На тази дата през 1968 г. по идея на България танковете братски смазват социализма с човешко лице в Чехословакия
На 5 януари 1968 година на власт в Чехословакия идва индивидът, чийто опит да вкара " социализъм с човешко лице " е смачкан с нахлуването на Съюз на съветските социалистически републики, България, Полша и Унгария в нощта на 20-и против 21 август. Реформите на първия секретар на Централен комитет на Чехословашката комунистическа партия Александър Дубчек (1921-1992) - той разхлабва партийната цензура над чехословашките вестници и тв излъчвания и разрешава на писателите дисиденти да пишат свободно; изпраща посланието, че чистките и политическите вендети от предишното няма да се случват повече - стават известни като " Пражка пролет " и пораждат омраза с Кремъл.
Народна Република България (НРБ) има основна роля в смазването ѝ. Не с величествен брой танкове и бронетранспортьори сред нахлулите над 5000, нито с огромен брой военни измежду пратените към половин милион военнослужещи, тук ролята на Народна република България е скромна - два мотострелкови полка и един танков батальон.
А с твърдото искане на комунистическия началник Тодор Живков от руските приятели за смазване на демократизацията в страната. България е първата настояла за военна намеса в Чехословакия и последната извинила се (1990 г.).
Ето по какъв начин историкът доцент доктор Румяна Маринова-Христиди споделя за събитията у нас в документалния алманах " Пражката пролет и Държавна сигурност " на Комисията по досиетата, оповестен в уеб страницата ѝ.
Българските дипломати в Чехословакия деликатно наблюдават почналите още през 1967 година политически промени в Чехословакия. Указание за това те получават не само от Министерството на външните работи, а и от Централен комитет на Българска комунистическа партия. Българският дипломат в Прага Стайко Неделчев предизвестява и за възходящото публично недоволство в Чехословакия, предизвикано от изключването от ЧКП на писателите Лудвик Вацулик, Иван Клима и Антонин Лим и за отнемането на в. „ Лидове вести ” от Съюза на писателите. Още по-голям интерес в Централен комитет на Българска комунистическа партия провокират информациите за пленумите на Централен комитет на ЧКП през октомври и декември и за визитата на съветския лидер Брежнев, чиято цел е „ да сдобрява чехословашките приятели “. През декември 1967 година шифрограмите на посланика от Прага към този момент са адресирани непосредствено до Тодор Живков и са отдадени съвсем напълно на рецесията в управлението на ЧКП. Очевидно е, че българските благосклонности са на страната на подлагания на критика и в последна сметка отхвърлен от управлението на Централен комитет на ЧКП Антонин Новотни. Българското управление се успокоява, откакто при започване на януари пленумът на Централен комитет на ЧКП отстранява Антонин Новотни от управлението на ЧКП и го заменя със словака Александър Дубчек. Получаваните от Прага сведения приказват, че новото управление продължава линията „ за единение и приятелство на Чехословакия със Съюз на съветските социалистически републики и Комунистическа партия на Съветския съюз и социалистическия лагер и за подсилване на интернационалното комунистическо придвижване ”.
Идването на власт на Александър Дубчек се оказва не край, а начало на измененията в Чехословакия. Много скоро последователи на промените заемат основните държавни постове: ген. Лудвик Свобода става президент, инж. Олдржих Черник – министър-председател, Йозеф Смърковски – ръководител на Националното заседание. По този мотив е свикана първата интернационална среща на страните от Варшавския контракт, която разисква ситуацията в Чехословакия. На срещата в Дрезден на 23 март 1968 година Тодор Живков не участва, защото е на публично посещение в Турция, само че има българска делегация. Обсъждането на „ чехословашкия въпрос “ в Дрезден става в наличието на чехословашките представители, което им дава опция да защитят своите промени. В историческата литература са необятно известни внезапните рецензии към чехите и словаците, отправени от полския водач Владислав Гомулка и от източногерманския Валтер Улбрихт. Българските представители – Станко Тодоров, Живко Живков и Апостол Пашев, избират да не заемат категорична позиция. Основната задача на българските представители в Дрезден е да проследят обсъжданията и да ги показват допустимо най-пълно пред българското управление, с цел да може то да дефинира отношението си към чехословашките промени. Това става на пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 29 март 1968 година, след завръщането на Живков от Турция. Изказванията на пленума илюстрират повода за загрижеността на „ братските “ комунистически партии от събитията в Чехословакия, че може да изпуснат контрола върху интелигенцията. Действително през 1968 година и в България студенти и преподаватели слагат под въпрос такива съществени за властта положения като: управителната роля на партията, характерната цензура, правото на свободна творческа изява. Несъмнено обаче, най-голямо значение за определянето на българската позиция към „ Пражката пролет “ има Тодор Живков. Той декларира, че би трябвало да се направи всичко допустимо, включително да се рискува, само че да не се разреши в Чехословакия да се развихри „ контрареволюция “. Позицията на Живков удостоверява освен ситуацията на България като най-верен спътник на Москва, само че консервативните нагласи в управлението на Българска комунистическа партия.
Опитът за демократизация в Чехословакия оказва въздействие върху българското общество в две направления. Едната се показва в раздвижването измежду интелигенцията. Под влияние на идващите от Чехословакия новини през 1968 година българската интелигенция създава нови печатни издания (такъв е вестник „ Литературни вести “) и дискусионни клубове (главно измежду студентите). В другата посока са дейностите на държавното ръководство. Тодор Живков, който е по едно и също време министър-председател и първи секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия, има опция да избира сред двете позиции – следването на чехословашките стопански и политически промени или предпазването от последствията им. Въпреки икономическата логичност, която диктува продължаване на промените, Живков не се колебае да ги спре, тъй като ставащото в Чехословакия изглежда доста по-опасно за системата. Още на 26 март 1968 година Политбюро на Централен комитет на БКП взема решение, с което постанова строга цензура върху отразяването на ставащото в „ братска “ Чехословакия, написа OFFnews.bg.
При възходяща неприязън на българското политическо управление към промените в Чехословакия е осъществено формалното посещаване на Тодор Живков в Чехословакия. То е отдадено на сключване на нов Договор за дружба, съдействие и взаимопомощ. Посещението е контрактувано за 23–26 април 1968 година и е употребявано от Тодор Живков, с цел да добие персонални усещания за ставащото в Чехословакия и най-вече за водещите чехословашки фигури. Срещата на Живков с Дубчек е извършена на 23 април, още в първия ден на визитата. Тя е първа за двамата. Дубчек в детайли изяснява неизбежността на промените, провокирани от вътрешнопартийните и публичните проблеми и пази напълно персоналните промени и новата Програма за деяние на ЧКП. Живков още при започване на диалога декларира убеждението си, че чехословашките промени не са нищо повече от повтаряне на събитията от 1956 година Разговорът сред българските и чехословашките политици демонстрира, че те говорят на разнообразни езици, а единствено си дават тип, че приказват едно и също.
Две седмици след визитата на Тодор Живков в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев кани в Москва четирима източноевропейски водачи за диалози по „ чехословашкия проблем “. На 8 май Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка идват, с цел да обсъдят интернационалното положение и проблемите на комунистическото придвижване. За разлика от срещата в Дрезден разискването на ситуацията в Чехословакия и дейностите на ЧКП става без чехословашките представители. Политическият резултат от срещата на петимата партийни лидери в Москва е новата интернационална среща във Варшава, на която е поканена и ЧКП. Поканата е разисквана от Президиума на Централен комитет на ЧКП на 12 юли, само че не е приета заради публичните съмнения в Чехословакия, че управлението на ЧКП е склонно към съглашателство с Москва. Отказът на ЧКП не анулира плануваната среща, а затвърждава единството на петте комунистически партии – руската, полската, източногерманската, унгарската и българската.
Варшавската среща на ръководителите на петте комунистически партии (14–15 юли 1968 г.) е извършена след появяването на манифеста „ Две хиляди думи “ на Вацлав Вацулик, който предизвестява чехословашкото общество за заплахите пред реформите. Във Варшава представителите на петте партии преглеждат „ Пражката пролет “ от позиция на рисковото въздействие на промените в личните им страни. Позицията на Тодор Живков е, че това не е вътрешен чехословашки въпрос, а засяга цялата социалистическа общественост, по тази причина е нужна решителна интервенция в Чехословакия. Официалният резултат от Варшавската среща е Писмото на петте комунистически и работен партии до Централен комитет на ЧКП. То провокира отрицателна реакция не единствено по света, а и в Чехословакия. Варшавската среща показва, че чехите и словаците няма да бъдат оставени да реализират промените си.
Лятото на 1968 година в Източна Европа е изпълнено със събития. В България найважното интернационално събитие е откритият на 28 юли в София Девети интернационален фестивал на младежта и студентите. Още при подготовката му българските уредници се тревожат за въздействието, което членовете на чехословашката делегация могат да окажат върху българската юноша. Затова те наблюдават състава на чехословашката делегация и насочат рецензия към чехословашките представители, че използват фестивала, с цел да разпространяват политиката на новото чехословашко управление. Те са следени деликатно и от българските служби за сигурност.
В началото на август 1968 година в хода на чехословашките промени още веднъж се намесват петте страни от Варшавския контракт. След двустранната среща на 1 август между представители на Комунистическа партия на Съветския съюз и ЧКП в Черна на Тиса, на 3 август в Братислава се срещат представители на комунистическите партии от петте страни с ръководството на ЧКП. Позицията на българската делегация е в цялостно единодушие с вижданията на останалите четири и поддържа формалното официално съобщение. В идващите дни на август интересът е ориентиран към този момент не към политическите договаряния, а към подготовката на военната намеса. Тъй като България няма директна граница с Чехословакия, тя подготвя два мотострелкови полка – Елховският и Маришкият, с 2164 души личен състав за включване в руските войски. На 21 юли полковете са закарани до военноморската база Атия (южно от Бургас), откъдето са качени на руски военнотранспортни кораби и откарани в Западна Украйна, на границата с Чехословакия. В нощта на 20 против 21 август те са вдигнати по паника и доближават до Банска Бистрица в Словакия, където охраняват локалния ретранслатор и пътя за град Зволен. Повече от месец след началото на интервенцията българският боен министър арм. ген. Добри Джуров рапортува пред Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия за българското присъединяване, като изнася съответна информация и за съпротивата на словаците – те организират барикади по пътищата, замерят колоната с камъни, основават незаконни организации и показват противоречие с интервенцията в пресата. Българските войски дават една жертва – мл. серж. Николай Цветков Николов погубен на 9 септември 1968 година, когато се е опитал на автостоп да стигне до Карлови Вари. Двама български бойци Константин Петров Стоянов и Петър Димитров Иванов се пробват да избягат и да се присъединят към чехословашката опозиция, само че са хванати. Съветската оценка за българското присъединяване в интервенцията се показва в награждаването на съвсем една осма (250 бойци и офицери) от двата полка с ордени.
Официалните сведения, които българското политическо управление получава от Прага, както и реакцията на чехословашкото посолство в София демонстрират, че не само елементарните чехи и словаци, само че и представителите на Чехословашка социалистическа република и ЧКП се опълчват на интервенцията. За разминаването сред предварителните планове и действителностите приказва и това, че българските вестници са принудени да сменят заглавията на известията си за интервенцията, откакто интервентите не успяват да основат ново чехословашко държавно управление, готово да поеме отговорността за поканването на войските на Организация на Варшавския договор. Пропагандните центрове в България поставят огромни старания да защитят военната интервенция, само че настроенията в българското общество са напълно разнообразни. За хората, които са приветствали чехословашките промени с надеждата, че извоюваните от чехите и словаците свободи ще се пренесат и в България, интервенцията значи завършек на тази вероятност. Не всички българи избират пасивната опозиция, намират се и такива, които са подготвени да се опълчват. Правят го посредством словото. Това са най-вече преподаватели и студенти от Софийския университет, както и обособени интелуктуалци.
В умозаключение бихме могли да се съгласим с оценката на историка Искра Баева, че българската реакция на „ Пражката пролет‘68 “ е публична и неофициална, като двете са радикално противоположни. Официалната осъжда чехословашките реформи и поддържа военната намеса за прекъсването им, до момента в който неофициалната е съпричастна с промените и се надява на техния триумф, с цел да бъдат разширени правата и свободите и на българските жители. Независимо от тези разлики, в Чехословакия и по света става известна единствено формалната позиция, която слага България в групата на консервативните и послушни на Съветския съюз страни.
Народна Република България (НРБ) има основна роля в смазването ѝ. Не с величествен брой танкове и бронетранспортьори сред нахлулите над 5000, нито с огромен брой военни измежду пратените към половин милион военнослужещи, тук ролята на Народна република България е скромна - два мотострелкови полка и един танков батальон.
А с твърдото искане на комунистическия началник Тодор Живков от руските приятели за смазване на демократизацията в страната. България е първата настояла за военна намеса в Чехословакия и последната извинила се (1990 г.).
Ето по какъв начин историкът доцент доктор Румяна Маринова-Христиди споделя за събитията у нас в документалния алманах " Пражката пролет и Държавна сигурност " на Комисията по досиетата, оповестен в уеб страницата ѝ.
Българските дипломати в Чехословакия деликатно наблюдават почналите още през 1967 година политически промени в Чехословакия. Указание за това те получават не само от Министерството на външните работи, а и от Централен комитет на Българска комунистическа партия. Българският дипломат в Прага Стайко Неделчев предизвестява и за възходящото публично недоволство в Чехословакия, предизвикано от изключването от ЧКП на писателите Лудвик Вацулик, Иван Клима и Антонин Лим и за отнемането на в. „ Лидове вести ” от Съюза на писателите. Още по-голям интерес в Централен комитет на Българска комунистическа партия провокират информациите за пленумите на Централен комитет на ЧКП през октомври и декември и за визитата на съветския лидер Брежнев, чиято цел е „ да сдобрява чехословашките приятели “. През декември 1967 година шифрограмите на посланика от Прага към този момент са адресирани непосредствено до Тодор Живков и са отдадени съвсем напълно на рецесията в управлението на ЧКП. Очевидно е, че българските благосклонности са на страната на подлагания на критика и в последна сметка отхвърлен от управлението на Централен комитет на ЧКП Антонин Новотни. Българското управление се успокоява, откакто при започване на януари пленумът на Централен комитет на ЧКП отстранява Антонин Новотни от управлението на ЧКП и го заменя със словака Александър Дубчек. Получаваните от Прага сведения приказват, че новото управление продължава линията „ за единение и приятелство на Чехословакия със Съюз на съветските социалистически републики и Комунистическа партия на Съветския съюз и социалистическия лагер и за подсилване на интернационалното комунистическо придвижване ”.
Идването на власт на Александър Дубчек се оказва не край, а начало на измененията в Чехословакия. Много скоро последователи на промените заемат основните държавни постове: ген. Лудвик Свобода става президент, инж. Олдржих Черник – министър-председател, Йозеф Смърковски – ръководител на Националното заседание. По този мотив е свикана първата интернационална среща на страните от Варшавския контракт, която разисква ситуацията в Чехословакия. На срещата в Дрезден на 23 март 1968 година Тодор Живков не участва, защото е на публично посещение в Турция, само че има българска делегация. Обсъждането на „ чехословашкия въпрос “ в Дрезден става в наличието на чехословашките представители, което им дава опция да защитят своите промени. В историческата литература са необятно известни внезапните рецензии към чехите и словаците, отправени от полския водач Владислав Гомулка и от източногерманския Валтер Улбрихт. Българските представители – Станко Тодоров, Живко Живков и Апостол Пашев, избират да не заемат категорична позиция. Основната задача на българските представители в Дрезден е да проследят обсъжданията и да ги показват допустимо най-пълно пред българското управление, с цел да може то да дефинира отношението си към чехословашките промени. Това става на пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 29 март 1968 година, след завръщането на Живков от Турция. Изказванията на пленума илюстрират повода за загрижеността на „ братските “ комунистически партии от събитията в Чехословакия, че може да изпуснат контрола върху интелигенцията. Действително през 1968 година и в България студенти и преподаватели слагат под въпрос такива съществени за властта положения като: управителната роля на партията, характерната цензура, правото на свободна творческа изява. Несъмнено обаче, най-голямо значение за определянето на българската позиция към „ Пражката пролет “ има Тодор Живков. Той декларира, че би трябвало да се направи всичко допустимо, включително да се рискува, само че да не се разреши в Чехословакия да се развихри „ контрареволюция “. Позицията на Живков удостоверява освен ситуацията на България като най-верен спътник на Москва, само че консервативните нагласи в управлението на Българска комунистическа партия.
Опитът за демократизация в Чехословакия оказва въздействие върху българското общество в две направления. Едната се показва в раздвижването измежду интелигенцията. Под влияние на идващите от Чехословакия новини през 1968 година българската интелигенция създава нови печатни издания (такъв е вестник „ Литературни вести “) и дискусионни клубове (главно измежду студентите). В другата посока са дейностите на държавното ръководство. Тодор Живков, който е по едно и също време министър-председател и първи секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия, има опция да избира сред двете позиции – следването на чехословашките стопански и политически промени или предпазването от последствията им. Въпреки икономическата логичност, която диктува продължаване на промените, Живков не се колебае да ги спре, тъй като ставащото в Чехословакия изглежда доста по-опасно за системата. Още на 26 март 1968 година Политбюро на Централен комитет на БКП взема решение, с което постанова строга цензура върху отразяването на ставащото в „ братска “ Чехословакия, написа OFFnews.bg.
При възходяща неприязън на българското политическо управление към промените в Чехословакия е осъществено формалното посещаване на Тодор Живков в Чехословакия. То е отдадено на сключване на нов Договор за дружба, съдействие и взаимопомощ. Посещението е контрактувано за 23–26 април 1968 година и е употребявано от Тодор Живков, с цел да добие персонални усещания за ставащото в Чехословакия и най-вече за водещите чехословашки фигури. Срещата на Живков с Дубчек е извършена на 23 април, още в първия ден на визитата. Тя е първа за двамата. Дубчек в детайли изяснява неизбежността на промените, провокирани от вътрешнопартийните и публичните проблеми и пази напълно персоналните промени и новата Програма за деяние на ЧКП. Живков още при започване на диалога декларира убеждението си, че чехословашките промени не са нищо повече от повтаряне на събитията от 1956 година Разговорът сред българските и чехословашките политици демонстрира, че те говорят на разнообразни езици, а единствено си дават тип, че приказват едно и също.
Две седмици след визитата на Тодор Живков в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев кани в Москва четирима източноевропейски водачи за диалози по „ чехословашкия проблем “. На 8 май Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка идват, с цел да обсъдят интернационалното положение и проблемите на комунистическото придвижване. За разлика от срещата в Дрезден разискването на ситуацията в Чехословакия и дейностите на ЧКП става без чехословашките представители. Политическият резултат от срещата на петимата партийни лидери в Москва е новата интернационална среща във Варшава, на която е поканена и ЧКП. Поканата е разисквана от Президиума на Централен комитет на ЧКП на 12 юли, само че не е приета заради публичните съмнения в Чехословакия, че управлението на ЧКП е склонно към съглашателство с Москва. Отказът на ЧКП не анулира плануваната среща, а затвърждава единството на петте комунистически партии – руската, полската, източногерманската, унгарската и българската.
Варшавската среща на ръководителите на петте комунистически партии (14–15 юли 1968 г.) е извършена след появяването на манифеста „ Две хиляди думи “ на Вацлав Вацулик, който предизвестява чехословашкото общество за заплахите пред реформите. Във Варшава представителите на петте партии преглеждат „ Пражката пролет “ от позиция на рисковото въздействие на промените в личните им страни. Позицията на Тодор Живков е, че това не е вътрешен чехословашки въпрос, а засяга цялата социалистическа общественост, по тази причина е нужна решителна интервенция в Чехословакия. Официалният резултат от Варшавската среща е Писмото на петте комунистически и работен партии до Централен комитет на ЧКП. То провокира отрицателна реакция не единствено по света, а и в Чехословакия. Варшавската среща показва, че чехите и словаците няма да бъдат оставени да реализират промените си.
Лятото на 1968 година в Източна Европа е изпълнено със събития. В България найважното интернационално събитие е откритият на 28 юли в София Девети интернационален фестивал на младежта и студентите. Още при подготовката му българските уредници се тревожат за въздействието, което членовете на чехословашката делегация могат да окажат върху българската юноша. Затова те наблюдават състава на чехословашката делегация и насочат рецензия към чехословашките представители, че използват фестивала, с цел да разпространяват политиката на новото чехословашко управление. Те са следени деликатно и от българските служби за сигурност.
В началото на август 1968 година в хода на чехословашките промени още веднъж се намесват петте страни от Варшавския контракт. След двустранната среща на 1 август между представители на Комунистическа партия на Съветския съюз и ЧКП в Черна на Тиса, на 3 август в Братислава се срещат представители на комунистическите партии от петте страни с ръководството на ЧКП. Позицията на българската делегация е в цялостно единодушие с вижданията на останалите четири и поддържа формалното официално съобщение. В идващите дни на август интересът е ориентиран към този момент не към политическите договаряния, а към подготовката на военната намеса. Тъй като България няма директна граница с Чехословакия, тя подготвя два мотострелкови полка – Елховският и Маришкият, с 2164 души личен състав за включване в руските войски. На 21 юли полковете са закарани до военноморската база Атия (южно от Бургас), откъдето са качени на руски военнотранспортни кораби и откарани в Западна Украйна, на границата с Чехословакия. В нощта на 20 против 21 август те са вдигнати по паника и доближават до Банска Бистрица в Словакия, където охраняват локалния ретранслатор и пътя за град Зволен. Повече от месец след началото на интервенцията българският боен министър арм. ген. Добри Джуров рапортува пред Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия за българското присъединяване, като изнася съответна информация и за съпротивата на словаците – те организират барикади по пътищата, замерят колоната с камъни, основават незаконни организации и показват противоречие с интервенцията в пресата. Българските войски дават една жертва – мл. серж. Николай Цветков Николов погубен на 9 септември 1968 година, когато се е опитал на автостоп да стигне до Карлови Вари. Двама български бойци Константин Петров Стоянов и Петър Димитров Иванов се пробват да избягат и да се присъединят към чехословашката опозиция, само че са хванати. Съветската оценка за българското присъединяване в интервенцията се показва в награждаването на съвсем една осма (250 бойци и офицери) от двата полка с ордени.
Официалните сведения, които българското политическо управление получава от Прага, както и реакцията на чехословашкото посолство в София демонстрират, че не само елементарните чехи и словаци, само че и представителите на Чехословашка социалистическа република и ЧКП се опълчват на интервенцията. За разминаването сред предварителните планове и действителностите приказва и това, че българските вестници са принудени да сменят заглавията на известията си за интервенцията, откакто интервентите не успяват да основат ново чехословашко държавно управление, готово да поеме отговорността за поканването на войските на Организация на Варшавския договор. Пропагандните центрове в България поставят огромни старания да защитят военната интервенция, само че настроенията в българското общество са напълно разнообразни. За хората, които са приветствали чехословашките промени с надеждата, че извоюваните от чехите и словаците свободи ще се пренесат и в България, интервенцията значи завършек на тази вероятност. Не всички българи избират пасивната опозиция, намират се и такива, които са подготвени да се опълчват. Правят го посредством словото. Това са най-вече преподаватели и студенти от Софийския университет, както и обособени интелуктуалци.
В умозаключение бихме могли да се съгласим с оценката на историка Искра Баева, че българската реакция на „ Пражката пролет‘68 “ е публична и неофициална, като двете са радикално противоположни. Официалната осъжда чехословашките реформи и поддържа военната намеса за прекъсването им, до момента в който неофициалната е съпричастна с промените и се надява на техния триумф, с цел да бъдат разширени правата и свободите и на българските жители. Независимо от тези разлики, в Чехословакия и по света става известна единствено формалната позиция, която слага България в групата на консервативните и послушни на Съветския съюз страни.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ