На 63-годишна възраст е починал писателят Роси Антов, известен с

На 63-годишна възраст е умрял писателят Роси Антов, прочут с псевдонима си Дивак Турлак.

Антов е създател на книгите " Ключ за жива вода. Разкази “ (2018), " Есента на нежния безсрамник “ (2019), " Мачко Начков… и други индивиди “ (2022), " Вселената на скитащата душа “ (2023), " Табор в мъглата “ (2024) и " Когато времето танцуваше “ (2025).

Известен е и с помощта на страницата си във Фейсбук, където разгласява както свои произведения, по този начин и политическите си позиции.

Роден е в Монтана през 1962 година, а в последните 5 години е живял в Пловдив.

" Почина Роси Антов, прочут като Дивак Турлак. Той бе публицист. Имаше забавно перо – чувствено, носталгично, яростно, етично, смешно… Бих го определила като романтик, задушаващ се от циничното настояще, който търси хубост във вътрешния мир на спомените, които се преплитат с терзанията за смисъла на живота в една враждебна за душата му среда ", написа Татяна Кристи.

Последната авторска обява на Роси Антов във Фейсбук излиза единствено няколко часа преди той да почине:

“Аз отново не спах. А когато се разсъниха, се сетих нещо. Два пъти в живота си съм преживявал това необичайно чувство — по какъв начин животът минава пред очите ти като кино лента.
Но този път осъзнах нещо друго. И тъкмо то е значимото.
Пред очите ми като на кино лента прекосяваха мигове. И осъзнах какъв брой просто стоят нещата на тоя свят.
Не видях бележника с оценките от учебно заведение.
Не видях дипломата от института. Не видях по какъв начин стартирам първата си работа.
Не видях по какъв начин върша сполучлива кариера.
Не видях по какъв начин се срутвам.
Не видях по какъв начин се изправям.
Не видях по какъв начин купих първия апартамент.
Не видях по какъв начин купих първата кола…
Бах ти ужаса.
Оказа се, че не съм видял най-важните неща в живота си. Видях хиляди мигове, само че не и най-важните.
Видях по какъв начин с мама и тати сме на море.
Видях сестра ми с превързано коляно.
Видях баба и дядо, с които ловим раци през нощта.
Видях по какъв начин с другари скачаме във вир.
Видях по какъв начин хванах първата си риба.
Видях по какъв начин сръндак пие вода.
Видях планина и планинска река. Видях извор.
Видях първата си целувка.
Видях скалите до Белоградчик. Видях една чешма измежду тях.
Видях парк и алея, по която ходя с момиче. Видях и по какъв начин хапвам пердах, що ходя с тъкмо това момиче. Ама не болеше.
Видях синовете си. Малки и луди.
Видях язовир.
Видях доста неща.
Видях доста любов.
Видях каньон измежду скалите. И змията, която го пази.
Видях лятна стихия.
Видях есенно топло море.
Видях сняг.
Видях и синчец.
Видях по какъв начин мирише липа.
Видях ей такива дребни неща. Дребни като една прегръдка. За да стоплиш. Или да те стоплят.
Бах ти живота!?
А след това възпламених цигара на открито. Под зимно мрачно небе. И се сетих, че няма нищо инцидентно. Изпуших я и влязох да напиша това. Това е моят живот. Един момент. От мигове. Някакви дребни такива. Няма нищо огромно и значимо. А не бих желал да изгубя нито един от тях. Защото ще остана без живот.
Това е. Отивам да пуша. Пак. Под зимните звезди. ”