датата на присъединение на България към паричня съюз на Европейски Съюз от Председателя на Народното събрание от 01.01.2026г. не някаква кардинална оригиналност. Подчертавам категорично, че предлагането се отнася до датата, а не до самото присъединение.
Запазването на паричния суверенитет е от дълготраен стопански интерес на цялото общество. То е обществен интерес от най-висока степен. Нито група политици, нито група държавни чиновници, нито един или различен държавен орган, нито даже Парламентът е овластен да си присвои правото да реализира паричния суверенитет. Това е още по-валидно за обществено разграничено и вътрешно опълчено общество като българското.
Въпросът в България стои с цялата си тревога. Налице са голям брой образци, че през днешния ден националният суверенитет по смисъла на чл.1, ал.3 от Конституцията на Република България е присвоен. Това е резултатът от дълъг и комплициран развой за последователно десуверенизиране на нашия народ, практикувано към този момент над три дсетилетия. Последиците се виждат на всички места, в стопанската система, енергетиката, обществената сфера, опазването на здравето, образованието,в демографската злополука, в стопяването на българска нация.
Най-известните образци от близкото минало са:
Двата последни опита за изменение и допълнение на Конституцията и реакцията на Конституционен съд,
Два от най-важните интернационалните контракти на България, където е записан черно на бяло отвод от суверенитет и правата, присъщи на суверенитета – Договорът за чужедстранните военни бази и Договорът за Ф-16;
Забраната от чужбина за градеж на АЕЦ Белене с съветските атомни реактори, на петролопровода Бургас – Александруполис, муждестранната опозиция на газопровода Балкански поток.
Продажбата на земя на чужденци и така нататък
Кулминацията в тази верига от събития, най-малко към този момент, принадлежи на нарушаването на суверенното право на българския народ да изрази директно мнението си по датата на присъединение към Еврозоната. Съзнателно или не, Народното събрание, представлявано от своя ръководител, наруши наредбата на чл.1, ал.3 на Конституцията.
Това е директно заграбване или отчуждаване на суверенно право на българския народ. Обяснението със задна дата, че Председателя на Народното събрание е провела допитване по въпроса до парламентарните групи, са правно ирелевантно.
В ролята на отчуждители на националния суверенитет този път се изявиха Председател на Народно събрание, Премиер, министри, 171 народни представители, Гуверньор на Националната банка. В правно отношение, това е невиждано тъпчене на Конституцията от органи на законодателната и изпълнителната власт.
Струва ми се съответстващо да отбележа още два признака, които слагат горното държание на изпълнителната и законодателната власт в категорията на най-тежките нарушавания.
Първо, нарушен е чл.1 на Конституцията. Този член е претрупан с особена конституционна тежест заради систематичното му място в Основния закон. Преди 36 години, по сходен метод бе нападнат същия чл.1 от Конституцията. За моите съграждани, които не бяха родени или бяха малолетни през 1989г., ще припомня, че българската народна власт се роди под лозунга „ анулация на чл.1 от Конституцията “. Днес още веднъж желаят анулация на чл.1 от Конституцията. И в двата случая става дума засериозна офанзива против българската конституционност.
Второ, „ отчуждителите “ нарушиха конституционната си клетва по чл.76 от Конституцията:
„.
Произнасянето на конституционната клетва не е фиктивен юридически акт. Той бележи началото на осъществяването на формалните функционалности на народните представители, министри и президент и вицепрезидент. Нарушаването на конституционната клетва слага под подозрение легитимността на активността на тези публични лица.
От текста на конституционната клетва произтичат директно най-малко два фундаментални правни извода. Първият извод - нито една институция, нито едно лице не са овластени да формулират ползите на народа.Това е извънредно право на самия народ. Второ, народните представители и министрите, както и президента и вицепрезидента имат право само да се управляват от ползите на народа, по този начин както той самият ги е дефинирал. Предложението на Президента Румен Радев показва конституционната хипотеза, че народът най-добре познава личните си ползи и би трябвало да бъде оставен самичък да ги изрази. Защото народът не е невръстен с лимитирана правоспособност. Предложението на президента не бе адресирано към министри и депутати, тъй като щеше да ги сложи в спор на ползи. Недопустимо е самичък да формулираш ползите на народа, а по-късно да се ръководиш от тях. Това подсказва правната и житейска логичност.
По значими въпроси от общонационално значение, свързани с националния суверенитет, представителната народна власт е неефективно средство и би трябвало да отстъпи на директната народна власт. Разбира се, наивно би било за това да се разчита на единодушието на български народни представители. А то изисква законодателна смяна в Закона за директното присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление. Законодателите няма да селишат сами от присвоеното от тях право на реализират националния суверенитет.
Каква е картината на допитванията до народа от приемането на този закон през 2009г. до през днешния ден. За 16 години са импортирани 54 оферти за народен референдум (4 от тях засягат въпроса за приемане на еврото). Всичките са несполучливи. И наклонността е опитите да стават все по-неуспешни след замяната на остарелия закон за референдумите с новия. Това удостоверява убеждението, че директната народна власт в България става все по-неуспешна.
Пряка и разумна последица е отчуждаването на българското общество от политическия развой. В своето голямо болшинство то реагира с респектираща външна и вътрешна емиграция. От обстановката се възползва нищожно малцинство с властова консуматорска ориентировка. Разводът сред него и обществото от дълго време е реалност.
Нашето общество гласоподава изрично срещу присвояването на националния суверенитет и последствията от него. Гласува с краката посредством всеобща емиграция след 1989г.., с гласа си – посредством съвсем всеобщ протест на изборите при към 30% изборна интензивност, с пасивността си във връзка с всевъзможен апел на страната към него, с понижаване на естествения приръст – българските майка отхвърлят да раждат деца. Ако през 1989г. България е имала към 121 000 новородени деца, то през 2024г. – те са били към 55 000 деца. Или за 36 години нацията е изгубила 700 000 новородени деца. България през днешния ден има под 1 млн деца. Населението е с 3,5-4 млн по-малко н за същия интервал. По този индикатор „ решително “ заемаме първо място в Европейски Съюз, само че практиката за заграбване на националния суверенитет продължава.
Намаляването на население значи сериозна загуба на човешки капацитет и в следствие отмиране на нацията.
Това е терминалната реакция на обществото на отчуждаването му от националния суверенитет, разрушение на правовата страна и върховенството на закона..
Затова националният суверенитет не може да бъде поставян в какъвто и да било подтекст, друг от настоящия публичен интерес през днешния ден.
Напразни и несъстоятелни са опитите да се оправдае нарушаването на чл.1, ал.3 на Конституцията с причини за политическа целенасоченост. Страгическа цел, геостратегическата ориентировка, последователност в политиката, момента на присъединение към една или друга интернационална организдация – това не са правни причини
Такива са реализирането на националния суверенитет, конституционните права на жителите и обществото, осъществяването на интернационалните контракти, подписани преди 20 години, действието на интернационалната норма във времето и правното пространство и други
В дебата по паричния суверенитет главният подтекст би трябвало да бъде икономическият. А това е въпросът какво печели и какво губи обществото като цяло, а не обособени негови извадки, от присъединение към Еврозоната при днешната обстановка, оценена сложно – стопански, политически, финансово, обществено през днешния ден и в този момент. А той както в 95% от случаите, беше вулгарно политизиран от заинтригувани политици и народни представители. Достатъчно е да се проследят предаванията на главните малките екрани в страната, излъчвания като „ 120 минути “ на 18.05.2025г. по БТВ, изявленията с евродепутати в Екологичен потенциал, директно заинтригувани от влизането в Еврозоната, така наречен осведомителна акция с нейнитеи наивни клипове и рисувани филмчета, почнала съвмесем в точния момент - съвсем в последния месец преди предстоящото издание на Конвергентния отчет на 04.06.2025г..
Политическите и правни причини са значими, само че не и първостепенни за обществения интерес. Политизирането на този стопански въпрос разсънва основателни подозрения за действителните цели на самото присъединение. Дали мощно ангажираните политически сили и лица не употребяват влизането в Еврозоната като самобитна интернационална гаранция за своите частни ползи. Изглежда националните гаранции не са на респект и се търсят външни спомагателни запаси.
Политическото отменяне на едно конституционно и законово право на българския гласоподавател може да се разчита или като грубовато политическо надменност, или като слаба правна компетеност или като като деликатно претеглен стопански интерес. Тук, правните претекстове са на последно място, което единствено ускорява необятното публично съмнение във върховенството на закона. Но за такива неточни позиции няма място в днешната „ правова страна “.
Към въпроса за националния суверенитет, следва да се добави и въпросът за процесуалната и материалноправна правомерност на акта на Народното събрание, представлявано от неговия Председател Наталия Киселова от 15.05.2025г.
От позиция на законособразност този акт е предписан при значително нарушаване на процесуалните правила и материалния закон.
Преди всичко, решението е незначително като постановено от некадърно лице - Председателя на Народното събрание, по арумент от чл.77 ал.1 на Конституцията. Компетентният орган по въпроса е цялото Народно заседание, а не неговия ръководител, Правомощията на Председателя на Парламента не включват изговаряне по допустимостта на предлагането за народен референдум.
Нито Конституцията, нито Законът за директното присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление, не плануват правна опция за априорно отменяне на предлагането на президента без разискване в Народното събрание. В случая Председателят на Народно събрание е излязал отвън пълномощията си и е упражнил права, които не са му предоставени по закон. Целта на сходно преждевременно изговаряне бе преграждане по-нататъшния ход на процедурата в Народното събрание, което е съображение за неговото обжалване. Политическите причини в интерес на произнасянето на Председателя на Народното събрание нямат правна стойност.
Налице са също по този начин учредения за постановяване на неговата унищожаемост. Решението е с неправилни претекстове, което обосновава извод за немотивираност. В препоръчаната обосновка на акта изобилстват правни правила от най-различен темперамент (конституционни, гражданско правни, международни), само че това не я прави правно издържана.
Нарушенията на процесуалния и материалния закон са от категорията на основни и съществени. Ако въпросът бъде отправен до Конституционния съд и бъде признат за конституционно позволен, обществото ще получи най-квалифицирания юридически отговор.
МЕЖДУНАРОДНОПРАВНИ АСПЕКТИ
В претекстовете на Решението на Председателя на Народното събрание се твърди, че България била обвързана за влизането си в Еврозоната с интернационален контракт още от 2005г., доказан през 2007г. Във връзка с това пораждат два основни въпроса. Първо, налице ли е обвързване на България със отговорности по отношение на датата на присъединението към валутния съюз на Европейски Съюз? Второ, има ли смяна на събитията, съществуващи по време на подписване на контракта и в случай че да, дали тя е коренна.
Да стартираме с това, че в Договора за присъединение на България към Европейски Съюз няма норма за влизане в паричния съюз на 01.01.2026г. България се е обвързала с този контракт с запаса по този въпрос, представляваща времева дерогация(чл.5 на Договора). Дали са настъпили изискванията на тази дерогация и дали не са настъпли други основни промени в основанията за подписване на този контракт е въпрос на настояща правна оценка. Всяка от страните по контракта – Република България и Европейски Съюз има право на своя оценка. Недопустим е автоматизъм, още по-малко едностранен, който да пусне в деяние интернационалната норма 20 години след подписване на контракта. А измененията са основни. Променени са страните по контракта (Великобритания към този момент не е част от ЕС). Европейски Съюз не е единна страна и няма своя Конституция, както е било записано в чл.5 от Договора за присъеддиняване на България. Променена е икономическата обстановка. Днес Европейски Съюз е застрашен от трайна икономическа неустойчивост, финансови проблеми, понижена конкурентоспособност в софтуерно отношение, изменена е отбранителната идея на съюза. Коренно изменена е икономическата, военната и политическата основа на евроатлантическото съдействие със Съединени американски щати. Европейски Съюз от 2025г. не е Европейски Съюз от 2005г., когато е подписан контракта за Присъединяване на България към Европейски Съюз. Тук правната схоластичност на поддръжниците на автоматизма на влизането в Еврозоната от 01.01.2026г. открива нов връх.
Както Европейски Съюз, по този начин и Република България имат право да преценяват дали ние сме изпълнили изискванията за присъединение към Еврозоната и има ли смяна в събитията, съществуващи при сдключване на интернационалния контракт.
Международното право не не разрешава на странита да трансформират позицията си във връзка с интернационален контракт. Точно противоположното. Международната спогодба за правото на договорите позволява изключение от правилото при изискванията на. От тази правна опция постоянно се всички страни, в това число Съединени американски щати, Европейски Съюз, Израел, Иран, Русия, Китай и други Десетки интернационалните контракти са денонсирани, прекъснати, променени, на това съображение или без него. В тази обстановка да се приказва, че Договорът за присъединение на България към Европейски Съюз подписан преди две десетилетия би трябвало да бъде прилаган макар настъпилите изменени в събитията е удостоверение за изострен недостиг на подготвеност или за манипулативност.
Твърди се, че нашето обвързване да влезем в Еврозоната на тъкмо избрана дата произтичало от задължението да взе участие в построяването и развиването на ЕС(по мотив от член 4, ал.3 на Конституцията). Подобно правно мнение е неуместно. Тази норма е толкоз обща, че да се обвързва с съответно деяние, а още повече с закрепена дата, изисква в действителност доста огромно юридическо въображение, на границата на юридическата схоластичност. Не може ли да участваме в създаване и развиване на Европейски Съюз и без да влизаме в Еврозоната на 01.01.2026г., по образеца на Дания, Швеция, Чехия, Унгария, Румъния и Полша?
Често се слагат въпроса за какво предлагането на Президента за референдум за датата 01.01.2026г. не е било направено по-рано през годините на неговия мандат. Отговорът е явен: тъй като датата 01.01.2026г. за влизане в Еврозоната бе избрана при започване на 2025г. от днешното държавно управление. Такава дат
Същността на демокрацията и правовата страна е построена върху правилата от Конституцията, че властта произтича от народа и съставлява еманация на националния суверенитет.
Но теоретичните постулати за следващ път се сблъскаха с публичните действителности и бяха изрично опровергани.
На 9-ти май президентът разгласи в особено послание, че ще внесе предложение в Народното събрание за референдум по отношение на датата на влизане на България във валутния съюз на Европейски Съюз. Предложението бе юридически израз на съобразяването на Президента на Републиката с чл.1, ал.3 от Конституцията, който гласи:
Едва ли ще се откри правист, който да отхвърли че влизането на страната в паричния съюз на Европейски Съюз и приемането на рестриктивните мерки на националната парична политика е въпрос на паричен суверенитет.
Чл.1, ал.3 на Конституцията дава отговор на два съществени въпроса – какъв е суверенитетът и на кого принадлежи. Конституцията дефинира суверенитета като национален. Субект на правата свързани със суверенитета е българския народ. И освен това, наредбата на ал.3, чл.1 категорично не разрешава различен индивид да си присвоява реализирането на националния суверенитет.
Исторически видяно присъединението на България към Европейски Съюз, а в този момент и към валутния съюз на Европейски Съюз, бе осъществено в нарушаване на конституционния ред. Нито при подписването на Договора за присъединение на България към Европейски Съюз, нито при подготовката за присъединението към Еврозоната, суверенът не бе запитан склонен ли е да се откаже от политическия, икономическия, а в този момент и паричния си суверенитет. Установяването на мнението на един народ по съдбоносни въпроси на неговото бъдеще може да се извърши само и единствено при изискванията на директна народна власт. Опитите директната народна власт да бъде сменена с представителна народна власт е са несъвместими с чл.1.ал.3 на Конституцията. Но точно това бе приложено както през 2005г., по този начин и през 2025г.
Проблемът е кардинален: има ли право българският народ да изрази своята позиция, когато му се предлага да ограничи своя суверенитет. На пръв взор, отговорът е елементарен, конституционно избран. Но точно тези, на които Конституцията не разрешава да си присвояват националния суверенитет – една част от народа, политическа партия, държавен орган, си присвоиха неговия суверентет.
В 34-годишната история на настоящата Конституция нарушаванията на Основния закон се трансфораха съвсем в традиция. „ Палитрата “ им не познава граници. В ролята на извършители сме виждали министри, депутати, държавни чиновници, парламентарни фракции, даже държавни органи. Тежка е задачата на Конституционния съд. В днешната политическа конюнктура, при тези политически нрави, май един единствен парламентарен съд не е задоволителен. Системата е свръхнатоварена.
Затова и казусът с отхвърленото предложение на Президента Румен Радев за народен референдум по датата на присъединение на България към паричня съюз на Европейски Съюз от Председателя на Народното събрание от 01.01.2026г. не някаква кардинална оригиналност. Подчертавам категорично, че предлагането се отнася до датата, а не до самото присъединение.
Запазването на паричния суверенитет е от дълготраен стопански интерес на цялото общество. То е обществен интерес от най-висока степен. Нито група политици, нито група държавни чиновници, нито един или различен държавен орган, нито даже Парламентът е овластен да си присвои правото да реализира паричния суверенитет. Това е още по-валидно за обществено разграничено и вътрешно опълчено общество като българското.
Въпросът в България стои с цялата си тревога. Налице са голям брой образци, че през днешния ден националният суверенитет по смисъла на чл.1, ал.3 от Конституцията на Република България е присвоен. Това е резултатът от дълъг и комплициран развой за последователно десуверенизиране на нашия народ, практикувано към този момент над три дсетилетия. Последиците се виждат на всички места, в стопанската система, енергетиката, обществената сфера, опазването на здравето, образованието,в демографската злополука, в стопяването на българска нация.
Най-известните образци от близкото минало са:
Двата последни опита за изменение и допълнение на Конституцията и реакцията на Конституционен съд,
Два от най-важните интернационалните контракти на България, където е записан черно на бяло отвод от суверенитет и правата, присъщи на суверенитета – Договорът за чужедстранните военни бази и Договорът за Ф-16;
Забраната от чужбина за градеж на АЕЦ Белене с съветските атомни реактори, на петролопровода Бургас – Александруполис, муждестранната опозиция на газопровода Балкански поток.
Продажбата на земя на чужденци и така нататък
Кулминацията в тази верига от събития, най-малко към този момент, принадлежи на нарушаването на суверенното право на българския народ да изрази директно мнението си по датата на присъединение към Еврозоната. Съзнателно или не, Народното събрание, представлявано от своя ръководител, наруши наредбата на чл.1, ал.3 на Конституцията.
Това е директно заграбване или отчуждаване на суверенно право на българския народ. Обяснението със задна дата, че Председателя на Народното събрание е провела допитване по въпроса до парламентарните групи, са правно ирелевантно.
В ролята на отчуждители на националния суверенитет този път се изявиха Председател на Народно събрание, Премиер, министри, 171 народни представители, Гуверньор на Националната банка. В правно отношение, това е невиждано тъпчене на Конституцията от органи на законодателната и изпълнителната власт.
Струва ми се съответстващо да отбележа още два признака, които слагат горното държание на изпълнителната и законодателната власт в категорията на най-тежките нарушавания.
Първо, нарушен е чл.1 на Конституцията. Този член е претрупан с особена конституционна тежест заради систематичното му място в Основния закон. Преди 36 години, по сходен метод бе нападнат същия чл.1 от Конституцията. За моите съграждани, които не бяха родени или бяха малолетни през 1989г., ще припомня, че българската народна власт се роди под лозунга „ анулация на чл.1 от Конституцията “. Днес още веднъж желаят анулация на чл.1 от Конституцията. И в двата случая става дума засериозна офанзива против българската конституционност.
Второ, „ отчуждителите “ нарушиха конституционната си клетва по чл.76 от Конституцията:
„.
Произнасянето на конституционната клетва не е фиктивен юридически акт. Той бележи началото на осъществяването на формалните функционалности на народните представители, министри и президент и вицепрезидент. Нарушаването на конституционната клетва слага под подозрение легитимността на активността на тези публични лица.
От текста на конституционната клетва произтичат директно най-малко два фундаментални правни извода. Първият извод - нито една институция, нито едно лице не са овластени да формулират ползите на народа.Това е извънредно право на самия народ. Второ, народните представители и министрите, както и президента и вицепрезидента имат право само да се управляват от ползите на народа, по този начин както той самият ги е дефинирал. Предложението на Президента Румен Радев показва конституционната хипотеза, че народът най-добре познава личните си ползи и би трябвало да бъде оставен самичък да ги изрази. Защото народът не е невръстен с лимитирана правоспособност. Предложението на президента не бе адресирано към министри и депутати, тъй като щеше да ги сложи в спор на ползи. Недопустимо е самичък да формулираш ползите на народа, а по-късно да се ръководиш от тях. Това подсказва правната и житейска логичност.
По значими въпроси от общонационално значение, свързани с националния суверенитет, представителната народна власт е неефективно средство и би трябвало да отстъпи на директната народна власт. Разбира се, наивно би било за това да се разчита на единодушието на български народни представители. А то изисква законодателна смяна в Закона за директното присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление. Законодателите няма да селишат сами от присвоеното от тях право на реализират националния суверенитет.
Каква е картината на допитванията до народа от приемането на този закон през 2009г. до през днешния ден. За 16 години са импортирани 54 оферти за народен референдум (4 от тях засягат въпроса за приемане на еврото). Всичките са несполучливи. И наклонността е опитите да стават все по-неуспешни след замяната на остарелия закон за референдумите с новия. Това удостоверява убеждението, че директната народна власт в България става все по-неуспешна.
Пряка и разумна последица е отчуждаването на българското общество от политическия развой. В своето голямо болшинство то реагира с респектираща външна и вътрешна емиграция. От обстановката се възползва нищожно малцинство с властова консуматорска ориентировка. Разводът сред него и обществото от дълго време е реалност.
Нашето общество гласоподава изрично срещу присвояването на националния суверенитет и последствията от него. Гласува с краката посредством всеобща емиграция след 1989г.., с гласа си – посредством съвсем всеобщ протест на изборите при към 30% изборна интензивност, с пасивността си във връзка с всевъзможен апел на страната към него, с понижаване на естествения приръст – българските майка отхвърлят да раждат деца. Ако през 1989г. България е имала към 121 000 новородени деца, то през 2024г. – те са били към 55 000 деца. Или за 36 години нацията е изгубила 700 000 новородени деца. България през днешния ден има под 1 млн деца. Населението е с 3,5-4 млн по-малко н за същия интервал. По този индикатор „ решително “ заемаме първо място в Европейски Съюз, само че практиката за заграбване на националния суверенитет продължава.
Намаляването на население значи сериозна загуба на човешки капацитет и в следствие отмиране на нацията.
Това е терминалната реакция на обществото на отчуждаването му от националния суверенитет, разрушение на правовата страна и върховенството на закона..
Затова националният суверенитет не може да бъде поставян в какъвто и да било подтекст, друг от настоящия публичен интерес през днешния ден.
Напразни и несъстоятелни са опитите да се оправдае нарушаването на чл.1, ал.3 на Конституцията с причини за политическа целенасоченост. Страгическа цел, геостратегическата ориентировка, последователност в политиката, момента на присъединение към една или друга интернационална организдация – това не са правни причини
Такива са реализирането на националния суверенитет, конституционните права на жителите и обществото, осъществяването на интернационалните контракти, подписани преди 20 години, действието на интернационалната норма във времето и правното пространство и други
В дебата по паричния суверенитет главният подтекст би трябвало да бъде икономическият. А това е въпросът какво печели и какво губи обществото като цяло, а не обособени негови извадки, от присъединение към Еврозоната при днешната обстановка, оценена сложно – стопански, политически, финансово, обществено през днешния ден и в този момент. А той както в 95% от случаите, беше вулгарно политизиран от заинтригувани политици и народни представители. Достатъчно е да се проследят предаванията на главните малките екрани в страната, излъчвания като „ 120 минути “ на 18.05.2025г. по БТВ, изявленията с евродепутати в Екологичен потенциал, директно заинтригувани от влизането в Еврозоната, така наречен осведомителна акция с нейнитеи наивни клипове и рисувани филмчета, почнала съвмесем в точния момент - съвсем в последния месец преди предстоящото издание на Конвергентния отчет на 04.06.2025г..
Политическите и правни причини са значими, само че не и първостепенни за обществения интерес. Политизирането на този стопански въпрос разсънва основателни подозрения за действителните цели на самото присъединение. Дали мощно ангажираните политически сили и лица не употребяват влизането в Еврозоната като самобитна интернационална гаранция за своите частни ползи. Изглежда националните гаранции не са на респект и се търсят външни спомагателни запаси.
Политическото отменяне на едно конституционно и законово право на българския гласоподавател може да се разчита или като грубовато политическо надменност, или като слаба правна компетеност или като като деликатно претеглен стопански интерес. Тук, правните претекстове са на последно място, което единствено ускорява необятното публично съмнение във върховенството на закона. Но за такива неточни позиции няма място в днешната „ правова страна “.
Към въпроса за националния суверенитет, следва да се добави и въпросът за процесуалната и материалноправна правомерност на акта на Народното събрание, представлявано от неговия Председател Наталия Киселова от 15.05.2025г.
От позиция на законособразност този акт е предписан при значително нарушаване на процесуалните правила и материалния закон.
Преди всичко, решението е незначително като постановено от некадърно лице - Председателя на Народното събрание, по арумент от чл.77 ал.1 на Конституцията. Компетентният орган по въпроса е цялото Народно заседание, а не неговия ръководител, Правомощията на Председателя на Парламента не включват изговаряне по допустимостта на предлагането за народен референдум.
Нито Конституцията, нито Законът за директното присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление, не плануват правна опция за априорно отменяне на предлагането на президента без разискване в Народното събрание. В случая Председателят на Народно събрание е излязал отвън пълномощията си и е упражнил права, които не са му предоставени по закон. Целта на сходно преждевременно изговаряне бе преграждане по-нататъшния ход на процедурата в Народното събрание, което е съображение за неговото обжалване. Политическите причини в интерес на произнасянето на Председателя на Народното събрание нямат правна стойност.
Налице са също по този начин учредения за постановяване на неговата унищожаемост. Решението е с неправилни претекстове, което обосновава извод за немотивираност. В препоръчаната обосновка на акта изобилстват правни правила от най-различен темперамент (конституционни, гражданско правни, международни), само че това не я прави правно издържана.
Нарушенията на процесуалния и материалния закон са от категорията на основни и съществени. Ако въпросът бъде отправен до Конституционния съд и бъде признат за конституционно позволен, обществото ще получи най-квалифицирания юридически отговор.
МЕЖДУНАРОДНОПРАВНИ АСПЕКТИ
В претекстовете на Решението на Председателя на Народното събрание се твърди, че България била обвързана за влизането си в Еврозоната с интернационален контракт още от 2005г., доказан през 2007г. Във връзка с това пораждат два основни въпроса. Първо, налице ли е обвързване на България със отговорности по отношение на датата на присъединението към валутния съюз на Европейски Съюз? Второ, има ли смяна на събитията, съществуващи по време на подписване на контракта и в случай че да, дали тя е коренна.
Да стартираме с това, че в Договора за присъединение на България към Европейски Съюз няма норма за влизане в паричния съюз на 01.01.2026г. България се е обвързала с този контракт с запаса по този въпрос, представляваща времева дерогация(чл.5 на Договора). Дали са настъпили изискванията на тази дерогация и дали не са настъпли други основни промени в основанията за подписване на този контракт е въпрос на настояща правна оценка. Всяка от страните по контракта – Република България и Европейски Съюз има право на своя оценка. Недопустим е автоматизъм, още по-малко едностранен, който да пусне в деяние интернационалната норма 20 години след подписване на контракта. А измененията са основни. Променени са страните по контракта (Великобритания към този момент не е част от ЕС). Европейски Съюз не е единна страна и няма своя Конституция, както е било записано в чл.5 от Договора за присъеддиняване на България. Променена е икономическата обстановка. Днес Европейски Съюз е застрашен от трайна икономическа неустойчивост, финансови проблеми, понижена конкурентоспособност в софтуерно отношение, изменена е отбранителната идея на съюза. Коренно изменена е икономическата, военната и политическата основа на евроатлантическото съдействие със Съединени американски щати. Европейски Съюз от 2025г. не е Европейски Съюз от 2005г., когато е подписан контракта за Присъединяване на България към Европейски Съюз. Тук правната схоластичност на поддръжниците на автоматизма на влизането в Еврозоната от 01.01.2026г. открива нов връх.
Както Европейски Съюз, по този начин и Република България имат право да преценяват дали ние сме изпълнили изискванията за присъединение към Еврозоната и има ли смяна в събитията, съществуващи при сдключване на интернационалния контракт.
Международното право не не разрешава на странита да трансформират позицията си във връзка с интернационален контракт. Точно противоположното. Международната спогодба за правото на договорите позволява изключение от правилото при изискванията на. От тази правна опция постоянно се всички страни, в това число Съединени американски щати, Европейски Съюз, Израел, Иран, Русия, Китай и други Десетки интернационалните контракти са денонсирани, прекъснати, променени, на това съображение или без него. В тази обстановка да се приказва, че Договорът за присъединение на България към Европейски Съюз подписан преди две десетилетия би трябвало да бъде прилаган макар настъпилите изменени в събитията е удостоверение за изострен недостиг на подготвеност или за манипулативност.
Твърди се, че нашето обвързване да влезем в Еврозоната на тъкмо избрана дата произтичало от задължението да взе участие в построяването и развиването на ЕС(по мотив от член 4, ал.3 на Конституцията). Подобно правно мнение е неуместно. Тази норма е толкоз обща, че да се обвързва с съответно деяние, а още повече с закрепена дата, изисква в действителност доста огромно юридическо въображение, на границата на юридическата схоластичност. Не може ли да участваме в създаване и развиване на Европейски Съюз и без да влизаме в Еврозоната на 01.01.2026г., по образеца на Дания, Швеция, Чехия, Унгария, Румъния и Полша?
Често се слагат въпроса за какво предлагането на Президента за референдум за датата 01.01.2026г. не е било направено по-рано през годините на неговия мандат. Отговорът е явен: тъй като датата 01.01.2026г. за влизане в Еврозоната бе избрана при започване на 2025г. от днешното държавно управление. Такава дат
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ