На 6 юли т.г., на 86-годишна възраст почина бившият депутат

На 6 юли т.г., на 86-годишна възраст умря някогашният народен представител в Седмото Велико национално заседание, вицепремиер, министър на външните работи на България в съдружното държавно управление на Димитър Попов и наш дипломат в Анкара (1993 – 1998) и Загреб (2002 – 2006) – политикът Виктор Вълков. Някои го назоваха „ положителното лице на Кръга „ Монтерей “, тъй като той беше самобитен представител на това митично общество, белязано с спорен публичен облик, написа Дир.бг.

Вълков беше индивидът, отворен за разговор с политическите съперници и медиите. Човекът, който умееше да отговори и на най-провокативните въпроси по един неналожителен и доста безапелационен метод. Дипломат от висока класа, той неслучайно бе неофициалният водач на Кръга „ Монтерей “.

Кръстен на ресторанта, в който се събираха в началото тези „ асове в пенсия “, хората които членуваха в „ Монтерей “, бяха подозирани в подмолно дърпане на конците на политиката ни след Десети ноември 1990-а. Но до момента в който „ сивият кардинал “ ген. Любен Гоцев седеше в сянка, Вълков бе наличен за диалог по всяка тематика. По неговия си метод.

Румен Петков го назова „ популярен демократ “, „ популярен човек “ и впрочем – избрания, които за жал не звучат безапелационно в очите на множеството българи, заради разочарованията ни от демокрацията. Затова по-убедителното определение за Вълков е това, че той беше роден посланик – човек, който можеше със спокоен звук да отговори на всяко предизвикателство.

Такива уравновесени, и в същото време гъвкави политици като него, несъмнено са „ ъгъл “ в по-новата българска политика.

Виктор Вълков мразеше преувеличенията и медийните измислици, само че съумяваше да не бъде недодялан с създателите им. Веднъж го попитахме дали Маджо е спал в посолството ни в Загреб, а той отговори шеговито, с цел да прикрие раздразнението си от въпроса, с реторичен въпрос: „ Защо да спи там?! Мислите ли, че Маджо няма пари да си заплати за хотел?! “ По същия метод Вълков парираше и други въпроси, свързани със слуховете за бизнес връзки сред Кръга „ Монтерей “ и ъндърграунд герои като Маргините, да вземем за пример.

Виктор Вълков е роден на 3 април 1936 година в София. Политическата му кариера стартира в Български земеделски народен съюз. Той е потомствен земеделец. Баща му Георги Вълков е бил измежду водачите на Българския аграрни национален съюз, наказан на гибел и екзекутиран през 1942 година.

След измененията – през 1990 година Виктор Вълков е определен за ръководител на съюза.

Биографията на Вълков на пръв взор наподобява „ общоприетата “: приключил гимназия, след това МЕИ. Започва работа в Силнотоковия цех „ Васил Коларов “ и бързо се издига като чиновник на виновни длъжности в Министерството на външната търговия. По соц време работи в комерсиалните ни представителства в чужбина. След 90-а се разбра, че е бил сътрудник на Държавна сигурност. Несъмнено, множеството българи незабавно ще свържат двата обстоятелството по най-елементарния метод – че е получавал примамливи длъжности поради принадлежността си към службите.

Хората, които познаваха Вълков от близко, обаче, биха споделили таман противоположното – че той попада в полезрението на службите като извънредно образован и кадърен човек.

Всички познавачи на секретната активност настояват, че в региона на по този начин наречения стопански „ шпионаж “ България е имала забележителни разработки и даже е била за образец освен в соц лагера, само че и оттатък Желязната завеса. По социалистическо време наши разработки са били купувани от Германия и Америка.

Основната активност на Държавна сигурност не е била обвързвана с „ доносничество “, както избират да приказват през днешния ден някои хора, а е имала значимо значение за националната ни сигурност, за вътрешната стопанска система и външната ни търговия.

След 1990-а, като ръководител на Български земеделски народен съюз, Вълков води политика на неутралитет във връзка с обединения с други политически партии и организации. В началото на 1991-ва стартира договаряния с дейци от опозиционния Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “, в лицето на дисидента Ценко Барев – дълготраен бежанец във Франция, и през юли 1991-ва се състоява обединителен конгрес, от който се ражда БЗНС-Единен, с ръководител Ценко Барев, а Виктор Вълков е определен за секретар на Постоянното наличие на БЗНС-Единен.

Този конгрес, обаче, довежда до вътрешен ерес в управлението на остарелия аграрни съюз, и част от недоволните от обединяването основават лична партия – Български земеделски народен съюз „ Александър Стамболийски “, ратуваща за коалиция с Българска социалистическа партия и на процедура станала неин сътрудник през 1994-а.

Важен факт от биографията на Виктор Вълков бе, че той откри сили почтено да отдръпна кандидатурата си за президентския пост през 1990 година и че през 1991-ва бе един от политиците, които създадоха Конституцията, призната на 12 юли същата година.

Във времето от 90-те години насам ние, българите, преминахме през толкоз политически катаклизми, че забравяме някои привидно дребни, само че почтени прояви на обособени наши политици, и се сещаме за тях едвам когато би трябвало да им напишем епитафиите. Трябва да отбележим, въпреки и посмъртно, че Виктор Вълков бе от тези български политици, които не се натрапваха на публичното внимание като болшинството известни кариеристи. Вълков беше от малцината почтени хора в политиката, които не се „ бутаха “ с лакти към властта и не я одобряваха като самоцел.
Дълго време за митичния кръг „ Монтерей “ се говореше, че е „ държавно управление в сянка “, образувано от „ старчета с пагони “. В медиите излизаха скандални изявления за връзките на ген. Гоцев с предприемачи и хора от ъндърграунда. Вълков развенчаваше тези легенди по толкоз изкусен метод пред медиите, че всеки публицист, който е получавал достъп до изявление с него, най-после е оставал с усещането, че „ старчетата “ просто си пият кафето в един ресторант и си описват мемоари от предишното. Но даже и да допуснем, че Виктор Вълков беше занаятчия на безапелационната илюзия, отново му прави чест, че той умееше да бъде предан към хората, с които е обвързван.

Трябва да признаем, че болшинството от тези хора бяха персони със заслуги за страната ни. Те бяха врели и кипели в политическия живот на България преди Десети ноември и по един или различен метод имаха своя важен принос за страната ни в предишното. Очевидно не желаеха да „ слязат от коня “ и след Десети. Но че бяха значими персони, е реалност, колкото и да не им се харесва на някои споменът за соца и да отхвърлят всеки, обвързван с предходната власт.

Един публицист назова монтерейците „ майстори на пушилката “ и в това има огромна доза истина. Зад „ пушилката “ те имаха връзка на най-високо равнище с огромна част от новите ни постдемократични управници. Много от новите политици сами са търсели препоръките им, тъй като са знаели, че монтерейци са хора с опит в кариерата, както на професионално, по този начин и на дипломатическо равнище.

Зад „ пушилката “ монтерейци знаеха доста неща, които оставаха скрити за обществото. Като всяко затворено общество, и те си имаха правила и тематики табу. Главните табута бяха тези за алените куфарчета и за гибелта на Луканов. Дори отвореният към медиите Вълков постоянно отхвърляше диалог по тези две тематики с по едно изречение. Например, за куфарчетата, с: „ Такава тематика няма! Иначе кумът ми щеше да даде и на мен! “ Така, около истината и шегата, въпросът олекваше във въздуха и оставаше без отговор.

Несъмнено и ген. Любен Гоцев, и Виктор Вълков, отнесоха доста секрети в гроба си, които обществото не знае. Но може би след време, някой от употребилите опита им наши политици ще признае ролята на „ старчетата “ в нашия политически живот след Десети ноември. Монтерейци въплъщаваха симбиозата сред държавната власт, сенчестия бизнес и елита на ъндърграунда. А какво друго, с изключение на тъкмо такава симбиоза, е нашият политически живот от 90-те, та до ден-днешен?!

Хора като Виктор Вълков имаха и опит, и ум. И в случай че тези две качества можеха да служат на страната, а не на постдемократичното задкулисие, България щеше да реализира по-големи триумфи във вътрешен проект, както и по-голям интернационален престиж.

Виж още: