31 май 1902 г.: България и Русия подписват таен военен договор в Санкт Петербург
На 31 май 1902 година в Санкт Петербург е подписана тайната Българо-руска военна спогодба. Споразумението е подписано от военния министър на Княжество България военачалник Стефан Паприков и съветския боен министър военачалник Алексей Куропаткин.
Документът има защитителен темперамент против възможна експанзия от страна на Австро-Унгария и Румъния.
Руската империя се задължава да отбрани целостта и независимостта на България с военна мощ. Българската страна би трябвало да даде армията си под съветско командване при положение на общ боен спор.
Русия категорично отхвърля да поддържа България при възможна война с Османската империя за избавление на Македония и Одринско.
Благодарение на оповестените по-късно архивни документи (включително в дипломатическите сборници на доктор Богдан Кесяков от 1925 г.) през днешния ден разполагаме с съответния текст и клаузи на Военната спогодба.
Документът категорично упоменава, че съглашението няма нападателни цели, а служи само за противопоставяне на тайния съюз сред Австро-Унгария и Румъния. Текстовете безусловно не разрешават конвенцията да се употребява против Османската империя (Турция) или друга прилежаща балканска страна.
Руската империя поема юридическото обвързване „ с всичките си сили “ да пази целостта и неприкосновеността на българската територия.
Руският Генерален щаб създава подробен проект за централизация на българските войски. При спор с Румъния, българската войска е трябвало да работи взаимно с съветските сили на Добруджанския военен спектакъл.
В случай на война с Австро-Унгария или Румъния, българските въоръжени сили минават под директното оперативно управление на съветския главнокомандващ. Българският монарх резервира правото си персонално да води армията, само че стратегическите решения остават в ръцете на Санкт Петербург.
Договорът влиза в действие незабавно след подписването му и е систематизиран като „ държавна загадка от особена значимост “. По-късно военачалник Стефан Паприков публично предава българското автентично копие на външния министър Александър Малинов.
Въпреки мощните текстове, договорът се оказва неефикасен за българските национални ползи и не реализира националните идеали на България за териториално обединяване.
Русия претърпява тежко проваляне в Руско-японската война (1904–1905 г.) и насочва вниманието си към вътрешни революции, което я принуждава да търси доближаване с Австро-Унгария. Поради тази причина, по време на Балканските войни и последвалата Междусъюзническа война през 1913 година, Русия не задейства конвенцията, с цел да отбрани България от нападението на Румъния.
