3 януари 1907 г. Откриване на Народния театър в София
На 3 януари 1907 година публично е открита постройката на Народния спектакъл в София.
Най-важният посетител на церемонията е самият княз Фердинанд. Множеството жители и студенти, които стоят пред красивата постройка, се усещат подценени. Тяхната роля е на масовка, която има единствената задача да създава овации. В центъра на вниманието не е самата постройка, а властният монарх, който се държи по този начин, като че ли е построил театъра с персонални средства.
Фердинанд идва пред Народния спектакъл с бодра крачка и величествено изражение. Сред рехавите овации обаче се чуват и откъслечни освирквания и дюдюкания, които се ускоряват.
Към Ферниданд полетяват и снежни топки. Минути по-късно центърът на столицата е залят от улични боеве сред студенти и служители на реда. За часове полицейските сектори са напълнени с младежи, които са задържани по време на гонките в София.
Фердинанд беснее в двореца. Той не може да преглътне обидата, която му нанасят младите българи.
През 1907 година князът е на върха на политическата си кариера. За две десетилетия на трона той съумява да трансформира забравената османска провинция България в обичайно изглеждаща европейска страна. Икономиката на страната е осъвременена и във напредък, който година по-късно ще даде учредения на българския монарх да разгласи независимостта от Османската империя и да замечтае за Велика България, включваща в рамките си Македония и Одринска Тракия. Студентските дюдюкания и летящите към него снежни топки изваждат от равновесие властния и суетлив Фердинанд. Още на идващия ден по негово разпореждане Министерският съвет приема декрет, който постановява да се закрие Софийският университет за период от 6 месеца и да бъдат уволнени всички професори, доценти и лектори, които работят в него.
Малко по-късно оставка подава и просветният министър проф. Иван Шишманов, който не може да одобри решението за затварянето на Алма матер. Оставката на Шишманов поставя завършек на най-успешната промяна, провеждана в миналото в българското обучение.
Но да се върнем на Народния спектакъл. За начало на летоброенето на трупата се смята заповед на министъра на Народното просвещение доктор Иван Д. Шишманов, с която от 1 януари 1904 година шефът на подкрепяната от страната Народна драматическа натрупа „ Сълза и смях " господин Илия Миларов е назначен за „ Интендант ". От пролетта на същата година названието на трупата към този момент е Български национален спектакъл.
От 1906 година до 1952 година трупата носи името Народен спектакъл, а от 1952 година до 1962 година –
Народен спектакъл „ Кръстьо Сарафов ". От 1962 година и до през днешния ден формалното наименование е Народен спектакъл „ Иван Вазов ".
Сградата на театъра
Със заповед от 14 юли 1903 година министър доктор Ив. Д. Шишманов назначава комисия отпред с господин Илия Миларов, която да приготви предложение за сграда на постройка за Народния спектакъл в София. Народното събрание взима решение и с Указ на княз Фердинанд І се отчуждава терен на мястото на някогашния дъсчен спектакъл „ Основа ", където през юни 1904 година стартира градежът на постройката по план на виенските архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер. Живописното оформление на тавана и стените в зрителната зала, която разполага с 848 места, е предоставено на известния виенски художник Рудолф Фукс. Народният спектакъл отваря порти на 3 януари 1907 година със особено зрелище. Преди тържественото разкриване голям брой студенти освирква княз Фердинанд І и той с декрет взема решение да затвори Софийския университет за шест месеца.
На 10 февруари 1923 година по време на юбилейния театър „ Апотеоз на родното трагично изкуство " избухва пожар, който унищожава театъра. От началото на новия сезон трупата играе разграничена на две елементи в разнообразни градове на България, а по-късно шест години – на сцената на особено ремонтирания „ Свободен спектакъл " в София.
Сградата на Народния спектакъл е реконструирана през интервала 1924-1928 година по план на немския проектант Мартин Дюлфер. Освен построяването на новата железобетонна структура, от Германия е доставена театрална машинизация, създадена от компаниите „ Круп " и „ МАН ", каквато имат единствено най-хубавите театри в европейските метрополии. Тази техника работи от 1929 година и до през днешния ден, като се употребява във всички представления на Голямата сцена на театъра.
По време на бомбардировките над София през Втората международна война е разрушено Южното крило на театъра. След края на войната постройката е възобновена и от април 1945 година Народният спектакъл още веднъж отваря вратите си за публиката. Последното преустрояване и реституция е осъществено през 1972-1975 година под управлението на проф. инж. Венелин Венков, когато се построява и специфична Камерна сцена. Цялостното художествено оформление е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, който е и създател на завесата на театъра – неугасващия Феникс.
История на театъра
1904-1944
Докато се строи постройката на Народния спектакъл, трупата изнася своите представления в салона на читалище „ Славянска сказка ". Сред артистите създатели са Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов,
Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Атанас Кирчев, Гено Киров, Вера Игнатиева, Шенка Попова, Христо Ганчев,
П. К. Стойчев, Теодорина Стойчева, Сава Огнянов, Златина Недева, Константин Сапунов, Борис Пожаров,
Николина Бъчварова и други
Пиеси слагат Иван Попов и хърватинът Сергиян Туцич, а по-късно е поканен видният чешки артист
Йозеф Шмаха, който става основен режисьор и артистичен шеф на театъра. Освен него, като режисьори слагат спектакли Гено Киров, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Христо Ганчев, Павел Ивановски, Сава Огнянов.
След първите стъпки на Народния спектакъл стартира развой на засилен интерес от страна на българските писатели към театралното изкуство. Създават се едни от най-значимите творби, трансформирали се в типичен за българската драматургия: театрален вид на „ Под игото " и „ Казаларската кралица " от
Иван Вазов, „ Вампир " и „ Над безкръстните гробове " от Антон Страшимиров, „ Боян Магесникът " от
Кирил Христов, „ Мъжемразка " от Ст. Л. Костов, „ В полите на Витоша " от П. К. Яворов и други Създава се институцията артистичен секретар и артистичен съвет към театъра, директно отговарящи за връзката с създателите. Поставят се пиеси както от международната класическа драматургия, по този начин и от най-значимите модерни европейски създатели – Стриндберг, Ибсен, Чехов.
Като режисьори се включват още Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Васил Кирков, Гео Милев, Георги Стаматов. Този интервал се отличава с водещата роля на актьорското наличие в спектаклите. В печата непрекъснато се водят яростни полемики за репертоара, режисурата или нейното неявяване и за хроничните рецесии на ръководството на театъра.
С края на първите две десетилетия на ХХ век завършва един значим интервал от битието на Народния спектакъл – неговото институционално и художествено създаване, постепенната му професионализация, съпоставима с балканския и ненапълно общоевропейския сценичен развой. Със гибелта на Иван Вазов през 1922 година свършва и интервалът на създаване на Народния спектакъл като главен културен институт на България.
След опожаряването на театъра през 1923 година трупата гостува известно време в провинцията, само че в края на есента се връща в София и шест години играе на сцената на „ Свободен спектакъл ". За шеф е назначен известният книжовен критик и редактор на сп. „ Златорог " Владимир Василев, който кани в управлението Андрей Протич, Ст. Л.Костов и Сирак Скитник. Назначени са нови актьори, измежду които Любомир Золотович, Иван Димов,
Петя Герганова, а не след дълго и младите Зорка Йорданова, Борис Ганчев, Константин Кисимов, Мара Пенкова, Олга Кирчева, Марта Попова, Георги Громов, Борис Борозанов, Владимир Трандафилов и други За артистичен секретар е назначен артистът Хрисан Цанков, учил в Москва и в Берлин при Макс Райнхард. Скоро той стартира да слага като режисьор, а като драматург е притеглен огромният стихотворец Николай Лилиев. През 1925 година за основен режисьор е назначен руснакът Н. О. Масалитинов, който предлага в Народния спектакъл да се открие Драматическа школа. В нея се включват освен всички млади актьори и стажанти, само че и всепризнати звезди като Кр. Сарафов и Г. Стаматов. Още с първата си режисура на „ Дванайсета нощ " от Шекспир, която се посреща като същински сценичен празник, Масалитинов демонстрира, че отсега нататък професионализмът от ден на ден ще превзема театъра.
До края на Втората международна война на сцената на Народния спектакъл се води самобитен естетически двубой сред Хрисан Цанков, който дефинира режисьора като „ създател " и при който доминира условността, стилизацията, експресията и търсенето на синтеза, и „ класика " Н. О. Масалитинов с неговия реален, психически спектакъл, където режисурата е втъкана в текста и скрита в актьорското майсторство. Това е интервал, през който на сцена се играят за първи път такива пиеси като „ Майстори " от Р. Стоянов, „ Големанов " и „ Вражалец " от
Ст. Л. Костов, „ Зидари " от П. Ю. Тодоров, „ Албена " и „ Боряна " от Й. Йовков, „ Свекърва " от А. Страшимиров и други
Някои от най-значителните фигури на този интервал са шефовете Христо Цанков – Дерижан,
проф. Михаил Арнаудов, Владимир Полянов, драматурзите проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов,
Теодор Траянов, режисьорите Йосиф Осипов, Юрий Яковлев и Боян Дановски, художниците
Александър Миленков, Александър Божинов, Иван Пенков.
През 1943 година към Народния спектакъл се основава Държавна театрална школа. Преподаватели са основният режисьор
Н. О. Масалитинов и артистите Г. Стаматов, Вл. Трандафилов, П. Атанасов. Школата слага началото на професионалното театрално обучение в България. През 1948 година тя е преобразувана в Държавно висше театрално учебно заведение и отделена от Народния спектакъл като независима институция, която през 1956 година към този момент се назовава ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов ".
1944 -1989 година
Политическата смяна на 9 септември 1944 година рефлектира, несъмнено, и върху цялостния живописен образ на Народния спектакъл. Извършена е „ чистка " в театралното управление, отхвърлен е Хрисан Цанков.
В режисьорската гилдия с изключение на Н. О. Масалитинов влизат младите очаквания Стефан Сърчаджиев,
Кръстьо Мирски, Моис Бениеш. През 1947 година за основен режисьор е назначен Боян Дановски. Първата си премиера има и режисьорът Филип Филипов, който дълги години ще дефинира художествения образ на театъра. Напълно се трансформира структурата на репертоара, за известно време от нея изчезват актуалните европейски създатели, като се слагат голям брой съветски и руски пиеси и някои незначителни български творби. Реализмът превзема сцената. Внедряването на системата на Станиславски става наложително изискване за метода на социалистическия натурализъм, който публично се афишира за само вероятния естетически и идеологически живописен принцип.
Въпреки политическия контрол и устрема изкуството да бъде подчинено на догмата на тесни политически рамки, в Народния спектакъл и след 1944 година се основават постановки на високо художествено ниво. Сред тях са „ Дневникът на Ани Франк " с реж. М. Бениеш, „ Сирано дьо Бержерак " с реж. Ст. Сърчаджиев, „ Иван Шишман " с реж. Н. Люцканов, „ И най-мъдрият си е малко елементарен " с реж. Ф. Филипов, „ Мария Стюарт " с реж. Кр. Мирски, „ Опит за хвърчене " с реж. Мл. Киселов, „ Последен период " с реж. Кр. Азарян и други
Театърът продължава да има доста мощна актьорска натрупа, в която с изключение на ветераните от предходни години, водещи фигури към този момент са и Ружа Делчева, Магда Колчакова, Ирина Тасева, Иванка Димитрова,
Маргарита Дупаринова, Славка Славова, Мила Павлова, Андрей Чапразов, Рачко Ябанджиев, Асен Миланов,
Георги Раданов, Спас Джонев, Апостол Карамитев, Йордан Матев, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев,
Лео Конфорти, Георги Георгиев - Гец и доста други надарени актьори.
В разнообразни години на сцената на Народния спектакъл са поставяли поканените от чужбина режисьори:
Раша Плаович и Арса Йованович (СФРЮ), Борис Бабочкин (СССР), Такис Музенидис (Гърция), Яцек Вошчерович (Полша), Борис Ливанов и Борис Захава (СССР), Клифорд Уилямс (Великобритания), Андрей Гончаров,
Олег Ефремов и Георгий Товстоногов (СССР), Брако Плеша (СФРЮ).
Най-важният посетител на церемонията е самият княз Фердинанд. Множеството жители и студенти, които стоят пред красивата постройка, се усещат подценени. Тяхната роля е на масовка, която има единствената задача да създава овации. В центъра на вниманието не е самата постройка, а властният монарх, който се държи по този начин, като че ли е построил театъра с персонални средства.
Фердинанд идва пред Народния спектакъл с бодра крачка и величествено изражение. Сред рехавите овации обаче се чуват и откъслечни освирквания и дюдюкания, които се ускоряват.
Към Ферниданд полетяват и снежни топки. Минути по-късно центърът на столицата е залят от улични боеве сред студенти и служители на реда. За часове полицейските сектори са напълнени с младежи, които са задържани по време на гонките в София.
Фердинанд беснее в двореца. Той не може да преглътне обидата, която му нанасят младите българи.
През 1907 година князът е на върха на политическата си кариера. За две десетилетия на трона той съумява да трансформира забравената османска провинция България в обичайно изглеждаща европейска страна. Икономиката на страната е осъвременена и във напредък, който година по-късно ще даде учредения на българския монарх да разгласи независимостта от Османската империя и да замечтае за Велика България, включваща в рамките си Македония и Одринска Тракия. Студентските дюдюкания и летящите към него снежни топки изваждат от равновесие властния и суетлив Фердинанд. Още на идващия ден по негово разпореждане Министерският съвет приема декрет, който постановява да се закрие Софийският университет за период от 6 месеца и да бъдат уволнени всички професори, доценти и лектори, които работят в него.
Малко по-късно оставка подава и просветният министър проф. Иван Шишманов, който не може да одобри решението за затварянето на Алма матер. Оставката на Шишманов поставя завършек на най-успешната промяна, провеждана в миналото в българското обучение.
Но да се върнем на Народния спектакъл. За начало на летоброенето на трупата се смята заповед на министъра на Народното просвещение доктор Иван Д. Шишманов, с която от 1 януари 1904 година шефът на подкрепяната от страната Народна драматическа натрупа „ Сълза и смях " господин Илия Миларов е назначен за „ Интендант ". От пролетта на същата година названието на трупата към този момент е Български национален спектакъл.
От 1906 година до 1952 година трупата носи името Народен спектакъл, а от 1952 година до 1962 година –
Народен спектакъл „ Кръстьо Сарафов ". От 1962 година и до през днешния ден формалното наименование е Народен спектакъл „ Иван Вазов ".
Сградата на театъра
Със заповед от 14 юли 1903 година министър доктор Ив. Д. Шишманов назначава комисия отпред с господин Илия Миларов, която да приготви предложение за сграда на постройка за Народния спектакъл в София. Народното събрание взима решение и с Указ на княз Фердинанд І се отчуждава терен на мястото на някогашния дъсчен спектакъл „ Основа ", където през юни 1904 година стартира градежът на постройката по план на виенските архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер. Живописното оформление на тавана и стените в зрителната зала, която разполага с 848 места, е предоставено на известния виенски художник Рудолф Фукс. Народният спектакъл отваря порти на 3 януари 1907 година със особено зрелище. Преди тържественото разкриване голям брой студенти освирква княз Фердинанд І и той с декрет взема решение да затвори Софийския университет за шест месеца.
На 10 февруари 1923 година по време на юбилейния театър „ Апотеоз на родното трагично изкуство " избухва пожар, който унищожава театъра. От началото на новия сезон трупата играе разграничена на две елементи в разнообразни градове на България, а по-късно шест години – на сцената на особено ремонтирания „ Свободен спектакъл " в София.
Сградата на Народния спектакъл е реконструирана през интервала 1924-1928 година по план на немския проектант Мартин Дюлфер. Освен построяването на новата железобетонна структура, от Германия е доставена театрална машинизация, създадена от компаниите „ Круп " и „ МАН ", каквато имат единствено най-хубавите театри в европейските метрополии. Тази техника работи от 1929 година и до през днешния ден, като се употребява във всички представления на Голямата сцена на театъра.
По време на бомбардировките над София през Втората международна война е разрушено Южното крило на театъра. След края на войната постройката е възобновена и от април 1945 година Народният спектакъл още веднъж отваря вратите си за публиката. Последното преустрояване и реституция е осъществено през 1972-1975 година под управлението на проф. инж. Венелин Венков, когато се построява и специфична Камерна сцена. Цялостното художествено оформление е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, който е и създател на завесата на театъра – неугасващия Феникс.
История на театъра
1904-1944
Докато се строи постройката на Народния спектакъл, трупата изнася своите представления в салона на читалище „ Славянска сказка ". Сред артистите създатели са Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов,
Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Атанас Кирчев, Гено Киров, Вера Игнатиева, Шенка Попова, Христо Ганчев,
П. К. Стойчев, Теодорина Стойчева, Сава Огнянов, Златина Недева, Константин Сапунов, Борис Пожаров,
Николина Бъчварова и други
Пиеси слагат Иван Попов и хърватинът Сергиян Туцич, а по-късно е поканен видният чешки артист
Йозеф Шмаха, който става основен режисьор и артистичен шеф на театъра. Освен него, като режисьори слагат спектакли Гено Киров, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Христо Ганчев, Павел Ивановски, Сава Огнянов.
След първите стъпки на Народния спектакъл стартира развой на засилен интерес от страна на българските писатели към театралното изкуство. Създават се едни от най-значимите творби, трансформирали се в типичен за българската драматургия: театрален вид на „ Под игото " и „ Казаларската кралица " от
Иван Вазов, „ Вампир " и „ Над безкръстните гробове " от Антон Страшимиров, „ Боян Магесникът " от
Кирил Христов, „ Мъжемразка " от Ст. Л. Костов, „ В полите на Витоша " от П. К. Яворов и други Създава се институцията артистичен секретар и артистичен съвет към театъра, директно отговарящи за връзката с създателите. Поставят се пиеси както от международната класическа драматургия, по този начин и от най-значимите модерни европейски създатели – Стриндберг, Ибсен, Чехов.
Като режисьори се включват още Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Васил Кирков, Гео Милев, Георги Стаматов. Този интервал се отличава с водещата роля на актьорското наличие в спектаклите. В печата непрекъснато се водят яростни полемики за репертоара, режисурата или нейното неявяване и за хроничните рецесии на ръководството на театъра.
С края на първите две десетилетия на ХХ век завършва един значим интервал от битието на Народния спектакъл – неговото институционално и художествено създаване, постепенната му професионализация, съпоставима с балканския и ненапълно общоевропейския сценичен развой. Със гибелта на Иван Вазов през 1922 година свършва и интервалът на създаване на Народния спектакъл като главен културен институт на България.
След опожаряването на театъра през 1923 година трупата гостува известно време в провинцията, само че в края на есента се връща в София и шест години играе на сцената на „ Свободен спектакъл ". За шеф е назначен известният книжовен критик и редактор на сп. „ Златорог " Владимир Василев, който кани в управлението Андрей Протич, Ст. Л.Костов и Сирак Скитник. Назначени са нови актьори, измежду които Любомир Золотович, Иван Димов,
Петя Герганова, а не след дълго и младите Зорка Йорданова, Борис Ганчев, Константин Кисимов, Мара Пенкова, Олга Кирчева, Марта Попова, Георги Громов, Борис Борозанов, Владимир Трандафилов и други За артистичен секретар е назначен артистът Хрисан Цанков, учил в Москва и в Берлин при Макс Райнхард. Скоро той стартира да слага като режисьор, а като драматург е притеглен огромният стихотворец Николай Лилиев. През 1925 година за основен режисьор е назначен руснакът Н. О. Масалитинов, който предлага в Народния спектакъл да се открие Драматическа школа. В нея се включват освен всички млади актьори и стажанти, само че и всепризнати звезди като Кр. Сарафов и Г. Стаматов. Още с първата си режисура на „ Дванайсета нощ " от Шекспир, която се посреща като същински сценичен празник, Масалитинов демонстрира, че отсега нататък професионализмът от ден на ден ще превзема театъра.
До края на Втората международна война на сцената на Народния спектакъл се води самобитен естетически двубой сред Хрисан Цанков, който дефинира режисьора като „ създател " и при който доминира условността, стилизацията, експресията и търсенето на синтеза, и „ класика " Н. О. Масалитинов с неговия реален, психически спектакъл, където режисурата е втъкана в текста и скрита в актьорското майсторство. Това е интервал, през който на сцена се играят за първи път такива пиеси като „ Майстори " от Р. Стоянов, „ Големанов " и „ Вражалец " от
Ст. Л. Костов, „ Зидари " от П. Ю. Тодоров, „ Албена " и „ Боряна " от Й. Йовков, „ Свекърва " от А. Страшимиров и други
Някои от най-значителните фигури на този интервал са шефовете Христо Цанков – Дерижан,
проф. Михаил Арнаудов, Владимир Полянов, драматурзите проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов,
Теодор Траянов, режисьорите Йосиф Осипов, Юрий Яковлев и Боян Дановски, художниците
Александър Миленков, Александър Божинов, Иван Пенков.
През 1943 година към Народния спектакъл се основава Държавна театрална школа. Преподаватели са основният режисьор
Н. О. Масалитинов и артистите Г. Стаматов, Вл. Трандафилов, П. Атанасов. Школата слага началото на професионалното театрално обучение в България. През 1948 година тя е преобразувана в Държавно висше театрално учебно заведение и отделена от Народния спектакъл като независима институция, която през 1956 година към този момент се назовава ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов ".
1944 -1989 година
Политическата смяна на 9 септември 1944 година рефлектира, несъмнено, и върху цялостния живописен образ на Народния спектакъл. Извършена е „ чистка " в театралното управление, отхвърлен е Хрисан Цанков.
В режисьорската гилдия с изключение на Н. О. Масалитинов влизат младите очаквания Стефан Сърчаджиев,
Кръстьо Мирски, Моис Бениеш. През 1947 година за основен режисьор е назначен Боян Дановски. Първата си премиера има и режисьорът Филип Филипов, който дълги години ще дефинира художествения образ на театъра. Напълно се трансформира структурата на репертоара, за известно време от нея изчезват актуалните европейски създатели, като се слагат голям брой съветски и руски пиеси и някои незначителни български творби. Реализмът превзема сцената. Внедряването на системата на Станиславски става наложително изискване за метода на социалистическия натурализъм, който публично се афишира за само вероятния естетически и идеологически живописен принцип.
Въпреки политическия контрол и устрема изкуството да бъде подчинено на догмата на тесни политически рамки, в Народния спектакъл и след 1944 година се основават постановки на високо художествено ниво. Сред тях са „ Дневникът на Ани Франк " с реж. М. Бениеш, „ Сирано дьо Бержерак " с реж. Ст. Сърчаджиев, „ Иван Шишман " с реж. Н. Люцканов, „ И най-мъдрият си е малко елементарен " с реж. Ф. Филипов, „ Мария Стюарт " с реж. Кр. Мирски, „ Опит за хвърчене " с реж. Мл. Киселов, „ Последен период " с реж. Кр. Азарян и други
Театърът продължава да има доста мощна актьорска натрупа, в която с изключение на ветераните от предходни години, водещи фигури към този момент са и Ружа Делчева, Магда Колчакова, Ирина Тасева, Иванка Димитрова,
Маргарита Дупаринова, Славка Славова, Мила Павлова, Андрей Чапразов, Рачко Ябанджиев, Асен Миланов,
Георги Раданов, Спас Джонев, Апостол Карамитев, Йордан Матев, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев,
Лео Конфорти, Георги Георгиев - Гец и доста други надарени актьори.
В разнообразни години на сцената на Народния спектакъл са поставяли поканените от чужбина режисьори:
Раша Плаович и Арса Йованович (СФРЮ), Борис Бабочкин (СССР), Такис Музенидис (Гърция), Яцек Вошчерович (Полша), Борис Ливанов и Борис Захава (СССР), Клифорд Уилямс (Великобритания), Андрей Гончаров,
Олег Ефремов и Георгий Товстоногов (СССР), Брако Плеша (СФРЮ).
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ