На 9 февруари 1999 г. започна една от най-мощните и

На 9 февруари 1999 година стартира една от най-мощните и огромни интернационалните провокации против България. 23-ма български медицински служащи са задържани в Бенгази, столицата на провинция Киренайка в Либия. Няколко дни по-късно множеството от тях са освободени, само че техните имена в никакъв случай не стават притежание на българската общност. В ареста остават медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка Снежана Димитрова и доктор Здравко Георгиев. С тях е и студентът по медицина от палестинския генезис Ашраф ал-Хаджудж. Близо година Следствието поддържа погрешната теза, че те са арестувани в качеството на очевидци. През 2000 година обаче на очевидците е повдигнато обвиняване в съзнателно заразяване на 393 деца с вируса на ХИВ и причиняване на зараза от СПИН в Бенгази като закононарушение против политическата система на Джамахирията. Dir.bg потърси първия юрист на медиците Владимир Шейтанов, който след 20 години даде своята оценка на генезиса, същността и последствията от либийското дело.

- Г-н Шейтанов, какво съставлява либийското дело за България?

- Това е най-големият и най-тежкият правосъден развой против български жители в чужбина, получил настина международна популярност. И до през днешния ден българската общност не си дава изцяло действителна сметка за размера на това събитие. По своите правни характерности то надминава даже Лайпцигския развой за подпалването на Райхстага - по продължителността на процеса, по броя на подсъдимите, по характера на присъдите, по степента на ангажираност на българската страна. Спин-процесът в Либия е несравнимо по-тежък и от процеса против Сергей Антонов, т-нар.покушение над Папа Йоан-Павел Втори, по дълготрайност, брой на подсъдимите, по типа на присъдата. Да не приказваме за сравнението при какви условия бяха държани българските медици на стадия на досъдебното произвеждане и на какви изтезания са били подложени. Така че това несъмнено е най-големият правосъден развой в цялата правна история на България.

- Медиците ни са арестувани на 9 февруари 1999 година, а близо година по-късно страната се намесва. Не закъсня ли тя в отбраната на българите?

- Поне половината от тежестта на този правосъден развой можеше да бъде избегната, в случай че българската страна беше реагирала съответно в интервала преди ареста на българските медици и по-късно в първите няколко месеца след него. Цялото ни общество е очевидец, че сходна реакция нямаше. Отговорност за това забавяне не беше потърсена от нито един от съответните отговорни длъжностни лица. Казвам длъжностни лица, макар че те бяха министри, министър председатели, хора с доста висок сан в държавната администрация. По закон те носят отговорност като длъжностни лица. Това е длъжностно закононарушение по Наказателния кодекс. Никой от тях не понесе никаква отговорност без значение от многочислените безспорни доказателства за тяхна виновност. Специално желая да подчертая, че на 9 февруари 1999 година бяха задържани 23-ма българи, а освен шестима. С някои от тези хора аз не преставам да подкрепям постоянно връзка и виждам какво е въздействието на тези кошмарни дни и седмици, през които те също са били затворени почтени в ареста. За тях също не бе потърсена отговорност на никого.

Т.е. българската правосъдна система с една непростима немарливост пропусна да потърси отговорност от безспорните виновници за тяхната груба немарливост, довела до фрапантно нарушаване на човешките права на 23-ма български жители, а освен на шест. Нещо, което към този момент е съвсем забравено. Цяло едно ново потомство българи израсна през тези 20 години, което не познава историята на либийския развой, а тези, които я познават, гледат да се не помни, с цел да се размие тяхната лична наказателна отговорност. Нито за закъснението, с неговите страшни последствия, нито за идващите пропуски и неточности на длъжностните лица, не беше потърсена безусловно никаква отговорност - в противен случай, някои от отговорните бяха изпратени на високи постове в чужбина, т.е. бяха възнаградени за нарушаването на закона, което е еднообразно възмутително и от човешка, и от юридическа позиция.

- Всъщност отбраната на медиците закъсня с близо година?

- Бях зает със отбраната на българските медици 12 месеца след техния арест. Един или два дни след първото съвещание на правосъдния развой в Триполи, бяхме поканени в Министерството на външните работи, аз и три-четири от фамилиите на нашите медици, с цел да бъдем осведомени със статута на арестуваните и стадия, на който се намираше процеса. Това стана на 9-10 февруари 2000 година. За първи път българска делегация отпътува за Либия една година след ареста - интервал, в който медиците ни бяха грубо изтезавани. Делегацията беше ръководена от основния прокурор Никола Филчев, с членове зам.министъра на опазването на здравето Галин Каменов и моя благосклонност. Това бяха първите публични български представители, като се изключи дипломатите ни в Триполи, които получиха опция да се срещнат с характера на обвиняването, да се видят с подсъдимите. От този миг нататък, започнах да построявам юридическата отбрана. Временно - ръководещият българското посолство в Триполи по-късно се оправдаваше, че на стадия на следствието, Прокуратурата е отказвала всевъзможен контакт с българските жители. Това е неуместна правна теза, която бе употребена, с цел да се оправдае незадоволителната упоритост на българската дипломация да окаже консулска отбрана на нашите жители. Веднага откакто българската страна сложи въпроса с нужната тежест, посредством Главна прокуратура и Министерство на външните работи, свиждането беше обезпечено.

- Каква е ролята на либийските юристи по процеса?

- В хода на процеса се откри, че има правна опция за присъединяване на задграничен юрист в правосъден развой в Джамахирията. Въпреки упоритите мнения на либийския юрист Осман Бизанти, по мое гледище и след особено изследване на либийското право, се откри че такава опция съществува. Либийският Закон за адвокатурата допускаше присъединяване на български юрист в съдействие с локален подобен. Такава е и практиката в страните от Европейския съюз. Либийската норма бе реципирана в това отношение от италианското и френското право. Тази правна опция бе употребена, макар нежеланието на адв.Бизанти. Беше образуван екип от български и локален юрист, на който бе предоставена отбраната на българските медици на първата фаза на процеса от 1999 година - 2002 година В следствие, Народният съд на Либия ми назначи различен юрист, откакто господин Осман Бизанти на процедура отхвърли да ми сътрудничи без значение от своето обвързване, което беше поел при първичните диалози с българското посолство. След Бизанти съм работил с още двама локални юристи - Малюл (офицер от секретните служби) и Салех бен Халим. Разрешението да съставлявам българските медици по дело 44/99 на Народния съд бе издадено от министъра на правораздаването на Либия. Това стана след три или четири месеца напън върху Джамахирията от българска страна. Това бе изискване за обективен развой, защото българските подсъдими след изтърпените изтезания нямаха доверие на либийски юристи и ги възприемаха не като бранители, а като част от репресивната система.

- Наясно ли бяха юристите на медиците през цялото време, че заразяването на децата от Бенгази в действителност е поради разрешаване на вътрешнополитически проблеми в страната, а може би и със случая Локърби?

- Искам да уточня, че до 17 февруари 2002 година български юристи в множествено число нямаше. Бях единственият български юрист. Цялата отговорност със запознаването с обстоятелствата по делото падна върху мен. Известно е, че към 9.02.2000 година Българската страна нямаше никаква информация нито за наличието на обвинителния акт, нито за фактическата страна по делото. Трябваше да измъкна доказателствата за всичко това, което е ставало по това време и е обвързвано с обвинителния акт, макар непрекъснатите спънки от либийска страна. Делото заемаше цяла стена в адвокатската стая, с над 43 тома, от десетки хиляди страници, на арабски език, без никакъв превод. Задачата беше много комплицирана, тъй като против мен стоеше Специалната прокуратура по изключително значими каузи. Това изискваше да демонстрирам цялото си човешко умеене на толерантност, на такт, само че и упоритост, с цел да мога да изясня фактическата конюнктура и да я предам на българския президент. Поради опасения от приключване на информация, всички мои изследвания и правни заключения бяха обявени непосредствено на президента Петър Стоянов, а не на българското посолство, не на българското външно министерство. Така съумях да запазя в загадка своето изобретение, че това заразяване съставлява доста сериозен вътрешно-политически въпрос за Либия.

В либийската държавна традиция съществува един главен принцип - разделяне на държавната власт сред обособени племенни групировки. На основа на материалите по делото съумях да установя, че болестта с вируса ХИВ беше обхванала съвсем всички племена, населяващи цялата територия на Либия. Сред инфектираните племена имаше такива от границата с Египет, от западната граница, от Бенгази, от Триполи, от столицата Сирт в централна Либия. Географското разпространяване болестта беше открита с помощта на фамилните имена на тези деца. В листата с 365 инфектирани либийски деца имаше повтарящи се родови имена от едни и същи племена. И когато открих, че 8-10 деца носят едни и същи родови имена, това беше меродавен симптом, че заболяването е обхванала племето. Като се има поради мюсюлманската, либийска родова традиция, която разрешава полови връзки сред родственици от еднакъв жанр, за мен стана ясно, че болестта е обхванала майки, татковци и деца от едно и също племе. Следва да се означи, че извънбрачните полови връзки са неразрешени от Корана и се санкционират от Шириата. Бяха открити четири инфектирани деца с семейството Ал Кадафи. Заразяването на най-важното племе, което ръководи страната и държи политическата власт в страната, бе извънредно сензитивен факт с политически темперамент. Поради метода, по който се популяризира вируса на СПИН, можех да предположа, че мъжете от това племе водят свободен полов живот, което е сурово наказуемо в Либия. Ако този факт беше изваден и подложен от мен в един открит разговор със съда, това щеше да провокира освен това от гражданска война в страната. Това беше директно обвиняване против рода Кадафи и огромна част от племената, чиито представители заемаха основни постове в държавната власт. Не можех да си разреша да изнеса обществено тази информация в правосъдна зала. Поради това открих други способи, с цел да покажа дискретно на либийските управляващи, че българският президент, посредством мен, е наясно с този извънредно сериозен вътрешнополитически проблем на Либия. Проблемът можеше да провокира доста съществени политически земетресения в управлението на Джамахирията, които един юрист няма право да провокира.

- Постигна ли България правдивост по това дело?

- Моят безапелационен отговор е "не ". Първо, едно обикновено човешко схващане мъчно може да си фантазира толкоз груби и безчовечен нарушавания на правата на българските подсъдими. За сходни нарушавания няма съответна норма на правдивост - тези дами са излезли от 99-я кръг на пъкъла. Години наред, българските публични представители оказваха напън върху мен да не разгадавам жестоките изтезания над моите подзащитни. Аз обаче избрах различен път на отбрана, който в края на краищата се увенча с триумф и даде опция на жертвите на изтезанията да запазят своето човешко достолепие. Не знам дали българското общество е способно да си показа цялата картина на безчовечен тествания, през които са минали българските дами там. За сходни нарушавания няма съответна мяра за правдивост, с изключение на една, която несъмнено не е достигната.

Още 2000 година - 2001 година, сложих въпроса за отговорност на офицерите от либийските секрети служби, полиция и прокуратура, които са правили такива изтезания над нашите дами. Това беше сложено не тук в България, не пред Софийски областен съд, а пред Народния съд на Либия, който е профилираният съд на държавна сигурност на Джамахирията за каузи против политическите съперници на Кадафи. И тогава, по мой сигнал в либийската прокуратура през 2000-а, а не през 2008-2012 година, Либийската прокуратура се видя принудена да повдигне обвиняване против либийските офицери за изтезания на българските подсъдими на стадия на следствието по дело 44/99 на Народния съд. Заради този мой ход, Българската страна направи всичко, с цел да ме в профил от отбраната на медицинските сестри, което стана след края на първия стадий на правосъдния развой. Но точно поради този тип моя отбрана, българските подсъдими в последна сметка бяха освободени заради голямото публично неодобрение в целия свят от дейностите на либийските офицери. Тогава бяха открити и имената на тези хора, техните персонални данни, по които по-късно беше допустимо да стартира правосъдно дело тук в България. След завръщането ми през 2002 година, когато българската страна най-сетне съумя да ме в профил от отбраната и да сложи на мое място трима други български юристи /бел. ред. по делото работят Пламен Ялнъзов, Георги Гатев и Хари Харалампиев/, аз се завърнах в България и дадох начало на досъдебно произвеждане пред Национална следствена работа против въпросните либийски офицери. Това произвеждане е по моя самодейност. Аз проведох разпита на медицинските сестри, които бяха задържани, само че по-късно бяха освободени, от следователи от Националната следствена работа. Предложих на Главния прокурор да повдигнем обвиняване и заведем дело задочно в България против съответните отговорни лица. Бях приказвал и със съдии в Софийския боен съд да образуват сходно дело. Само че вместо схващане, пред нас бяха издигнати бариери. В продължение на 10 години тези бариери са били явно задоволително мощни, откакто следствието бе замразено под много неплатежоспособен претекст.

Подобно държание по никакъв метод не може да се назова "предоставяне на правдивост ".

Миналата година излезе информация, че Нася Ненова е съумяла на първо равнище да завоюва делото в Софийски градски съд против въпросните либийски офицери. Изцяло съм на страната на Нася и я приветствам за силата и духа да води дело за морално отмъщение. Но не смятам, че правораздаване, което се води 10-15 години по-късно, може да донесе правдивост. Подобно правораздаване е жестоко нарушаване на правилото на правосъден развой в рационален период, който е наложителен в българското и европейското право. Съдебен развой, който се точи над 10 години по формулировка не може да бъде обективен, заради което и българските медицински сестри не могат да получат правдивост след 18 години. Никой не си показва по-добре от мен в какво психическо и физическо положение са тези дами. Не може да се приказва за правдивост, когато родната ти страна стопира правосъдното гонене на действия, които са ноторно известни в целия свят, когато родното ти правораздаване издига трудности пред търсене на правосъдна отговорност от отговорните лица.

Желая на Нася да стигне до крайния триумф, по този начин както помагах на една моя колежка от Холандия, която организира сполучливо дело за обезщетение на Ашраф ал-Хаджудж през 2008 година - 2012 година Затова съм помагал и на българските медици тук в България по следствието, за което ви загатнах. Това е моя твърда позиция от 2000 година до момента. Но би трябвало да призная, че моята позиция бе опорочена от българската страна, която направи нужното, с цел да осуети нейното приложение в продължение на 18 години. Реалният резултат от делото на Нася е много подозрителен. Първо, държавността в Либия през днешния ден е покрай нереалност. В Либия няма държавна власт, която да обезпечи единна пълномощия над цялата територия на някогашната Либийска Джамихирия. При тези условия, осъществяването на решение на задграничен съд е чиста нереалност. Въпросните офицери евентуално са мъртви, или най-малкото са сменили своята идентичност. Времето и развиването на събитията в Либия един път вечно са създали невероятно използването на правораздаване от страна на либийски съд, още по-малко на задграничен съд. Не може умишлено да препятстваш правораздаването в продължение на 18 години и най-после да се надяваш на някакво правораздаване. Това е чисто безчинство.

- Какви са изводите от това дело?

- Благодарение на големи старания и на извънредно висока цена, заради позволените първоначално груби професионални неточности, българските медици бяха освободени. Това беше може би най-голямото външнополитическо постижение на участието на България в Европейски Съюз. На последния стадий, взема решение се окажа ролята на Франция, на господин и госпожа Саркози. Намесиха се Унгария, Полша, Япония, Съединени американски щати, Англия, Италия, Австралия. Не би трябвало да се не помни сериозната роля, която изигра съветската Дума, която спря изтезанията на български медици, посредством премахване на основното настоящо лице, зам.- началника на либийската следствена работа, отговорно за изтезанията. Такава интернационална поддръжка България не е получавала в никакъв случай по никакъв мотив. И доста се притеснявам, че това бе последният случай, когато България получи толкоз забележителна и безрезервна интернационална от всички страни в света. България получи състрадание, съпричастност и взаимност, каквато в никакъв случай не сме получавали. Общото заседание на Организация на обединените нации гласоподава специфична резолюция. Ние се ползвахме по този случай с подобен извънреден интернационален престиж на страната, какъвто надали в миналото ще имаме още веднъж. България съумя да реализира в действителност международна готовност в поддръжка на своята идея, с цената на доста ограничения и големи премеждия на шестимата български медици. Отхвърлихме чудовищното обвиняване, че ние сме държава-престъпник, че нашите медицински фрагменти се занимават с убийства, а не с медицина. Подобно обвиняване нямаше аналог в историята на интернационалните връзки. Аз сходен случай в международната история от 60 години не познавам. България съумя с чест да излезе от този политически капан, в който апропо ние не бяхме сложени инцидентно.

Постепенно с времето, открих, че Либия е построила огледална връзка сред нашия правосъден развой и този в Локърби. Това не можеше да се схване единствено въз основата на информацията, която аз добих от материалите по делото. Трябваше да се следи деликатно развиването на правосъдния развой в Локърби, който беше стартиран в Холандската военна база малко след началото на нашия правосъден развой в Триполи. При задоволително информация за хода на двата правосъдни процеса, това не беше мъчно да бъде открито, само че такава информация не ми бе обезпечавана от българската страна. От международните медии обаче стартира да постъпва информация, която показваше че либийската страна обвързва своето държание в процеса против българските медици с развиването на процеса против техния обвиняем Ал Меграхи по делото Локърби. Стана ясно, че либийската страна стартира да претендира такава сума за кръвнина от българската страна, каквато беше изисквана от нея по делото Локърби. Ставахме очевидци на извънредно комплицирана интернационална политическа игра на либийския началник, един от най-опитните политици в света, в която бе ангажирана финансовата мощност на един от най-големите експортьори на нефт в света. България не разполагаше с сходни финансови запаси, което изискваше от нас да компенсираме този недостиг с интензивност и агресивност на интернационалната сцена. В тази неравностойна интернационална битка, България загуби нито повече, нито по-малко, големия либийски външен дълг към нас, който тогава възлизаше на над 800 милиона $. Това е извънредно висока цена за отбрана достойнството и името на български жители. И главната "заслуга " на заплащането на тази висока цена, която можеше да бъде многократно по-малка, бе на тогавашния министър на външните работи и на министър-председателя, които с недалновидната си интернационална политика трансфораха Либия от наш другар в един от най-коварните ни врагове, разполагащ с голям финансов капацитет.

Б.ред. Към набелязаните медици са формирани четири каузи. Първото дело е от 1999 година на Народния съд на Либия за скрит план против страната и стартира, без българската страна да е публично известена. Делото, по което единственият български бранител на нашите медици е юрист Шейтанов, е прекъснато, защото съдът не вижда доказателства в поддръжка на обвиняванията и също така постъпват недоволства от медиците, че самопризнанията са реализирани посредством мъчение. Междувременно Либия отдръпва обвиняването за съучастие в скрит план с Централно разузнавателно управление на САЩ и МОСАД. Но Наказателния съд в Бенгази образува ново дело през 2002 година за незаконно експериментиране на лекарства и заразяване с разновидности на ХИВ. Адвокат Шейтанов е отхвърлен от делото, избрани са нови трима български юристи. На съвещанието се явява като очевидец приетият специалист Люк Монтание (откривателят на ХИВ), с цел да съобщи, че заразяванията са разследване на неприятна хигиена в лечебните заведения - още преди обвинените да постъпят на работа там. Въпреки това по идващото дело от 2003 година Наказателния съд в Бенгази осъжда на гибел седмината медици с обвиняване, че са заразили съзнателно над 400 деца. Д-р Здравко Георгиев е наказан на 4 година затвор и отнемане от цивилен права за непозволено опериране с непозната валута. През декември 2006 година, макар натиска на Европейски Съюз и Съединени американски щати, българските медицински сестри и палестинския доктор получават повторни смъртни присъди от Наказателният съд в Триполи. След осем години в пандиза и двукратно доказани смъртни присъди, последната смъртна присъда е сменена с пожизнен затвор, след опростяване на либийския външен дълг към България. Щастливата развръзка идва на 24 юли 2007 година френският президент Никола Саркози публично афишира, че Франция и Европейският съюз са се споразумели пандизчиите да бъдат екстрадирани от Либия. В последните договаряния взе участие и тогавашната брачна половинка на френския президент - Сесилия Саркози. България получава своите шестима жители, а европейските страни - милиардни съглашения за доставка на либийски нефт и продажба на въоръжение на Либийската Джамахирия.