Клинт Истууд: Възрастта не може да ме спре
На 88 години именитият Клинт Истууд продължава да работи по влиятелни и амбициозни продукции като режисьор. Новият филм „ 15:17 to Paris ” споделя същинската история на американските военни на отмора в Европа, които обезвредиха ислямски терорист, въоръжен с автомат във трен сред Амстердам и Париж през 2015-а. Истууд е поканил същинските герои да играят във кино лентата, а не е заел артисти, което трансформира плана в забавен живописен опит. Легендарният Истууд обича сходни тематики. Преди години той реализира своя максимален комерсиален триумф с мегахита „ Американски снайпер ”, отдаден на живота на Крис Кайл, който стана рекордьор по убийства със снайпер по време на войната в Ирак. „ 15:17 to Paris ” дава обещание да зарадва почитателите му, както и патриотично настроените хора и да разгневи про-ислямските, анти-западни либерали. Историята ще покаже по какъв начин на 21 август 2015 година Алек Скарлатос и Спенсър Стоун, военнослужещи на отмора в Европа, и приятелят им от детинство Антъни Садлър се намесват в спешната обстановка, когато въоръжен мароканец открива огън с автомат във влака от Амстердам до Париж. Те съумяват да го обезоръжат и стават фамозни със своя подвиг. Филмът е по едноименната книга на американците, написана взаимно с Джефри Стърн. Той ще опише за другарството на тримата и ще даде подтекст на трагичната обстановка във влака. Истууд е всесилен престиж и е най-възрастният представител на холивудския хайлайф, който към момента прави огромни филми на най-високо равнище. Предишният му филм също беше история за същински подвиг – биографичен взор към американския самолетен водач Челси Салънбъргър-Съли. Летецът става прочут с това, че през 2009-а съумя да приземи развален след конфликт с прелитащи птици във въздуха пътнически аероплан по река Хъдсън до Ню Йорк и да избави ситуацията без жертви и ранени. Съли се трансформира в съвременен воин, а за ролята му Истууд избра точния човек – Том Ханкс. Истууд е един от живите знаци на американския успех – участник в корейската война, артист, режисьор, музикант, политик, деятел, човеколюбец, притежател на четири награди „ Оскар ” и татко на осем деца от пет разнообразни дами.
-Мистър Истууд, историята на киното познава образци за филми, в които артисти са играли себе си. Но е доста мъчно да се сетим за произведение, в което някой елементарен човек играе себе си на огромния екран и то по подобен героичен и прочувствено въздействащ метод, както в новия Ви режисьорски опус „ 15:17 to Paris ”. Как и по кое време разбрахте, че тези трима героични млади мъже могат да се оправят с такава необикновена за тях задача?
-Бих го определил като инстинктивно чувство. След като разговарях с тях за случката, в която те съумяват да обезвредят мюсюлмански екстремист в оня трен до Париж, започнах да си мисля, че няма потребност да ангажирам звезди за техните функции, а напряко да употребявам тях. Помислих, че ще бъде достоверно. Колкото повече приказвах с момчетата, толкоз по-силно клонях към това решение, което в действителност, признавам, не е нормална процедура в нашата промишленост. Меко казано. Бях прослушал към този момент доста артисти, които сигурно щяха да свършат добра работа, само че все се връщах към същинските хора от обстановката и затвръждавах чувството си, че те ще се оправят по-възможно най-качествения метод, по отношение на моята художествена цел с този филм. Трудно му е да посочи някаква същинска, съответна причина или да насоча вниманието ви към избран миг на прояснение или режисьорско признание. Нека просто кажем, че едно птиченце ми кацна на рамото и ме посъветва да наемам същинските хора за кино лентата.
-А какво Ви притегли към самата история? Бяхте ли осведомен със обстановката през цялото време, когато влезе в заглавията преди няколко години?
-Да, бях осведомен с обстоятелствата от случая. Бях прочел репортажите във вестниците, знаех защо става въпрос. Преди към две години бях помолен от уредниците на събитие в Калифорния да ги показва и да връча награди на трите момчета за героизма, който бяха показали в Европа. Тогава те ми споделиха, че пишат книга за случилото се, а аз им отвърнах, че ще се веселя да я прочета. Направи ми усещане какъв брой добре наподобяват, по какъв начин хубаво се показват и какво другарство, какво крепко другарство и преданост съществува сред тях. Допълнителен интерес за мен беше техния генезис – те не произлизат от богати фамилии, имат по-скоро непретенциозен бекграунд и ето ги в този момент – международни герои, които не престават да поддържат това мощно приятелство, това приятелство между тях. Срещата ми с тях съответства с миг от кариерата ми на режисьор, в който съм запленен от концепцията да проучвам по какъв начин хората реагират по време на трагични и рискови действителни събития, които трансформират техния живот.
-Някои наблюдаващи и критици обявиха, че с този филм Вие връщате чувството за жанра нео-реализъм. Разкажете малко за вдъхновението да заснемете „ 15:17 to Paris “ по тъкмо избран метод.
-Със сигурност има връзка с корените на моята кариера в италианското кино. В началото бях артист, който се пробва да пробие с дребни функции в дребни филми и тв сериали. После отидох в Италия и със Серджо Леоне направмихме уестънр-трилогията, позната и като „ доларовата трилогия “. Траекторията на моята кариера ме накара да преглеждам тематиката за реализма в киното по друг и въодушевяващ метод. Поради тези аргументи и последните ми филми са за действителни хора в действителни обстановки. Снайперистът Крис Кайли, водачът Съли, а в този момент и тези три момчета.
-Имате ли към този момент нов филм в главата си?
-Не, диря нещо забавно, само че не бързам.
-Изглежда възрастта не Ви стопира.
-В никакъв случай. Възрастта не може да ме спре. Никога.
-Като гледате света, в който живеем имате ли мотиви за оптимизъм и вяра?
-Трудно е да оптимист, изключително от време на време. Със сигурност актуалният свят ни дава и мотиви за угриженост. С всички тези терористични атентати. Много е необичайно. Хора, които обикалят обществото ни с концепцията да убиват почтени. И в никакъв случай не знаеш по кое време ще се случи още веднъж.. Може да си въврвиш по улицата и да станеш жертва на терористичен атентат. А моят филм е история за хора, които постъптват вярно в сходна обстановка и избавят ситуацията.
-Мистър Истууд, историята на киното познава образци за филми, в които артисти са играли себе си. Но е доста мъчно да се сетим за произведение, в което някой елементарен човек играе себе си на огромния екран и то по подобен героичен и прочувствено въздействащ метод, както в новия Ви режисьорски опус „ 15:17 to Paris ”. Как и по кое време разбрахте, че тези трима героични млади мъже могат да се оправят с такава необикновена за тях задача?
-Бих го определил като инстинктивно чувство. След като разговарях с тях за случката, в която те съумяват да обезвредят мюсюлмански екстремист в оня трен до Париж, започнах да си мисля, че няма потребност да ангажирам звезди за техните функции, а напряко да употребявам тях. Помислих, че ще бъде достоверно. Колкото повече приказвах с момчетата, толкоз по-силно клонях към това решение, което в действителност, признавам, не е нормална процедура в нашата промишленост. Меко казано. Бях прослушал към този момент доста артисти, които сигурно щяха да свършат добра работа, само че все се връщах към същинските хора от обстановката и затвръждавах чувството си, че те ще се оправят по-възможно най-качествения метод, по отношение на моята художествена цел с този филм. Трудно му е да посочи някаква същинска, съответна причина или да насоча вниманието ви към избран миг на прояснение или режисьорско признание. Нека просто кажем, че едно птиченце ми кацна на рамото и ме посъветва да наемам същинските хора за кино лентата.
-А какво Ви притегли към самата история? Бяхте ли осведомен със обстановката през цялото време, когато влезе в заглавията преди няколко години?
-Да, бях осведомен с обстоятелствата от случая. Бях прочел репортажите във вестниците, знаех защо става въпрос. Преди към две години бях помолен от уредниците на събитие в Калифорния да ги показва и да връча награди на трите момчета за героизма, който бяха показали в Европа. Тогава те ми споделиха, че пишат книга за случилото се, а аз им отвърнах, че ще се веселя да я прочета. Направи ми усещане какъв брой добре наподобяват, по какъв начин хубаво се показват и какво другарство, какво крепко другарство и преданост съществува сред тях. Допълнителен интерес за мен беше техния генезис – те не произлизат от богати фамилии, имат по-скоро непретенциозен бекграунд и ето ги в този момент – международни герои, които не престават да поддържат това мощно приятелство, това приятелство между тях. Срещата ми с тях съответства с миг от кариерата ми на режисьор, в който съм запленен от концепцията да проучвам по какъв начин хората реагират по време на трагични и рискови действителни събития, които трансформират техния живот.
-Някои наблюдаващи и критици обявиха, че с този филм Вие връщате чувството за жанра нео-реализъм. Разкажете малко за вдъхновението да заснемете „ 15:17 to Paris “ по тъкмо избран метод.
-Със сигурност има връзка с корените на моята кариера в италианското кино. В началото бях артист, който се пробва да пробие с дребни функции в дребни филми и тв сериали. После отидох в Италия и със Серджо Леоне направмихме уестънр-трилогията, позната и като „ доларовата трилогия “. Траекторията на моята кариера ме накара да преглеждам тематиката за реализма в киното по друг и въодушевяващ метод. Поради тези аргументи и последните ми филми са за действителни хора в действителни обстановки. Снайперистът Крис Кайли, водачът Съли, а в този момент и тези три момчета.
-Имате ли към този момент нов филм в главата си?
-Не, диря нещо забавно, само че не бързам.
-Изглежда възрастта не Ви стопира.
-В никакъв случай. Възрастта не може да ме спре. Никога.
-Като гледате света, в който живеем имате ли мотиви за оптимизъм и вяра?
-Трудно е да оптимист, изключително от време на време. Със сигурност актуалният свят ни дава и мотиви за угриженост. С всички тези терористични атентати. Много е необичайно. Хора, които обикалят обществото ни с концепцията да убиват почтени. И в никакъв случай не знаеш по кое време ще се случи още веднъж.. Може да си въврвиш по улицата и да станеш жертва на терористичен атентат. А моят филм е история за хора, които постъптват вярно в сходна обстановка и избавят ситуацията.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ