На 7 юли актьорът от Народния театър Антон Радичев отбеляза

На 7 юли артистът от Народния спектакъл Антон Радичев означи своя 71-ви рожден ден. Героите му в над 40 български кино лентата и десетки театрални постановки са оставили запаметяваща се диря в родното изкуство. Сред тях са „ Оркестър без име”, „ Хотел „ Централ”, „ Щурец в ухото”, „ Пантуди”, „ Нощем с белите коне” и доста други. А след телевизионното предаване „ Клуб НЛО” и незабравимата му имитация „ Къса ми се сърцето” Тони Радичев дълго време радва феновете в сериала „ Етажна собственост” по Нова телевизия, в който играе военния Джамбазов.
За големия му принос предходната година той бе почетен с най-високата премия на Министерството на културата – „ Златен век” с огърлие.
- Господин Радичев, актьорският ви път още през цялото време е обвързван с Народния спектакъл, там ли е сърцето ви и до ден сегашен?
- Наистина по-голямата част от живота ми е минал в Народния спектакъл. Той е вторият ми дом. През деня съм на подготовка, вечер съм на представления и в доста случаи оставам в театъра. Случва се, когато имаме премиера и след нея се качваме в Клуба да се поздравим и почерпим, след това няма време да се прибирам у дома, тъй като на сутринта стартират подготовките на новата премиера. Затова оставам да преспя в гримьорната, където си имам диванче и възглавничка (смее се). Опъвам се, отпочивам си, а на сутринта ме разсънват по уредбата.
- Развеселявате толкоз доста хора, а какво вас ви натъжава?
- Най-много това, че много хора към мен към този момент ги няма. Натъжават ме заболяванията, „ грижата” на медицината към българина и още, и още... само че не ми се навлиза в политиката. Много неща би трябвало да се трансформират, с цел да се усещаме спокойни, да имаме самочувствие на българи и да усещаме отношението на страната към нас.
- Липсата на тази смяна ли кара доста младежи да напущат България?
- О, това е едно от нещата, които също доста ме натъжават. Навремето, когато ходихме на турне с „ Клуб НЛО” в Щатите, ужасно доста млади българи участваха на концертите ни и всеки искаше да се снима с нас. Пеехме песни и виждахме в очите им сълзи, тъй като носталгията е нещо грубо. Голяма част от хората, които са отишли в чужбина, желаят към този момент да се върнат, само че остават поради децата си, които учат там, студенти са, развиват се и напредват. Българинът е по този начин организиран, че постоянно желае да оказва помощ на децата си. Не сме като американците и западняците – като станат на 18, и се откъсват от къщи. А и самите родители считат, че са дали задоволително на наследниците си. Българинът желае да гледа внуците си и правнуците си, в случай че е жив и здрав. Мъчно ми е за това, че доста надарени младежи във всяка една сфера изчезват от България и раздават гения си на други народи, които ги употребяват. Натъжава ме, само че това е доста дълга тематика.
- И тъй като диалогът ни стана доста печален, по какъв начин да повдигнем духа на хората? Кажете им по какъв начин да не губят религия?
- Нека колкото може повече да бъдат измежду природата. Много българи към този момент се връщат на село в случай че не за цялото лято, то за известно време. Обработват земята и градините си, санираха си къщичките, ремонтираха ги. Затова в петък вечер не можеш да се измъкнеш от София, а неделя вечер да се прибереш вкъщи и стават тапи. Това поисквам на всеки – да търси покой измежду природата. А който няма село или вила, дано върви на Витоша, има толкоз хубави места. Природата лекува нервите, дава здраве и сили за идната седмица. И да вървят на спектакъл, да гледат комедии, с цел да не помнят проблемите си. Така ще се разтоварват – ние сме за това. Рецептата е – изкуство и природа, а, да не не помни - и спорт! (Смее се.)
- Като заговорихте за природата, не се ли трансформира в прекомерна панелизация днешният ни живот?
- Горе-долу е по този начин. Според мен към момента 70 % от българите живеят в панелки и този метод на живот ги принуждава да се затворят и изолират. Много е друго, в случай че преди са живели в къща с двор, както аз преди време съм живял в кв. Манастирски ливади, който в този момент е Южен парк. Роден съм в дребна къщурка, имахме 30-40 плодни дръвчета, градина, доста цветя, садяхме си разнообразни зеленчуци. Всичко това в този момент човек си купува от пазара и то не е толкоз екологично. Ако си спомняте, имахме и такава серия в „ Етажна собственост” – правене на туршии, лютеници, печене на чушки към блоковете. Това в действителност съществува в България.
Много хора идват от село поради младите, само че не могат да устоят на напрежението. Разболяват се и желаят да се приберат. Нищо че няма кой да се грижи за тях, само че да са измежду природата и животинките. Да отглеждат сами прехраната си, въпреки и без удобствата на топлата вода и парното, което в действителност в последно време от улеснение се трансформира в проблем. Та всички тия грижи, които претърпяват огромен % от българите, живеещи в панелните блокове, ги показахме във кино лентата, по тази причина той се хареса толкоз доста. Е, имаше някои малко пресилени неща на пръв взор, само че когато се огледаш, се оказва, че освен не са пресилени, а даже сме икономисали до дъно тъмните краски. По-приглушени, да не се засегне някой.
- Прав сте, че таман проявлението на смешните неща в живота ни накара толкоз доста хора да наблюдават сериала.
- Трябва да демонстрираме същинския живот и проблемите, каквито са. Не да са красиви нещата като в някои турски сериали – прелестни къщи, прелестна конюнктура, първокласни и скъпи облекла, обилие на храни, доста цветя... Това не е животът на българина, а апропо, не е и животът на елементарния турчин. Те демонстрират нещата по този начин, че 90 % от хората да завидят на героите във кино лентата. А аз считам, че би трябвало да се демонстрира истината, която кара хората да търсят по-добър метод на живот, да се борят за по-нормално съществуване. Защото тези кутийки, в които сме заврени, трансформират душeвността и мисленето на хората. Те стават по-нервни и се нервират от напълно дребни неща. Преувеличават проблемите си, разболяват се и лечебните заведения са препълнени с доста душевен неуравновесени хора. Ами за какво преди на село нашите дядовци и баби са живели по-дълго? Защото са били покрай природата, въздухът е бил чист, храната – екологична. Помагали са си един на различен. Когато един е строял къща, огромна част от съселяните му идвали да оказват помощ безплатно. Помня, нашият квартал беше единствено от къщи, а в този момент нищо не можеш да познаеш.
- Казвате, че сме се капсулирали като хора, затваряйки се в панелките. Какво още ни промени?
- Възникнаха страхът и злобата от дребните житейски неща, които в никакъв случай не са били привични за българина. Станахме зли и отчуждени, към този момент никой не се интересува от другия. Колкото и да е тъжно, в един блок огромна част от хората не се познават. Страшното е и че в тези блокове огромна част от хората са си изпатили от обири. А едно време всеки знаеше съседът му къде си е поставил ключа – под черджето, над вратата, под някоя саксия. И в случай че му потрябваше, отиваше да си вземе сол, брашно, яйца. Да си свърши работата, а на другия ден отива и ги връща. Изобщо взаимоотношенията бяха други. Целият квартал бяхме като едно семейство. Когато някои родители са заети, съседите поемаха в грижата за децата им – обличаха ги, хранеха ги. След това жестът им се връщаше.
- От това ли ви се къса сърцето?
- И от това, само че от време на време ми се къса и от хубави неща (смее се).
- Някои от вашите реплики станаха паметни. Това радва ли ви?
- Така е, някои от моите реплики в действителност се запомнят. Като ме срещнат по улиците, непознати ме питат: „ Ти пък по кое време си бил в Камбоджа, какво е в този момент ситуацията там?”. Важното е, че хората се забавляват. Приятно ми е, че им снабдявам наслаждение с това, което върша. Дори на тези, които не ме познават, им ставам непосредствен и стартират да си приказват с мен на „ ти”. Общуваме си, все едно сме яли и пили дружно години наред. Това не ме нервира. Не се мисля за нещо по по този начин, национален човек съм и ми става прелестно от сходно отношение. Показвам го и на екрана, и в живота. И по този начин би трябвало да бъде - огромният артист би трябвало да е огромен човек и отворена душа. Стига ми на улицата да ме срещат хора, които да ме пипнат като Черен Петър, с цел да им върви, да ми се ухилен и да схвана, че съм им доставил наслада.
- А не ви ли натежават от време на време упованията, които имат към вас?
- Когато отида на терена за фотоси или в театъра, аз не помня своите проблеми, зачертавам ги от главата си. Може да имам всевъзможни грижи като естествените хора, само че всичко трия, тъй като феновете пред тв приемника или в залата са вперили очите в нас и желаят да гледат нещо, което да ги откъсне от техните проблеми. Като дойдат на някоя комедия, смеят се и не помнят всичко, което им тежи. Понякога след зрелище ми би трябвало час, с цел да се отърся от умората. И ми се желае да седна, да си ръся едно питиенце, да си направя салатка, да се отпусна и да изчезна от всичко...
Интервю на Валентина ИВАНОВА, в. „ Над 55”