Изборите на Саддам - една история в аванс от първата книга на журналиста Георги Милков
На 7 март излиза от щемпел първата книга на Георги Милков - „ Истории от ръчния багаж “. Името на създателя е добре познато от страниците на „ 24 часа “, където той е дълготраен публицист. Георги е един от най-хубавите разказвачи на истории в цялата българска преса. А истории има в обилие, защото е обиколил съвсем цялото земно кълбо. Отдавна се е отказал да брои страните, в които е бил - тъй като в не една и две се е прибирал неведнъж. Но при последната равносметка преди години открил, че е посетил над 160 страни. Днес са повече. И от всяка си е донесъл по доста истории.
Именно те намират място в книгата, която той подарява на себе си и публиката във връзка своята 50-годишнина на 8 март.
„ Инвестирам в мемоари от пътешествия през целия си живот. Това е огромната ми пристрастеност и детска фантазия. Виновници са Жул Верн и безименният създател на „ 1001 нощ “, споделя Георги. Дълги години той отхвърляше да написа книга, само че издателите от „ Книгомания “ го убедили, че инвестицията в мемоари е доста хубаво нещо, само че, " с цел да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет “, е добре да ги придвижи на хартия.
Жоро не просто посещава другите страни по света. Той ги учи, опознава локалните хора, излиза отвън туристическите направления, столиците и познатите пътеки – от време на време с риск за живота и сигурността си. А особена пристрастеност за него са Арабският свят и Близкият изток.
Предлагаме ви в задатък една от неговите „ Истории от ръчния багаж “:
Изборите на Саддам
От Георги Милков
Когато ме питат кои са най-интересните избори, на които съм бил очевидец, постоянно се сещам първо за тия в Ирак през 1995 година, на които Саддам Хюсеин бе определен с 99.96 % от гласовете. Тъй като претендентът беше един, бюлетината също беше една. Изборът се състоеше сред две обособени квадратчета – на едното пишеше „ Да “, на другото „ Не “. Прост отговор на елементарен въпрос: Желаете ли Саддам Хюсеин за президент на републиката?
Хората вземаха бюлетината, отмятаха една тлъста чавка с химикал върху утвърдителното квадратче, пускаха бюлетината в урната и с наслада се хващаха на хорото, което се виеше вътре в изборната секция. Този фестивал на директната народна власт се прекъсваше отчасти от някоя по-екзалтирана групичка гласоподаватели, които нахлуваха в секцията с плакати на президента (който по едно и също време с това бе претендент за такъв), и се вклиняваха в празничния хоровод, скандирайки: „ С душа, с кръв, ще защитим, о, Саддам! “
Тъй като на арабски думата „ кръв “ се римуваше отлично с персоналното име на претендента, тези възгласи поетично вулканизираха общата атмосфера на възвишеност. Всичко в близост като че ли трептеше в хармонията на един разгорещен матримониум – този на претендента и неговите гласоподаватели.
Георги Милков измежду екзалтираната навалица иракски гласоподаватели през 1995 година СНИМКИ: Личен списък на създателя
Нарочно не загатвам нищо за „ тъмна стаичка “, осигуряваща анонимността на вота. Подобна прищявка би била прекомерно обидна за всички. Един подобен неприличен ъгъл с още по-срамно перде би хвърлил горчилка върху локалните чистосърдечни разбирания за транспарантност. Затова и никой не си причиняваше непотребното стеснение да сгъва бюлетини, преди да ги пусне в урната. Би се изтълкувало като дребнава измама, опит да се прикрива нещо в подобен ден, в който всеки демонстрира насладата си от вота. Всичко изглеждаше като едно невъобразимо забавление, в което белите бюлетини за референдума преднамерено трябваше да са на показ като сватбарска кърпичка върху бюстието на щастливата сватя.
Бях същински впечатлен от видяното и тогава си мислих, че няма по какъв начин да бъдат извършени по-категорични избори от тези. Но Ирак ме изненада седем години по-късно.
Същият и даже по-голям избирателен възторг в Ирак - към този момент през 2001 година
На тези избори бях с моя сътрудник и другар Гасан Насър, с който взехме решение да не обикаляме секциите в Багдад, а да забележим по какъв начин е в дълбоката провинция. Качихме се на един аероплан за Басра, който в нарушаване на въздушното ембарго трябваше да лети ниско, с цел да не го „ заловен “ радарите. Гасан се успокои, че американците няма да ни смъкват във въздуха, откакто видя на борда и сътрудниците от CNN, Ройтерс и „ Ал Джазира “.
От Басра всички тръгнахме с ескорт Ал Фао – най-южния иракски град, и там се разделихме, като ние с Гасан отпрашихме към незнайни села и паланки. И се стартира.
Да, да, да, Саддам! Видеха ли ни да идваме, стотици хора почваха да викат като един. В първата секция имаше изненада. Множеството се отвори пред нас, подвигна се пушилка и различихме борещи се тела. Още двама-трима се хвърлиха в калабалъка. В центъра на борбата се оказа един огромен овен, който няколко младежа се опитваха да съборят на земята. Изведнъж проблесна нож и към нас плисна бликам топла кръв. Още – два-три удара и овенът беше завършен. Пурпурни вадички залъкатушиха в прахта. Погледнах надолу – американските ми джинси Lee Cooper бяха щедро оплискани с кръв. Каква метафора за бъдещето!
Млад иракчанин коли овен в символ на най-високо гостолюбие към посетителите от България.
Прескочихме умиращото в спазми тяло и продължихме напред, оставяйки следи от съсиреци. Да заколят животно в нозете ти, бе най-високо гостолюбие съгласно локалните сурови традиции. Над главите ни някой пръскаше с лейка розова вода. Тъпани, дайрета, тромпети... Жени с ръце на устата издаваха тези присъщи за арабския полуостров пискливи звуци. Вече съвсем половин час бяхме там, а множеството не бе спряло нито за секунда да скандира лозунга за „ единствения президент “.
Вътре в изборната секция мъже и дами, остарели и млади, режеха ръцете си с бръснарски ножчета и слагаха кървясъл отпечатък върху бюлетините. После като в набожен транс всички тези ранени длани се спускаха заедно към урната. Уж бе политически акт, а изглеждаше като жертвоприношение.
Иракчанка демонстрира кървавия пръстов отпечатък на бюлетината си, с който е гласувала.
В идната секция към този момент нямаше никакви изненади. Викове, дайрета, тромпети, скандиране... Отново заколиха животно в краката ни, след това хората започнаха да самонараняват ръцете си, с цел да гласоподават. И оня неизменим девиз: С кръв и душа, жертваме се за теб, Саддам! И по този начин – трета, четвърта... петнайсета секция... все същото.
Кръв! Навсякъде толкоз доста кръв. Животинска, човешка... Миризмата на съсиреците от добитъка, отишъл за курбан този ден, се смесваше с потта на тълпите в 40-градусовата лепкава влага, която идеше откъм Персийския залив. Беше по древен трагично.
Преди да се върнем в Багдад, се заговорих с един мъж. Казах му, че съм бил на първия президентски референдум преди седем години и тогава Саддам беше определен с 99,96%. Написах на един лист това число и му го демонстрирах. Как мислиш, в този момент какъв брой ще е, попитах аз. Той дръпна листа от ръката ми и написа единица, а зад нея доста нули. Това ще бъде резултатът, сподели напълно сериозен. Посочи с върха на химикалката първата цифра и сподели: „ Той е един, а ние всички сме нули. Но сме доста и сме зад него. И това е нашата мощ. Когато на иракчаните им махнеш този, който е начело, те стават нули “ .
На другия ден оповестиха резултата от референдума. Всички регистрирани за вота – 11 445 638 иракчани, бяха дали своят вот за един човек. Саддам Хюсеин бе определен със 100% от гласовете. Онзи мъж от пущинаците на Ал Фао бе познал. Нямаше никакви деветки, единствено единица и нули. А посланието на Саддам към чужденците бе повече от ясно.
След като успеха бе оповестена, стартира неудържима забава по улиците. Вечерта бяхме на посетители в къщата на един остарял другар в багдадския квартал „ Мансур “. Но съвсем не можехме да си чуем приказката, тъй като на открито настана яка стрелба.
„ Хайде да постреляме ние “, сподели нашият общителен хазаин. Наведе се и най-непринудено отдолу под дивана в хола издърпа три калашника. Изкушавах се да падам на колене и да надзърна какво ли още е прикрито под този диван, само че кодът за благовъзпитано държание в непознат дом ме възспря. Излязохме на открито и се включихме в стрелбата. Набързо опукахме всичките пълнители, само че нашият хазаин не ни остави да се приберем. Извика петгодишния си наследник и му поръча: Хамуди, моето момче, иди при комшиите и кажи, че имаме посетители от чужбина, да ти дадат патрони.
Минути по-късно малчуганът колкото да довлачи една дочена торба, два пъти по-тежка от него, цялостна с боеприпаси. Толкова не бях стрелял с „ Калашников “ даже за година и половина в казармата. По улиците на Багдад тоя ден беше като на война. Тръгнахме от къщата на моя другар, само че булевардите бяха задръстени от всевъзможни транспортни средства с хора, стрелящи във въздуха.
С Гасан единствено вдигнахме ръка за привет и мъжете от първия пикап, който мина край нас, ни дадоха знак да скачаме в каросерията. Мигом се откриха оръжия и за нас. И отново запукахме. Като минавахме около някой висок зид, увенчан с бодлива тел, елементарно разбирахме, че е казарма или полицейско отделение, тъй като на уличните автоматизирани откоси тези от вътрешната страна отговаряха с канонада... Беше оглушително...
Още помня думите, с които приключих репортажа си за този ден: „ Толкова кръв и пукотевица, и то без да има война! Не желая да си представям какво би било, в случай че сме чужденци, само че сме пристигнали на това място неканени... “
Именно те намират място в книгата, която той подарява на себе си и публиката във връзка своята 50-годишнина на 8 март.
„ Инвестирам в мемоари от пътешествия през целия си живот. Това е огромната ми пристрастеност и детска фантазия. Виновници са Жул Верн и безименният създател на „ 1001 нощ “, споделя Георги. Дълги години той отхвърляше да написа книга, само че издателите от „ Книгомания “ го убедили, че инвестицията в мемоари е доста хубаво нещо, само че, " с цел да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет “, е добре да ги придвижи на хартия.
Жоро не просто посещава другите страни по света. Той ги учи, опознава локалните хора, излиза отвън туристическите направления, столиците и познатите пътеки – от време на време с риск за живота и сигурността си. А особена пристрастеност за него са Арабският свят и Близкият изток.
Предлагаме ви в задатък една от неговите „ Истории от ръчния багаж “:
Изборите на Саддам
От Георги Милков
Когато ме питат кои са най-интересните избори, на които съм бил очевидец, постоянно се сещам първо за тия в Ирак през 1995 година, на които Саддам Хюсеин бе определен с 99.96 % от гласовете. Тъй като претендентът беше един, бюлетината също беше една. Изборът се състоеше сред две обособени квадратчета – на едното пишеше „ Да “, на другото „ Не “. Прост отговор на елементарен въпрос: Желаете ли Саддам Хюсеин за президент на републиката?
Хората вземаха бюлетината, отмятаха една тлъста чавка с химикал върху утвърдителното квадратче, пускаха бюлетината в урната и с наслада се хващаха на хорото, което се виеше вътре в изборната секция. Този фестивал на директната народна власт се прекъсваше отчасти от някоя по-екзалтирана групичка гласоподаватели, които нахлуваха в секцията с плакати на президента (който по едно и също време с това бе претендент за такъв), и се вклиняваха в празничния хоровод, скандирайки: „ С душа, с кръв, ще защитим, о, Саддам! “
Тъй като на арабски думата „ кръв “ се римуваше отлично с персоналното име на претендента, тези възгласи поетично вулканизираха общата атмосфера на възвишеност. Всичко в близост като че ли трептеше в хармонията на един разгорещен матримониум – този на претендента и неговите гласоподаватели.
Георги Милков измежду екзалтираната навалица иракски гласоподаватели през 1995 година СНИМКИ: Личен списък на създателя Нарочно не загатвам нищо за „ тъмна стаичка “, осигуряваща анонимността на вота. Подобна прищявка би била прекомерно обидна за всички. Един подобен неприличен ъгъл с още по-срамно перде би хвърлил горчилка върху локалните чистосърдечни разбирания за транспарантност. Затова и никой не си причиняваше непотребното стеснение да сгъва бюлетини, преди да ги пусне в урната. Би се изтълкувало като дребнава измама, опит да се прикрива нещо в подобен ден, в който всеки демонстрира насладата си от вота. Всичко изглеждаше като едно невъобразимо забавление, в което белите бюлетини за референдума преднамерено трябваше да са на показ като сватбарска кърпичка върху бюстието на щастливата сватя.
Бях същински впечатлен от видяното и тогава си мислих, че няма по какъв начин да бъдат извършени по-категорични избори от тези. Но Ирак ме изненада седем години по-късно.
Същият и даже по-голям избирателен възторг в Ирак - към този момент през 2001 година На тези избори бях с моя сътрудник и другар Гасан Насър, с който взехме решение да не обикаляме секциите в Багдад, а да забележим по какъв начин е в дълбоката провинция. Качихме се на един аероплан за Басра, който в нарушаване на въздушното ембарго трябваше да лети ниско, с цел да не го „ заловен “ радарите. Гасан се успокои, че американците няма да ни смъкват във въздуха, откакто видя на борда и сътрудниците от CNN, Ройтерс и „ Ал Джазира “.
От Басра всички тръгнахме с ескорт Ал Фао – най-южния иракски град, и там се разделихме, като ние с Гасан отпрашихме към незнайни села и паланки. И се стартира.
Да, да, да, Саддам! Видеха ли ни да идваме, стотици хора почваха да викат като един. В първата секция имаше изненада. Множеството се отвори пред нас, подвигна се пушилка и различихме борещи се тела. Още двама-трима се хвърлиха в калабалъка. В центъра на борбата се оказа един огромен овен, който няколко младежа се опитваха да съборят на земята. Изведнъж проблесна нож и към нас плисна бликам топла кръв. Още – два-три удара и овенът беше завършен. Пурпурни вадички залъкатушиха в прахта. Погледнах надолу – американските ми джинси Lee Cooper бяха щедро оплискани с кръв. Каква метафора за бъдещето!
Млад иракчанин коли овен в символ на най-високо гостолюбие към посетителите от България. Прескочихме умиращото в спазми тяло и продължихме напред, оставяйки следи от съсиреци. Да заколят животно в нозете ти, бе най-високо гостолюбие съгласно локалните сурови традиции. Над главите ни някой пръскаше с лейка розова вода. Тъпани, дайрета, тромпети... Жени с ръце на устата издаваха тези присъщи за арабския полуостров пискливи звуци. Вече съвсем половин час бяхме там, а множеството не бе спряло нито за секунда да скандира лозунга за „ единствения президент “.
Вътре в изборната секция мъже и дами, остарели и млади, режеха ръцете си с бръснарски ножчета и слагаха кървясъл отпечатък върху бюлетините. После като в набожен транс всички тези ранени длани се спускаха заедно към урната. Уж бе политически акт, а изглеждаше като жертвоприношение.
Иракчанка демонстрира кървавия пръстов отпечатък на бюлетината си, с който е гласувала. В идната секция към този момент нямаше никакви изненади. Викове, дайрета, тромпети, скандиране... Отново заколиха животно в краката ни, след това хората започнаха да самонараняват ръцете си, с цел да гласоподават. И оня неизменим девиз: С кръв и душа, жертваме се за теб, Саддам! И по този начин – трета, четвърта... петнайсета секция... все същото.
Кръв! Навсякъде толкоз доста кръв. Животинска, човешка... Миризмата на съсиреците от добитъка, отишъл за курбан този ден, се смесваше с потта на тълпите в 40-градусовата лепкава влага, която идеше откъм Персийския залив. Беше по древен трагично.
Преди да се върнем в Багдад, се заговорих с един мъж. Казах му, че съм бил на първия президентски референдум преди седем години и тогава Саддам беше определен с 99,96%. Написах на един лист това число и му го демонстрирах. Как мислиш, в този момент какъв брой ще е, попитах аз. Той дръпна листа от ръката ми и написа единица, а зад нея доста нули. Това ще бъде резултатът, сподели напълно сериозен. Посочи с върха на химикалката първата цифра и сподели: „ Той е един, а ние всички сме нули. Но сме доста и сме зад него. И това е нашата мощ. Когато на иракчаните им махнеш този, който е начело, те стават нули “ .
На другия ден оповестиха резултата от референдума. Всички регистрирани за вота – 11 445 638 иракчани, бяха дали своят вот за един човек. Саддам Хюсеин бе определен със 100% от гласовете. Онзи мъж от пущинаците на Ал Фао бе познал. Нямаше никакви деветки, единствено единица и нули. А посланието на Саддам към чужденците бе повече от ясно.
След като успеха бе оповестена, стартира неудържима забава по улиците. Вечерта бяхме на посетители в къщата на един остарял другар в багдадския квартал „ Мансур “. Но съвсем не можехме да си чуем приказката, тъй като на открито настана яка стрелба.
„ Хайде да постреляме ние “, сподели нашият общителен хазаин. Наведе се и най-непринудено отдолу под дивана в хола издърпа три калашника. Изкушавах се да падам на колене и да надзърна какво ли още е прикрито под този диван, само че кодът за благовъзпитано държание в непознат дом ме възспря. Излязохме на открито и се включихме в стрелбата. Набързо опукахме всичките пълнители, само че нашият хазаин не ни остави да се приберем. Извика петгодишния си наследник и му поръча: Хамуди, моето момче, иди при комшиите и кажи, че имаме посетители от чужбина, да ти дадат патрони.
Минути по-късно малчуганът колкото да довлачи една дочена торба, два пъти по-тежка от него, цялостна с боеприпаси. Толкова не бях стрелял с „ Калашников “ даже за година и половина в казармата. По улиците на Багдад тоя ден беше като на война. Тръгнахме от къщата на моя другар, само че булевардите бяха задръстени от всевъзможни транспортни средства с хора, стрелящи във въздуха.
С Гасан единствено вдигнахме ръка за привет и мъжете от първия пикап, който мина край нас, ни дадоха знак да скачаме в каросерията. Мигом се откриха оръжия и за нас. И отново запукахме. Като минавахме около някой висок зид, увенчан с бодлива тел, елементарно разбирахме, че е казарма или полицейско отделение, тъй като на уличните автоматизирани откоси тези от вътрешната страна отговаряха с канонада... Беше оглушително...
Още помня думите, с които приключих репортажа си за този ден: „ Толкова кръв и пукотевица, и то без да има война! Не желая да си представям какво би било, в случай че сме чужденци, само че сме пристигнали на това място неканени... “
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ