На 6 и 9 август ще се навършат 75 години,

На 6 и 9 август ще се навършат 75 години, откогато Съединени американски щати пусна атомните бомби над Хирошима и Нагасаки в края на Втората международна война. Трудно е да се каже какъв брой тъкмо са починалите, само че грубите данни сочат, че към 140 хиляди души губят живота си в Хирошима и 74 хиляди в Нагасаки. Това докара до внезапен завършек на войната в Азия, откакто Япония се съобщи на Съюзниците на 14 август 1945 година Но критиците не престават да настояват, че и без бомбардировките Япония към този момент е била на ръба на капитулацията, написа Dnes.bg. Тези, които оцеляват, се назовават хибакуша. Те се изправят пред ужасяващите последици от бомбите, в това число радиационно отравяне и психически контузии. Британската фотожурналистка Карън Ли Стоу от години споделя историите на дамите, които са били очевидци на един от най-тежките моменти в човешката история. Ето ярките мемоари на три от тях. Теруко Уено Теруко е едвам на 15 години, когато атомната бомба пада над Хирошима. По това време тя е следвала към този момент втора година в учебно заведение за медицински сестри в болничното заведение на Червения кръст. След като бомбата пада, студентското общежитие се възпламенява. Уено оказва помощ в битката с пламъците, само че доста от нейните другари умират в пожара. Тя ясно си спомня по какъв начин в седмицата след гърмежа работила денонощно, с цел да лекува раните на хора, потърпевши тежко от бомбата. Тя и другите медицински сестри имали напълно малко вода и никаква храна. А откакто приключва, Теруко продължава да работи в болничното заведение, където оказва помощ при доста интервенции, в това число и такива за присаждане на кожа. По-късно Теруко се омъжва за Тацуюки, който също оцелява след атомния гърмеж. Когато тя забременяла с първото си дете, се тормозила дали бебето ще се роди крепко и дали изобщо ще оцелее. Но щерка ѝ Томоко била мощно, изцяло крепко дете. " Не съм била в пъкъла и не знам по какъв начин наподобява, само че допускам, че прилича това, което преживяхме. Не би трябвало да позволим да се случи още веднъж ", споделя Теруко пред Карън Ли Стоу. В този ден в Хирошима съвсем всичко е унищожено - хора, птици, морски кончета, дървета. Всичко. Емико Окада Пет от роднините на Емико умират по време на офанзивите над Хирошима, а тя е на 8 години, когато бомбата пада. По-голямата ѝ сестра е измежду жертвите. " Тя излезе рано сутринта от у дома и ми сподели " Ще се забележим тази вечер ". Тя беше на 12 години и изпълнена с живот. Но по този начин и не се върна. Никой не знае какво е станало с нея. Родителите ни я търсиха обезверено, само че по този начин и не откриха тялото ѝ, тъй че продължиха да си повтарят, че тя би трябвало да е жива някъде. По това време майка ми бе бременна, само че направи импровизиран аборт. Нямахме какво да ядем. Не знаехме нищо за радиация, ядяхме каквото намерим, без да се интересуваме дали е нечисто или не. Храната беше най-големият проблем. Водата беше вкусна. Така живеехме в първите дни след бомбата ", споделя Емико. " След това косата ми стартира да пада, венците ми да кървят. Постоянно бях изтощена и трябваше да си почивам. Никой по това време не знаеше какво е радиацията. След 12 години ме диагностицираха с апластична анемия. Всяка година има няколко залеза, през които небето става кървавочервено. По това време не мога да спра да мисля за небето откакто бомбата избухна. В продължение на дни градът гореше. Мразя залезите. И до през днешния ден те ми припомнят за пламъците в Хирошима ", добавя тя. По думите ѝ доста хибакуша умират, без да опишат историята си или да споделят горчивината си от бомбардировките. " Те не можеха да приказват, за това аз приказвам вместо тях. Много хора приказват за мир, само че аз желая да се подхващат дейности, желая всеки да направи каквото може ", споделя тя. Рейко Хада На 9 август в 1945 година, в 11:02 часа атомната бомба пада над Нагасаки. Рейко Хада е на девет години, когато това се случва. Рано сутринта имало предизвестие за въздушен рейд, за това Рейко си остава вкъщи. След като прозвучал сигнала, че небето е чисто, тя отишла в локалния храм, където децата трябвало да учат, с цел да не се събират в учебните заведения. След 40 минути учителите разпуснали занятията и Рейко още веднъж се прибра вкъщи. " Направих една крачка вътре у дома и тогава се случи. Пламтяща светлина ме заслепи. Цветовете бяха жълто, оранжево и каки. Всички те се смесиха. Дори нямах време да се зачудя какво е. За нула време всичко стана бяло. След това имаше ужасяващ плач и тогава припаднах. След малко се разсъниха. Нашият преподавател ни беше учил да отидем в бункерите против въздушни набези, по тази причина открих майка ми и двете се скрихме. Нямах нито драскотина. Бях избавена от планината Конпира. Но за хората от другата страна беше извънредно. Много от тях минаха планината и пристигнаха в нашия квартал - хора с изскочили очи, разрошени коси, съвсем всички бяха голи, кожата им - увиснала ", спомня си Рейко. Майка ѝ и другите дами помогнали на ранените. Те помолили момиченцето да им донесе вода, за това тя взела бездънен съд и отишла до близката река. " След като изпиха единствено глътка от водата, хората умираха. Беше лято. Поради личинките и ужасната миризма телата трябваше да бъдат кремирани неотложно. Те бяха струпани в басейна в колежа и кремирани с дървесина от скрап. Беше невероятно да се разбере кои са тези хора. Те не умиряха като човешки същества ", споделя тя.