На 29 декември 1721 г. в Париж се ражда Жана-Антоанет

На 29 декември 1721 година в Париж се ражда Жана-Антоанет Поасон, останала в историята с името Мадам дьо Помпадур в " попрището " ѝ на най-прочутата куртизанка във френския двор - любовница на крал Луи XV.

Когато хората споделят „ любимка “, „ господарка на салона “ или „ муза “, те постоянно си показват лекомислена хубавица, флиртаджийка. Но чарът не е бил единственото оръжие на музите и любимките на 18 век. Остър разум, чудесно обучение, необятни политически възгледи и гъвкава дипломация са били присъщи за тях в не по-малка степен.

Книгата на Сесил Бърли „ Перо в ръката ѝ: Женски писма - Женски ориси през 18 век “ споделя за тайните, скрити в пликове с восъчни печати на маркиза дьо Помпадур, дългогодишната любимка на Луи XV.

От 18-ти век тя е считана за знак на неприличното женско държание. На самия връх на властта, тази жена непрекъснато се намесва в каузи, които не са нейна работа. Тя е амбициозна и не обръща никакво внимание на безспорната възбрана, предписана за дамите: в никакъв случай да не се замесват в политиката, оставайки в тесните рамки на персоналния живот. Маркиза дьо Помпадур обича властта и не се срами от нея. В продължение на съвсем 20 години тя прави всичко, с цел да резервира позицията си при Луи XV, - до степен, че сходно на притежател на обществен дом, сортира полови сътрудници за краля, с цел да резервира здравето му и въздействието си. Колко доста неща са били казани за нея, започвайки от 18-ти век!

Перверзна, покварена, студена, склонна към операции, тя се явява пред нас като нищо повече от безчувствена жена, страшилище в женски образ, упрекнато за деградацията и по-късно разпадането на Френското кралство.

Още по-лошо - Жана-Антоанет Поасон принадлежи към буржоазната класа. Тъй като в политиката с врага се разправя посредством хипербола, остава единствено да ѝ се стовари цялата отговорност за революцията от 1789 година и по-късно за рухването на монархията през 1792 година

Репутацията на маркиза дьо Помпадур е безспорно скандална.

Но упоритостта на тази жена не би могла да се развие с такава мощ, в случай че не притежаваше разнообразни качества. Именно те ѝ разрешават освен да стане любимка, само че и да резервира този статус даже когато плътските връзки с краля завършват, а това се случва почти пет години след, през септември 1745 година

В допълнение към артистичните си гении, тя има остро схващане за хората и макар обстоятелството, че природата не ѝ е дала положително здраве, показва изключителна физическа и морална устойчивост пред лицето на безбройните клопки, които придворните във Версай ѝ приготвят. Там тя е всемогъща, както може да се съди по писмата и бележките, които написа с съвсем маниакална периодичност. Пише до всички властимащи: министри, посланици, маршали.

Тя написа писмо до императрица Мария Терезия Австрийска, друго до канцлер Кауниц и даже дълго обръщение до папата! Всеки ден, в продължение на съвсем 20 години, тя написа без спиране. Ако се съгласим, че писменият текст е демонстрация на власт, тогава степента на властта на тази жена може да се съпостави с обсега на нейната епистоларна активност.

Всички тези писма и бележки заемат много време от нея, а то в действителност ѝ липсва. Във Версай тя е съвсем непрекъснато на видно място, в това число по време на известните интимни вечери в стеснен кръг, които кралят толкоз харесва. Фаворитката постоянно е в придвижване - или на сцената на политическия спектакъл, който е дворът, или на сцената на дребния си аматьорски спектакъл, където играе, пее и танцува, за огромно наслаждение на Луи XV. И все пак тя съумява да написа десетки писма всеки ден. Успява да се отдръпна, да се концентрира и да изрази на хартия своите изводи, мисли, воля или заповеди. Пише сама, без ничия помощ, и най-често не поставя дата или автограф върху писмото..

Тя ги ласкае и ги обсипва с нежни думи, с цел да завоюва по-надеждно благоволението им

Точно подобен е казусът с Ришельо: и двамата се ненавиждат, колкото и се ухажват. Писмата ѝ са цялостни с ремонти - маркизата не е доста добра в правописа, а почеркът ѝ е неразбираем, тъй като би трябвало да написа доста и с лудо движение. Тя постоянно прескача от една тематика на друга, ненадейно и без най-малка връзка. В по-голямата си част любимка написа сбити послания от 10 реда, само че писмата ѝ стават извънредно дълги по време на Седемгодишната война (1756-1763), която се трансформира в тежко тестване за нея. В писмата на маркиза дьо Помпадур има доста места, които са най-малкото неразбираеми, което е много типично за епистоларния род, само че в същото време приказва за нейното предпочитание за нерешителност.

В персоналната ѝ преписка любимка се явява като напълно друга жена, в сравнение с я обрисуват слуховете.

В писмата няма и диря от лековерие. Тази, която кралят прави маркиза през 1745 година, херцогиня през 1752 година и най-после придворна дама на кралицата през 1756 година, гледа на политиката като на въпрос от огромно, даже извънредно значение.

Важната роля, която тя играе в нея – постоянно със единодушието на краля – е тайната на изключителното ѝ дългоденствие във Версайския двор и на върха на държавната власт. Луи XV вижда в нея освен обичаната, която е избрал по лична воля, за разлика от „ политическата “ си брачна половинка Мари Лещинска, само че и своя правилен другар, тази, на която се доверява изцяло и без която не може даже когато физическата пристрастеност отшумява.

Този нервозен и променлив мъж изпитва огромни компликации да се сближи с други хора. След като кардинал дьо Фльори, негов всекидневен първи министър, както и наставник и другар, умира през 1743 година, кралят се отдръпва в усамотение. Маркиза дьо Помпадур съумява да откри с него доверителни връзки, които могат да бъдат разрушени единствено от гибелта. Кралят дава на умиращата си любимка невероятната привилегия да постави завършек на живота си в двора на Версай и откровено ще скърби за дамата, която е била негов поддръжник.

Писмата на маркиза дьо Помпадур демонстрират, че тя е захласната от държавните каузи. Тя е възмутена, че раздорът сред янсенистите в Народното събрание и всемогъщите представители на духовенството оспорва престижа на краля. Със единодушието на Луи XV, тя по всевъзможен метод способства за известното „ превръщане на съюзите “ сред Франция и Австрия, които стават съдружници през май 1756 година Канцлер Кауниц, който дълго време е бил австрийски делегат във Франция, поучава императрица Мария Терезия да работи посредством любимеца, защото точно тя, и единствено тя, се употребява с вниманието и доверието на Луи XV. С експлоадирането на войната, с утвърждението на краля, тя трансформира жилищата си в същинска щабквартира. За нея споделят, че следи обстановката на разнообразни фронтове, било то в Европа или Америка, като маркира значими точки на карти с черни тафтени петна – не без женомразство, този виц приказва доста за въздействието на маркизата, която се държи съвсем като главнокомандващ!

Според личните ѝ думи, тя „ има естествена податливост да мисли “. Въпреки любознанието и огромния си интерес към всичко красиво и ново, тя въобще не се стреми да пази прогресивни хрумвания пред краля. Тя не желае и не може да бъде гласът на философите от епохата на Просвещението. Възможно ли е, бидейки изцяло подвластна от положителната воля на краля, да подлага на критика произвола на безспорната му власт и да слага под въпрос всемогъществото на Църквата в неговата страна? Тя покровителства философи, писатели, учени, художници и майстори най-вече като просветена настойничка на изкуствата, настояща като министър на културата в актуалния смисъл на думата, и по никакъв метод не може да се смята за настойничка на философите или „ Божията майка на Просвещението “.

Тази жена работи като естет, захласната от величието на царуването – царуването на своя крал и своя кумир.

Маркиза дьо Помпадур съумява освен да се трансформира във авторитетна любимка, само че и да поеме обичайно мъжката роля на кралски консултант – не е изненадващо, че тя притегля подобен многолюден интерес от 18 век насам.

Фаворитката умира през април 1764 година, а осем години по-късно в Лондон са оповестени четири тома от нейните писма, нито едно от които не е достоверно.

Публикацията е толкоз комерсиален триумф, че Волтер я загатва в писмо до приятелката си мадам дю Дефан на 6 юли 1772:

„ Написани са по лек и натурален метод, като че ли имитират стила на мадам дьо Севине. Много обстоятелства са правилни, някои са погрешни, малко изрази са с неприятен усет. Всеки, който не е познавал тази жена, елементарно ще повярва, че това са нейните писма. Те се четат със спотаен мирис “.

Фактът, че са имитации, в последна сметка е без значение. Хората са нетърпеливи да ги прочетат, с цел да схванат по-добре любимката и нейния вътрешен свят.

В писмата, които тя фактически е написала, тя се появява като политик - първата жена политик във френската история.

Маркизата написа следната записка до татко си, Франсоа Поасон; тя е без дата, както множеството ѝ писма. Тя се отнася до дъщерята на маркизата, Александрин, която дядо ѝ обожава. Момичето е родено през август 1744 г.; единствено няколко месеца по-късно, напролет на 1745 година, майка ѝ изоставя татко си, Ленорман д'Етиол, с цел да стане фаворитка на краля. Александрин е отгледана като принцеса. Момичето демонстрира огромна дарба за учене, само че умира ненадейно през юни 1754 година Маркиза дьо Помпадур в никакъв случай няма да се възвърне от тази загуба.

" Скъпи ми баща, аз доведох Александрин при мен в Ла Мюет и тя беше в положително здраве. Вие обаче би трябвало да се обвинявате за неприятното ѝ храносмилане. И за какво бабите и дядовците постоянно би трябвало да глезят внуците си? Аз намирам, че става грозна, само че въобще не съм тъжна, в случай че беше даже малко красива, щях да бъда изцяло удовлетворена от това, тъй като не желая да я виждам най-красивата. Красотата единствено обръща против вас целия женски пол, който дружно с приятелките на упоменатите дами съставлява две трети от човешката раса.

Официалното показване пред двора се състои на 14 септември 1745 година и съвсем незабавно любимка стартира да упражнява въздействие върху краля, на практика невиждано в историята на монархията. По съглашение с Луи XV тя разпределя длъжности и пенсии, ръководейки се от личните си стремежи и ползи. След гибелта на Филибер Ори през ноември 1747 година, тя назначава Ленорман дьо Турнем, чичото на брачна половинка си, който постоянно ѝ е помагал, за надзирател на кралските здания.

Освен това, тя убеждава краля да обезпечи правото на заместничество на тази служба за по-малкия ѝ брат Абел-Франсоа, който по това време едвам е навършил 18 години. Тя обаче работи и като предвидлив настойник на изкуствата, задължавайки брат си първо да получи съществено художествено обучение.

За тази цел тя провежда пътешестване до Италия за него в компанията на гравьора Кошен, архитекта Суфло и историка на изкуството абат Льоблан. Това пътешестване, траяло от декември 1749 година до септември 1751 година, ще бъде от решаващо значение за историята на френското изкуство на 18 век.

Братът на любимеца, получил купата маркиз дьо Марини, ще играе основна роля в нейната културна политика, която по своя мащаб е сравнима с активността на актуалното Министерство на културата.

Източник: lenta.ru