Когато сънищата изчезват от живота
На 59-ото Венецианско биенале през 2022 година в красивата постройка на Scuola Grande della Misericordia от 14. в., измежду хармоничните, устояли на вековете архитектурни пропорции беше експониран един дневник. Дневник, повода за чието битие е злокобното отричане точно на хармоничността и устоите, почнало на 24 февруари 2022 година – началото на съветската експанзия в Украйна.Не вярвахме или не искахме да повярваме, че може да се случи това, което провокира появяването на този Дневник на войната. Нито пък че ще трае толкоз дълго. А през днешния ден, една година по-късно, авторката му към момента написа в него.„ Започнах да пиша дневника си не толкоз за войната, що се касае за ужаса от раздялата с мирното време, когато военните закононарушения ми се костваха невъзможни, по този начин невероятни, че напомняха на зла смешка. Последният собствен текст написах преди две седмици и той беше отдаден на груповия опит в тъгата, на причастността към обществото, зараждаща във време на най-страшни тествания “, споделя Евгения Белорусец, украинска писателка, фотограф и куратор. Живее сред Киев и Берлин. Началото на войната я заварва в родния ѝ град, взема решение да остане и до 5 април прави подкаст Новини от Евгения в онлайн радиото rbbКultur, стартира да води и дневник, който се разгласява на уеб страницата на списание „ Шпигел “. 
Дневника Евгения води на немски език. По нейните лични думи той й оказва помощ да издържи през комплицираните часове и нощи на войната, основава отдалеченост сред нея и събитията.„ С цялото си сърце имах вяра, че на следващия ден войната ще свърши, аз ще престана да пиша, а тези мемоари никой няма да изиска да ги чете в околните години, с цел да не си напомня този призрачен сън. “ Дневникът комбинира текстове и фотографии. За Евгения фотографията постоянно е била текст, който пресича няколко повествователни линии, постоянно е приемала, че документалната снимка основава заблуда за уловен момент и спряло време и сякаш удържа целостта на света. „ Катастрофата на войната – това с изключение на друго е и загуба на основите на живота, изгубване на предишното във типа, както го знаем, а по-късно и загуба на възприятието за настояще. От първия ден на войната фотографията беше за мен методът да запазя най-малко нещичко. “ На една от нейните фотографии, направена на 15 март до метростанция Лукияновская в Киев, се вижда в тил жена в бяло, гледаща към разрушенията, породени от бомбардировките през нощта. 
За нея си спомня Евгения, когато я запитвам коя нейна снимка споделя всичко за войната. „ Повечето мои фотографии описват обособени аспекти на войната. Виждам на тях тънките линии, които летящите ракети рисуват в небето, дима от пожарите, затулващ някой обичан и прочут градски пейзаж. Но тази снимка е май една от най-буквалните. В прямотата ѝ се усеща непоносимата наложителност на военната действителност, невъзможна за скриване нито в облик, нито в някаква метафора. “ Войната не оставя нищо от предходния живот, безапелационна е Евгения.Баща ѝ се разболява тежко по време на обсадата на Киев през февруари и март 2022-ра. Няма по какъв начин да му бъдат направени проучвания, няма сили и да замине, оперират го в болница, цялостна с ранени бойци. Сега той е в Берлин при нея, дружно с майка ѝ. Там има шанса да се лекува и да оздравее. А Киев? „ Киев беше един от центровете на украинския културен живот, аз бях привикнала да работя там, всички мои книги и планове започваха в този град. Много от сътрудниците ми отпътуваха, доста и останаха. Но самото минало, с неговите благоприятни условия и възгледи, ми се коства зачеркнато от тази война, недостижимо. Ежедневно умират хора, всеки, намиращ се в централната, източната и южната част на Украйна, рискува живота си, до момента в който просто си седи у дома. “ Евгения от дребна обитава и пораства в среда с голям брой езикови и културни кодове. Идишът на баба ѝ, немският на татко ѝ – той е преводач, украинският и съветският са за нея познати езици, родни, въпреки и с друга степен на непосредственост. Дали това ѝ дава ключ да схваща по-добре света и обществата? Със сигурност, само че по нейните думи да схванеш едно общество си остава доста комплицирано и сложно нещо. В литературния си дебют от 2018 година 
„ Щастливи падения “ – книгата е издадена у нас от „ Жанет 45 “ в превод на Денис Коробко – една от героините ѝ споделя: „ Злите сили ръководят света “.Дали войната в Украйна потвърждава, или отхвърля това изказване? „ Струва ми се, че войната в Украйна е по-скоро един от редките шансове да се убедим и да забележим с очите си, че „ злото “ не е празна небивалица, че то съществува и неговата централизация в реалност може да превъзхожда която и да е литературна фикция. Важно е да се научим да назоваваме злото – зло.Прекратяването на толерантността към него ще разреши на всички нас да намерим излаз. “ Книгата е написана въз основа на събитията от първия стадий на руско-украинската война от 2014 година Както споделя самата Евгения – време на безгранично комплициране, истории на обич, раздели, самотност, решителност да се бориш. Във връзка с работата си по фотографския документален план „ Победата на победените “ Евгения прекарва известно време в региона на мините на Донбас, където най-интересните ѝ срещи и диалози се оказват с дами. 
„ Много от тях си мислеха, че техните истории са толкоз незначителни, че напряко няма защо да се опасяват – дори в зоната на бойните дейности, – и говореха самоуверено за това, което мислят. Техните гласове звучаха в паметта ми, когато пишех книгата, насочваха ме. “ Жените в рода на писателката приказват също със мощни и смели гласове. Майка ѝ цялостен живот се занимава с самостоятелен импровизационен спектакъл, изследва по какъв начин човешката тирада може да промени и трансформира действителността. Името Евгения пък ѝ е завещание от еврейска прабаба, която тя не заварила, само че за която толкоз доста са ѝ разказвали, че смята себе си в някаква степен за нейна последователка. Прабаба ѝ е израсла в Житомирска област, в линията на уседналост*, в оскъдно семейство, била е надълбоко набожен човек.С такова почитание се е отнасяла към своите възгледи, че е съумяла да ги отстои пред руската репресивна машина и да наложи спазването на еврейските обичаи в фамилията, макар че децата ѝ са били по-скоро атеисти. Дъщеря ѝ, бабата на Евгения, се казвала Рахил. Била е уверена комунистка. Но когато в службата ѝ колективът дал своя вот за оповестяването на репресиран помощник за „ зложелател на народа “, предпочела да рискува живота си, само че не гласувала дружно с всички. „ Тази тяхна дарба в най-тежка обстановка да остават правилни на себе си постоянно ме е възхищавала и я мисля като неосъществим връх на човешката мощ “, безапелационна е Евгения. Намира за проковокационен въпроса ми дали дамата е контрапунк на войната, или нейна жертва, най-малкото тъй като дамата не може съгласно нея да бъде събирателно нереално разбиране. 
„ Но въпреки всичко тази война е директно обвързвана с архаичните патриархални практики и токсична маскулинност, станали знаци и съществена идеология на мафиозния режим в Русия. “ Един от дребното мъжки гласове, прозвучали в книгата ѝ, споделя през смях: „ Със сигурност се бори на страната на хиацинтите “, има поради изчезналата красива флористка от Донецк, за която се носи мълва, че „ хванала полетата “ и се включила към партизаните, без мълвата да прецизира кои полета и кои партизани. Възражда традицията на абсурдизма на Гогол и Хармс, писането ѝ е разлюляно сред нереалност и действителност, сънища и будуване в безпощадната будна действителност на една война.„ Да, присънват ми се най-фантастични неща. Но напоследък рядко сънувам и неприятно дремя. Струва ми се, че сънищата изчезват от живота ми, сякаш не ми остават сили за тях. “ *Границата на област в Руската империя, в която е позволено непрекъснатото престояване на евреи, основана през 1791 година при ръководството на Екатерина II и отстранена след Февруарската гражданска война от 1917 г.
Дневника Евгения води на немски език. По нейните лични думи той й оказва помощ да издържи през комплицираните часове и нощи на войната, основава отдалеченост сред нея и събитията.„ С цялото си сърце имах вяра, че на следващия ден войната ще свърши, аз ще престана да пиша, а тези мемоари никой няма да изиска да ги чете в околните години, с цел да не си напомня този призрачен сън. “ Дневникът комбинира текстове и фотографии. За Евгения фотографията постоянно е била текст, който пресича няколко повествователни линии, постоянно е приемала, че документалната снимка основава заблуда за уловен момент и спряло време и сякаш удържа целостта на света. „ Катастрофата на войната – това с изключение на друго е и загуба на основите на живота, изгубване на предишното във типа, както го знаем, а по-късно и загуба на възприятието за настояще. От първия ден на войната фотографията беше за мен методът да запазя най-малко нещичко. “ На една от нейните фотографии, направена на 15 март до метростанция Лукияновская в Киев, се вижда в тил жена в бяло, гледаща към разрушенията, породени от бомбардировките през нощта. За нея си спомня Евгения, когато я запитвам коя нейна снимка споделя всичко за войната. „ Повечето мои фотографии описват обособени аспекти на войната. Виждам на тях тънките линии, които летящите ракети рисуват в небето, дима от пожарите, затулващ някой обичан и прочут градски пейзаж. Но тази снимка е май една от най-буквалните. В прямотата ѝ се усеща непоносимата наложителност на военната действителност, невъзможна за скриване нито в облик, нито в някаква метафора. “ Войната не оставя нищо от предходния живот, безапелационна е Евгения.Баща ѝ се разболява тежко по време на обсадата на Киев през февруари и март 2022-ра. Няма по какъв начин да му бъдат направени проучвания, няма сили и да замине, оперират го в болница, цялостна с ранени бойци. Сега той е в Берлин при нея, дружно с майка ѝ. Там има шанса да се лекува и да оздравее. А Киев? „ Киев беше един от центровете на украинския културен живот, аз бях привикнала да работя там, всички мои книги и планове започваха в този град. Много от сътрудниците ми отпътуваха, доста и останаха. Но самото минало, с неговите благоприятни условия и възгледи, ми се коства зачеркнато от тази война, недостижимо. Ежедневно умират хора, всеки, намиращ се в централната, източната и южната част на Украйна, рискува живота си, до момента в който просто си седи у дома. “ Евгения от дребна обитава и пораства в среда с голям брой езикови и културни кодове. Идишът на баба ѝ, немският на татко ѝ – той е преводач, украинският и съветският са за нея познати езици, родни, въпреки и с друга степен на непосредственост. Дали това ѝ дава ключ да схваща по-добре света и обществата? Със сигурност, само че по нейните думи да схванеш едно общество си остава доста комплицирано и сложно нещо. В литературния си дебют от 2018 година „ Щастливи падения “ – книгата е издадена у нас от „ Жанет 45 “ в превод на Денис Коробко – една от героините ѝ споделя: „ Злите сили ръководят света “.Дали войната в Украйна потвърждава, или отхвърля това изказване? „ Струва ми се, че войната в Украйна е по-скоро един от редките шансове да се убедим и да забележим с очите си, че „ злото “ не е празна небивалица, че то съществува и неговата централизация в реалност може да превъзхожда която и да е литературна фикция. Важно е да се научим да назоваваме злото – зло.Прекратяването на толерантността към него ще разреши на всички нас да намерим излаз. “ Книгата е написана въз основа на събитията от първия стадий на руско-украинската война от 2014 година Както споделя самата Евгения – време на безгранично комплициране, истории на обич, раздели, самотност, решителност да се бориш. Във връзка с работата си по фотографския документален план „ Победата на победените “ Евгения прекарва известно време в региона на мините на Донбас, където най-интересните ѝ срещи и диалози се оказват с дами. „ Много от тях си мислеха, че техните истории са толкоз незначителни, че напряко няма защо да се опасяват – дори в зоната на бойните дейности, – и говореха самоуверено за това, което мислят. Техните гласове звучаха в паметта ми, когато пишех книгата, насочваха ме. “ Жените в рода на писателката приказват също със мощни и смели гласове. Майка ѝ цялостен живот се занимава с самостоятелен импровизационен спектакъл, изследва по какъв начин човешката тирада може да промени и трансформира действителността. Името Евгения пък ѝ е завещание от еврейска прабаба, която тя не заварила, само че за която толкоз доста са ѝ разказвали, че смята себе си в някаква степен за нейна последователка. Прабаба ѝ е израсла в Житомирска област, в линията на уседналост*, в оскъдно семейство, била е надълбоко набожен човек.С такова почитание се е отнасяла към своите възгледи, че е съумяла да ги отстои пред руската репресивна машина и да наложи спазването на еврейските обичаи в фамилията, макар че децата ѝ са били по-скоро атеисти. Дъщеря ѝ, бабата на Евгения, се казвала Рахил. Била е уверена комунистка. Но когато в службата ѝ колективът дал своя вот за оповестяването на репресиран помощник за „ зложелател на народа “, предпочела да рискува живота си, само че не гласувала дружно с всички. „ Тази тяхна дарба в най-тежка обстановка да остават правилни на себе си постоянно ме е възхищавала и я мисля като неосъществим връх на човешката мощ “, безапелационна е Евгения. Намира за проковокационен въпроса ми дали дамата е контрапунк на войната, или нейна жертва, най-малкото тъй като дамата не може съгласно нея да бъде събирателно нереално разбиране. „ Но въпреки всичко тази война е директно обвързвана с архаичните патриархални практики и токсична маскулинност, станали знаци и съществена идеология на мафиозния режим в Русия. “ Един от дребното мъжки гласове, прозвучали в книгата ѝ, споделя през смях: „ Със сигурност се бори на страната на хиацинтите “, има поради изчезналата красива флористка от Донецк, за която се носи мълва, че „ хванала полетата “ и се включила към партизаните, без мълвата да прецизира кои полета и кои партизани. Възражда традицията на абсурдизма на Гогол и Хармс, писането ѝ е разлюляно сред нереалност и действителност, сънища и будуване в безпощадната будна действителност на една война.„ Да, присънват ми се най-фантастични неща. Но напоследък рядко сънувам и неприятно дремя. Струва ми се, че сънищата изчезват от живота ми, сякаш не ми остават сили за тях. “ *Границата на област в Руската империя, в която е позволено непрекъснатото престояване на евреи, основана през 1791 година при ръководството на Екатерина II и отстранена след Февруарската гражданска война от 1917 г. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ