На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 година

На 3 март (19 февруари по остарял стил) 1878 година в Сан Стефано, градче, покрай Цариград, Русия и Турция подписват кротичък контракт, който поставя завършек на Руско-турската война (1877-1878) и обрисува границите на Санстефанска България.

Санстефанска България се трансформира в народен блян за генерации българи. Блян, който докара до звездни мигове в историята ни като Съединението (1885) и оповестяването на Независимостта (1908). 

Успешният край на българското Възраждане

За българите възобновяване на българската страна е сполучливият край на Възраждането, на националноосвободителните борби, чиито венец бе Априлското въстание през 1876 година.

Жертвите, куражът и желанието на сънародниците ни за самостоятелна от Високата врата страна впечатляват международни имена като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски. Всички те се ангажират с освободителната идея на един балкански народ.

Виктор Юго притегля вниманието на международната общност по този начин:„ Става належащо да притеглим вниманието на европейските държавни управления върху един толкоз дребен факт, който както наподобява държавните управления не виждат изобщо. Ето го този факт: убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли очевидци този факт? Един очевидец, целият свят. Виждат ли го държавните управления? Не. “

След ехото от Априлското въстание  по този начин нареченият Източен въпрос влиза в дневния ред на Великите сили.
На ход са първо дипломатите. След активиране на Русия в края на 1876 година и началото на 1877 година се привиква Цариградската посланическа конференция и се стига до подписването на така наречен Лондонски протокол, чиито решения Великата врата отхвърля да одобри. След съмнения и бурни диспути в Русия цар Александър Втори приема доводите „ за ” следващата военна атака против Турция. Ако не предприеме нищо, Русия би изгубила въздействието на Балканите – това основание надвива над страховете от нов Крим (катастрофата след спора 1853-1856).
На 12 април 1877 година войната стартира. 

Войната на Русия против Турция и оценката на историците

Мнозина и до през днешния ден акцентират, че в следващата си война против Турция съветският император преследвал свои лични цели. Други непрестанно напомнят само и единствено заслугата на съветското оръжие, с цел да насаждат комплекси в актуалните българи, че са получили свободата си наготово, че не са способни на национално изпитание за разлика от други балкански нации. 

Според историка проф. Андрей Пантев „ ние не можехме сами да извоюваме своята самостоятелност. Трябваше да разбием една триконтинентална империя. При гърците, които се бият за самостоятелност седем години, сърбите, бъдещите румънци и останалите е друго. Те са в периферията на османските владения. Те не бяха ситуирани в центъра на Европейска Турция. Не, сами не можехме да изпълним тази грандиозна задача. “

И още един забавен детайл откроява проф. Пантев: „ След кланетата на априлци от 1876 година половин Европа яростно скърбеше за нашите премеждия, само че нямаше да си помръдне пръста, в случай че не беше съветското оръжие, пресекло Дунав и Балкана. Така беше изгонена турската власт след пет века огорчение. Това е немилостив действителен факт и никакви „ нови прочити ” не могат да донесат опция, каквито и претекстове да бъдат привиквани като негово отричане. “

„ Ние не можехме да победим Османската империя с черешови топчета “, безапелационен е и акад. Георги Марков. „ Има стратегически претекстове, само че има също по този начин морално-психологически и религиозни претекстове, които принуждават Александър II да стане и наш избавител, освен на крепостните в Русия. Той е модернизатор като Петър I. Той анулира крепостното право и е наименуван цар Освободител. Да се успокоят днешните политизирани русофоби, че мястото на паметника на цар Освободител е тъкмо против Народното събрание. Без него нямаше да има и Народно заседание насреща. “

След близо година на военни дейности съветските войски са пред Константинопол. Започват комплицирани договаряния и умишлени протакания, а на 28 февруари напряко били прекъснати. Граф Игнатиев съобщил, че и на примирието тогава би трябвало да се постави край. На 1 март съветските войски в Сан Стефано се подготвили за нахлуване. Ефектът бил реализиран бързо. На 3 март, на 12 километра от столицата, се подписва договорът, който поставя завършек на оръжията.

Договорът от Сан Стефано

Най-важното в контракта от 3-ти март е, че за пример за българската страна служат границите на Българската екзархия, одобрени с ферман през 1870 година. Те включват Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). 

Предвиждало се България да бъде самостоятелно трибутарно Княжество, което заплаща налог на Османската империя, има християнско държавно управление и локална (народна войска).
Начело на страната трябвало да стои княз (християнин), избиран от народа и одобряван от Високата врата със единодушието на Великите сили. Събрание от български първенци трябвало да одобри „ Органически правилник “ (Конституция) на страната.

Забранявало се пребиваването на турски войски в княжеството. До основаването на локална армия редът и защитата на границите се поемали от съветски войски за период от две години.

Договорът бил предварителен (предварителен). Подписите си под него поставили граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от съветска страна, а от страна на Османската империя външният министър Савфет Мехмед паша и посланикът в Германия Садулах бей.

„ Нелидов си спомня, че когато поел писалката, с цел да подпише Санстефанския кротичък контракт, ръката му затреперала. Той се прекръстил и дълго въртял комплицирания си автограф върху историческата хартия. В същото време Садулах паша изискал чаша вода, а сътрудника му Сафет паша предложил щипка емфие на Н. П. Игнатиев. (…) След слагането на последния автограф спечелилите и победените се изправили един против различен, кимнали по военному и се разделили. Навън греело пролетно слънце, препускали кавалерийски разезди и се носело „ Ура “. Така на 3 март 1878 година приключила последната Руско-турска война. (…) Пак Нелидов си спомня, че когато пашите напуснали Сан Стефано, при него пристигнал някакъв българин, който му споделил: „ Господине, вашата победа избави моя народ от дълга робия… “ След тези думи непознатият се извърнал настрана и заплакал. “ (…) Слънцето, изгряло на 3 март 1878 година, остана вечно в небето ѝ… (…) (Текстът е обява в сп. „ Паралели “ през 1978 година с създател Стефан Продев)

За българите войната сред Русия и Турция има освободителен темперамент. Преди повече от век новината от Сан Стефано за възкръсналата им страна обикаля земите на българите посредством телеграфа и вестниците, предизвиквайки вдъхновение и големи очаквания.

Предварителният темперамент на Санстефанския кротичък контракт претендирал утвърждението на Великите сили. Де факто войната завършва с различен контракт, попарил очакванията на българския народ. 

Раждането на националния блян

На 13 юни 1878 година стартира Берлинският конгрес, където български представители няма. Там са пратениците на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Руската делегация се води от премиера княз Горчаков, британската – от лорд Дизраели, а Германия е представлявана от канцлера Ото декор Бисмарк.
 
Парафи под контракта, който разпокъсва България, поставят двама князе, трима графове и един маркиз.
Създават се Княжество България и Източна Румелия, а Македония се връща под властта на Султана. 

Денят на Освобождението и празничният календар на българите

За първи път Денят на Освобождението на България се отбелязва на 19 февруари 1880 година Съгласно Указ 5 от 9 януари 1880 година на княз Александър I, по предложение на военния министър ген.-майор Петър Паренсов и признато разпореждане на Министерския съвет, с който се утвърждават разписанието на празниците и високо-тържествените дни. В тези дни войската и военно-учебните заведения са освободени от занятия, денят 19 февруари в листата е записана като „ Възшествието на престола на император Александър Втори и умозаключение на Санстефанския мир “.

Две години по-късно в „ Списък на неприсъствените дни в Българското Княжество “ на Държавния съвет от 1882 година 19 февруари е показан единствено като дата на подписването на Санстефанския контракт.

С Указ 78 на княз Фердинанд от 31 декември 1887 година датата 19 февруари стартира да се отбелязва като ден на Освобождението на България през 1888 г. 

След въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 година за първи път празникът е маркиран по нов жанр на 3 март 1917 година и се отбелязва като формален празник до октомври 1951 година, когато е анулиран с Кодекса на труда.
Честването на 3 март е възобновено през 1987 година, като до 1989 година денят се отбелязва като формален празник.
През 1990 година Трети март е разгласен за народен празник с Указ 236 на Държавния съвет от 27 февруари 1990 година

Честит народен празник, българи!