Владимир Костов на 90: Падна ни се труден жребий
На 28 май Владимир Костов навършва 90 години.
Той е същинска легенда в българската публицистика. Журналистическият му път е доста дълъг и фактически впечатляващ - по времето на социализма, два пъти е сътрудник на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на предишния век), три години е шеф на стратегия „ Хоризонт” на БНР(1969-1972), работил е като водещ на предаването „ Панорама” на Българска национална телевизия.
През 1995г. е основен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „ Едър план” в Българска национална телевизия.
Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуща Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически бежанец във Франция, за което задочно е наказан на гибел, и цялото негово имущество е иззето в интерес на страната.
След политическата смяна, с Указ на президента Жельо Желев е опрощение.
Повече от 15 години работи като публицист в радио „ Свободна Европа” в Мюнхен.
През дългата си журналистическа кариера е разгласил 16 книги, сред които: „ Една френска година”(1967);”Съдбата на европейския мир”(1967); „ Близкоизточният възел”(1970); „ Близкият изток-октомври,73”(1970); „ Франция-април-май 1974”(1974);”Социализмът в България. Опит за равносметка”(Париж,1983); „ Le Parapluie Bulgare”(Париж,1986); „ Der Bulgarische regenschirm”( Мюнхен,1987); „ The Bugarian Umbrella”(USA, 1988); „ Bulgarie, les changements Manquent de soufflé” (Париж, 1990); „ Българският чадър”(София,1990); „ Лично мнение” (София,1994); „ Накъде вървим?”(София,1994).
Предлагаме на читателите на Епицентър. бг фрагменти от непубликуваната книга на Владимир Костов
”Не почва, само че и не свършва с нас.Бележки за нашия преход”, София, 2004.
Подбор и редакция: Маргарита Пешева
„ ПАДНА НИ съдебна експертиза ТРУДЕН ЖРЕБИЙ”.
„ Не сме и предполагали, че в днешния ни ден ще се виждаме като един от последните сред европейците в пътя към по-модерно и преуспяващо общество.И не съумяваме да почувстваме в себе си упоритостта и увереността, с които да вървим към бъдещето по този начин, че да сме сигурни в триумфа.
Може би повода е, че и като общество и като персони не се опазихме от лъжливото самочувствие, че надали не всичко- и нашият преход в това число- от нас стартира. Сега- петнайсет години след ноември 1989- е време да си признаем, че животът е това, което го създадем, само че че доста от най-важното е заложено и предопределено от делата на тези преди нас. Така както- и за положително и за лошо- доста от това, което ще съумеят нашите потомци, ще бъде предопределено от нашите днешни каузи и мисли, упоритости и реализации.
Нека укрепим мислите си и решимостта ни за деяние с разбирането, че с всяко потомство е по този начин. Едновременно е и ограничавано от предишното и се опира на същото минало, с цел да превъзмогне рестриктивните мерки. И тези, които ще дойдат след нас ще се опират на към този момент направеното от нас, с цел да преодолеят и заложените от нас ограничавания.
Ако по този начин гледаме на прехода, ще се лишим от илюзията да го считаме за извънредно наше дело. Но ще печелим в разбирането, че той е просто откъслек от дългия ни път като общество и страна български”.
„ 2004: С КАКВО НИ ПРЕДИЗВИКВА?”
„ Ще ни преценяват в НАТО и в Европейски Съюз. Но ще преценим ли сами себе си?
Въпрос, който си задавам, само че не мога да си отговоря”.
„ Имахме съображение за влезем в 2004 спокойни и даже с някаква мяра самонадеяност. Макроикономическите ни индикатори са към този момент повече от половин десетилетие изцяло приемливи. Политическата атмосфера- успокоена, след настъпилото след локалните избори примирие. Приемането ни в НАТО- планувано за 2004.Преговорите за влизането ни в ЕС- вървят добре и 1 януари 2007, към този момент най-малко, не буди подозрения като дата за формалното ни присъединение.
Сякаш, с цел да подсети какъв брой светът е нерешителен и непредвидим, ориста ни изпрати тестването Кербала в края на декември 2003. Дни по-късно ни подсети трагичната опасност, която тегне над наши сънародници в Либия. Връхлетя ни още веднъж ненапусналото ни в никой миг незадоволство от ориста ни като общество и от беднотията, която ни гони толкоз доста младите да търсят прехранване в чужбина.
Така, макар положителните изгледи за нас и от Нато и от Европейски Съюз, които изпълват със удовлетворение политиците ни, обществото среща 2004 със ужас и паника. Питаме се какво е мястото ни в света? Като сме дребни светът вижда ли ни? Можем ли да излезем някак на по-предно място измежду тези към този момент повече от 6 милиарда поданици на нашата земя? Какво да вършим? Как да живеем, с цел да останем като българи?”
„ 1886-1986:ВЕКЪТ, С КОЙТО съдебна експертиза РАЗМИНАХМЕ”
„ Бъдещето е това, което идва, до момента в който хората приготвят нещо друго.
Не помня кой, само че добре го е казал”.
”Историята не ни е запомнила като пасивни и влачещи се след другите. Първите мемоари, които е запазила за българите, ги демонстрират като народ, който смело поема риска да доближава и обживява нови земи. Като народ, който намерено среща новата славянско християнска просвета и самичък прави максимален принос за одобряването й в света.
В по-ново време, когато през 19 век приготвяме излизането си от турско иго, изявяваме отново истински желания и упоритости. Изграждаме българско обучение.Извоюваме наша самостоятелна православна черква. Раковски стартира концепция за дуалистична държава-Турция и България.Левски се издига до концепцията за чиста и свята република и за избавление с наши български сили. Осъществяваме Априлското въстание 1876 година.
След 1878 година, т.е. с слагането на Фердинанд на българския трон, стартира да тече за нас един век, в който епигонството и влаченото след нещо си или някой си стават наша участ.
Националната идея и блян за обединяване биват сменени от династичните упоритости и ползи първо на Фердинанд, сетне на сина му - Борис Трети. Вместо да търси да се приобщим към интензивното икономическо и обществено развиване на 20-ти век, ръководещият България хайлайф лимитира страната до ситуацията на безгласна пионка в балканските игри на Великите сили.
Опитът на будни българи да се издигнем до присъединяване в обществените битки през 20-ти век, за жалост, не ни донася нещо по-добро. Стремежът към по-голяма обществена правдивост бе сменен и силите на страната сложени в услуга на великодържавните ползи и упоритости на Съюз на съветските социалистически републики.
Избирайки пътя на интеграция със Съюз на съветските социалистически републики, върхушката на Комунистическата партия обрече България да остане настрана от придвижването на възобновление и възобновяване на централна и източна Европа през 60-те и 70-те години на 20-ти век.И когато това придвижване обхвана даже самият Съюз на съветските социалистически републики във формата на „ перестройката”, тази същата върхушка не го разбра и заложи на реставрацията на сталинизма там.
Ето по този начин, векът на възцаряването на Фердинанд до прокламирането на горбачовата „ перестройка” се трансформира за България във време на неизползвани шансове, пропуснати благоприятни условия и все по-дълбоко разцепление на обществото, откъдето идват и страха и неумението на същото това наше общество да поема смели опасности и да се сплотява за общи старания.”
„ 1990-2000: ДЕСЕТИЛЕТИЕТО, ОТ КОЕТО МОЖЕХМЕ ДА ВЗЕМЕМ ПОВЕЧЕ”.
„ Победителите не ги съдят, победените не ги питат.
Верую на един политик”
„ В навечерието на 20 ноември 1989 година обществото ни бе готово за смяна, в това число и ръководещата Българска комунистическа партия. Нямаше нито политическа мощ, нито обществена група, подготвена да води пердах за оставането на Тодор Живков на власт. Интеграцията със Съюз на съветските социалистически републики бе заровена от самата Москва, която даде ясно да се разбере, че поема по различен път. Фактически самостоятелността и суверенитета на страната и обществото ни бяха възобновени като от единствено себе си, без никой да бе направил особени старания за това.
И тук пристигна отмъщението на „ живковизма” върху обществото ни. Никой не излезе с справедлив разбор за това къде сме и какъв е халът ни. Никой не предложи амбициозна стратегия за това какво вършим като общество и страна в новите условия. Програма- стимулирана от нашите си български проблеми и ползи, а не просто наше „ вписване” в проблематиката на битката сред Изтока и Запада, белязала цялата Студена война. Защото „ живковизмът”, социализмът по руски пример, бе ни оттучил като общество и да преценяме и да поемаме своите отговорности за личната ни орис.
Предстоеше ни да се учим. Дълго. и в този момент още продължаваме да се учим. Докога ще се учим- никой не знае.
Но съм уверен, че от това първо десетилетие на учене по какъв начин да се оценяваме и да поемаме отговорност за себе си, можехме да вземем повече. Ако политическите сили, заели се да реализират прехода, бяха заложили откровено на единството и на сплотяването за общи старания. Не го направиха. То бе също част от отмъщението или просто от наследството на „ живковизма” ”.
„ 2001-2004. АВАНТЮРАТА, КОЯТО СИ ПОЖЕЛАХМЕ”
„ Може и да нема таково животно,
Но българският гласоподавател го докара в двора си”
Чуто някъде в края на „ изборната”2001 година”
„ От 1997 до 2000 година СДС- като ръководеща политическа мощ, и БСП- като основна мощ в съпротива, реализираха нещо значимо дружно.Именно консенсус сред парламентарно показаните партии за влизането ни в НАТО и в Европейски Съюз.Този консенсус е значим за приобщаването ни към модерния свят.България няма в предвидимото бъдеще опция на политиката си за присъединение към тези две общности.
Но нито Съюз на демократичните сили, нито Българска социалистическа партия, нито останалите коалирани в една или друга форма с тях политически водачи, оцениха какъв брой този консенсус бе непълен, с цел да задоволи глада на обществото от внимание и грижа за просъществуването ни като българи в 21 век. НАТО и ЕС-добре, само че обществото ни искаше да чуе топла българска дума и да усети подадена ръка и обещана вяра за нашия български ден.
И като не усетиха всичко това, в това число и при локалните избори в края на 1999, една част от българските гласоподаватели потърсиха някакво неизхабена от прехода политическо лице. Представи им се като такова някогашният монарх Симеон Кобургготски. И има съобразителността да каже няколко от тези думи, които гласоподавателите от дълго време желаеха да чуят: че ще усъвършенства ситуацията на народа, че ще ръководи другояче- по-почтено и по-честно. То бе задоволително, с цел да убеди към една четвърт от гласоподавателите да застанат зад него. И защото другите политически сили бяха задоволително разочаровали своите поддръжници, с цел да решат останалите три четвърти от гласоподавателите или изобщо да не гласоподават, или да разпилян гласовете си, едната четвърт застанали зад Симеон Сакскобургготски се оказаха задоволителни, с цел да дадат на неговото движение-НДСВ- половината от местата в Народното събрание.
Ето по този начин просто и семпло започнахме като общество на 17 юни 2001 година авантюрата- някогашен монарх за премиер- която притегли към нас погледите на цяла Европа.
Само месеци след юни 2001 бяха задоволителни, с цел да се разочарова обществото и да стартира да се оглежда по какъв начин да излезе от клопката на тази случка. И да види, че и Съюз на демократичните сили, и Българска социалистическа партия, поради разочарованието от които стартира опитът Национална движение „Симеон Втори", не са още осъзнали изцяло това, което им се случва. И не са подготвени с онази опция, която да сплоти най-накрая обществото ни в дългия път към модерния свят”.
„ ОТТУК НАТАТЪК:КАК? В ИМЕТО НА КАКВО?”
„ Съвременният човек не употребява и една трета от опциите на своя мозък.
Учените го споделят, а образецът на същински съумелите ни го доказва”.
„ Ако това ни успокоява- още по-добре би било да ни вдъхва кураж и дързост- не сме единствено ние като общество и страна пред избор. 21 век принуждава цялото човечество, глобализиращата се цивилизация, да направи собствен избор, да реши към какво и с какви средства ще върви.Защото не са един и два белезите, които демонстрират изрично, че спасението ни като цивилизация зависи от този избор.
Моделът, следван до момента от напредналите страни, в същината си- американският капитализъм, е неупотребим в границите на света. По две основни аргументи. Първата е, че Земята не разполага нито с толкоз първични материали, нито с толкоз енергийни източници, с цел да може да се проектира тотално приложение на този модел. За сходна цел са нужни източниците на още две или три планети като земята. Втората причина е, че този модел носи като собствен най-съществен ген- задълбочаване на имотното и общественото неравноправие. Шестте милиарда през днешния ден, девет милиарда вероятно към средата на века, няма изгледи да се примирят с по-нататъшно увеличение на пропастта сред богати и небогати, сред малцинство свръхбогати и голямо болшинство мизерстващи.
Въпросът на който ние би трябвало да си отговорим е: ще бъдем ли сред дейните, ще бъдем ли дружно с търсещите този път и средствата за него в нашата цивилизация, или ще се задоволим да чакаме и да поносим следствията на избора, който другите ще осъществят.
Ако решаваме да бъдем сред търсещите, то значи, че би трябвало да се променим. Да имаме смелостта да рискуваме.Да имаме смелостта да опитваме, въпреки и с риск да претърпим и загуби. Да бъдем подготвени за огромни старания, с доста пот и доста кръв и, преди всичко- с ограничения, в името на задачата, която сме си сложили.
Ако решим да бъдем сред търсещите, сред изграждащите цивилизацията на 21-ви век, първите стъпала, които би трябвало да изкачим са известни. Те са пред нас. Първото е образованието. Както в миналото в нашето Възраждане през 19-ти век, би трябвало да сме подготвени и да съумеем всичко друго да жертваме, само че да осигурим на младото потомство съвременно и качествено обучение. Второто ходило са етническите връзки. Трябва да намерим път и да осигурим сплотяването на всички етноси към задачата ни да преживее България като наше общо родно място. Спасението на българския етнос е в това да съумее да го направи преди да се е трансформирал той самият в малцинство. И третото ходило е погледа ни към света. Трябва да съумеем да забележим и преценим реалистично мястото ни в света, в Европа, на Балканите. И в сходство с реалистичната преценка да градим по-нататък и нашата политика и връзки с близки и далечни страни, като бъдем най-внимателни и с най-голямо въображение по отношение на непосредствените ни съседи. Защото сме на Балканите и част от тях преди да сме европейци или каквото и да било друго”.
Днес Владимир Костов навършва 90 години. Той е същинска легенда в българската публицистика. Журналистическият му път е доста дълъг и фактически впечатляващ- по времето на социализма, два пъти е сътрудник на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на предишния век), три години е шеф на стратегия „ Хоризонт” на БНР(1969- 1972), работил е като водещ на предаването „ Панорама” на Българска национална телевизия.
През 1995г. е основен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „ Едър план” в Българска национална телевизия. Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуща Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически бежанец във Франция, за което задочно е наказан на гибел, и цялото негово имущество е иззето в интерес на страната. След политическата смяна, с Указ на президента Жельо Желев е опрощение. Повече от 15 години работи като публицист в радио „ Свободна Европа” в Мюнхен.
Като наш, дълготраен създател, му сервира нашите сърдечни поздравления по случай неговата 90-та годишнина и му пожелаваме още доста мощ и жизненост. И все така- да не пресъхва неговото перо!
„ Епицентър”.
------------------------------------------------------------------------------------
Той е същинска легенда в българската публицистика. Журналистическият му път е доста дълъг и фактически впечатляващ - по времето на социализма, два пъти е сътрудник на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на предишния век), три години е шеф на стратегия „ Хоризонт” на БНР(1969-1972), работил е като водещ на предаването „ Панорама” на Българска национална телевизия.
През 1995г. е основен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „ Едър план” в Българска национална телевизия.
Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуща Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически бежанец във Франция, за което задочно е наказан на гибел, и цялото негово имущество е иззето в интерес на страната.
След политическата смяна, с Указ на президента Жельо Желев е опрощение.
Повече от 15 години работи като публицист в радио „ Свободна Европа” в Мюнхен.
През дългата си журналистическа кариера е разгласил 16 книги, сред които: „ Една френска година”(1967);”Съдбата на европейския мир”(1967); „ Близкоизточният възел”(1970); „ Близкият изток-октомври,73”(1970); „ Франция-април-май 1974”(1974);”Социализмът в България. Опит за равносметка”(Париж,1983); „ Le Parapluie Bulgare”(Париж,1986); „ Der Bulgarische regenschirm”( Мюнхен,1987); „ The Bugarian Umbrella”(USA, 1988); „ Bulgarie, les changements Manquent de soufflé” (Париж, 1990); „ Българският чадър”(София,1990); „ Лично мнение” (София,1994); „ Накъде вървим?”(София,1994).
Предлагаме на читателите на Епицентър. бг фрагменти от непубликуваната книга на Владимир Костов
”Не почва, само че и не свършва с нас.Бележки за нашия преход”, София, 2004.
Подбор и редакция: Маргарита Пешева
„ ПАДНА НИ съдебна експертиза ТРУДЕН ЖРЕБИЙ”.
„ Не сме и предполагали, че в днешния ни ден ще се виждаме като един от последните сред европейците в пътя към по-модерно и преуспяващо общество.И не съумяваме да почувстваме в себе си упоритостта и увереността, с които да вървим към бъдещето по този начин, че да сме сигурни в триумфа.
Може би повода е, че и като общество и като персони не се опазихме от лъжливото самочувствие, че надали не всичко- и нашият преход в това число- от нас стартира. Сега- петнайсет години след ноември 1989- е време да си признаем, че животът е това, което го създадем, само че че доста от най-важното е заложено и предопределено от делата на тези преди нас. Така както- и за положително и за лошо- доста от това, което ще съумеят нашите потомци, ще бъде предопределено от нашите днешни каузи и мисли, упоритости и реализации.
Нека укрепим мислите си и решимостта ни за деяние с разбирането, че с всяко потомство е по този начин. Едновременно е и ограничавано от предишното и се опира на същото минало, с цел да превъзмогне рестриктивните мерки. И тези, които ще дойдат след нас ще се опират на към този момент направеното от нас, с цел да преодолеят и заложените от нас ограничавания.
Ако по този начин гледаме на прехода, ще се лишим от илюзията да го считаме за извънредно наше дело. Но ще печелим в разбирането, че той е просто откъслек от дългия ни път като общество и страна български”.
„ 2004: С КАКВО НИ ПРЕДИЗВИКВА?”
„ Ще ни преценяват в НАТО и в Европейски Съюз. Но ще преценим ли сами себе си?
Въпрос, който си задавам, само че не мога да си отговоря”.
„ Имахме съображение за влезем в 2004 спокойни и даже с някаква мяра самонадеяност. Макроикономическите ни индикатори са към този момент повече от половин десетилетие изцяло приемливи. Политическата атмосфера- успокоена, след настъпилото след локалните избори примирие. Приемането ни в НАТО- планувано за 2004.Преговорите за влизането ни в ЕС- вървят добре и 1 януари 2007, към този момент най-малко, не буди подозрения като дата за формалното ни присъединение.
Сякаш, с цел да подсети какъв брой светът е нерешителен и непредвидим, ориста ни изпрати тестването Кербала в края на декември 2003. Дни по-късно ни подсети трагичната опасност, която тегне над наши сънародници в Либия. Връхлетя ни още веднъж ненапусналото ни в никой миг незадоволство от ориста ни като общество и от беднотията, която ни гони толкоз доста младите да търсят прехранване в чужбина.
Така, макар положителните изгледи за нас и от Нато и от Европейски Съюз, които изпълват със удовлетворение политиците ни, обществото среща 2004 със ужас и паника. Питаме се какво е мястото ни в света? Като сме дребни светът вижда ли ни? Можем ли да излезем някак на по-предно място измежду тези към този момент повече от 6 милиарда поданици на нашата земя? Какво да вършим? Как да живеем, с цел да останем като българи?”
„ 1886-1986:ВЕКЪТ, С КОЙТО съдебна експертиза РАЗМИНАХМЕ”
„ Бъдещето е това, което идва, до момента в който хората приготвят нещо друго.
Не помня кой, само че добре го е казал”.
”Историята не ни е запомнила като пасивни и влачещи се след другите. Първите мемоари, които е запазила за българите, ги демонстрират като народ, който смело поема риска да доближава и обживява нови земи. Като народ, който намерено среща новата славянско християнска просвета и самичък прави максимален принос за одобряването й в света.
В по-ново време, когато през 19 век приготвяме излизането си от турско иго, изявяваме отново истински желания и упоритости. Изграждаме българско обучение.Извоюваме наша самостоятелна православна черква. Раковски стартира концепция за дуалистична държава-Турция и България.Левски се издига до концепцията за чиста и свята република и за избавление с наши български сили. Осъществяваме Априлското въстание 1876 година.
След 1878 година, т.е. с слагането на Фердинанд на българския трон, стартира да тече за нас един век, в който епигонството и влаченото след нещо си или някой си стават наша участ.
Националната идея и блян за обединяване биват сменени от династичните упоритости и ползи първо на Фердинанд, сетне на сина му - Борис Трети. Вместо да търси да се приобщим към интензивното икономическо и обществено развиване на 20-ти век, ръководещият България хайлайф лимитира страната до ситуацията на безгласна пионка в балканските игри на Великите сили.
Опитът на будни българи да се издигнем до присъединяване в обществените битки през 20-ти век, за жалост, не ни донася нещо по-добро. Стремежът към по-голяма обществена правдивост бе сменен и силите на страната сложени в услуга на великодържавните ползи и упоритости на Съюз на съветските социалистически републики.
Избирайки пътя на интеграция със Съюз на съветските социалистически републики, върхушката на Комунистическата партия обрече България да остане настрана от придвижването на възобновление и възобновяване на централна и източна Европа през 60-те и 70-те години на 20-ти век.И когато това придвижване обхвана даже самият Съюз на съветските социалистически републики във формата на „ перестройката”, тази същата върхушка не го разбра и заложи на реставрацията на сталинизма там.
Ето по този начин, векът на възцаряването на Фердинанд до прокламирането на горбачовата „ перестройка” се трансформира за България във време на неизползвани шансове, пропуснати благоприятни условия и все по-дълбоко разцепление на обществото, откъдето идват и страха и неумението на същото това наше общество да поема смели опасности и да се сплотява за общи старания.”
„ 1990-2000: ДЕСЕТИЛЕТИЕТО, ОТ КОЕТО МОЖЕХМЕ ДА ВЗЕМЕМ ПОВЕЧЕ”.
„ Победителите не ги съдят, победените не ги питат.
Верую на един политик”
„ В навечерието на 20 ноември 1989 година обществото ни бе готово за смяна, в това число и ръководещата Българска комунистическа партия. Нямаше нито политическа мощ, нито обществена група, подготвена да води пердах за оставането на Тодор Живков на власт. Интеграцията със Съюз на съветските социалистически републики бе заровена от самата Москва, която даде ясно да се разбере, че поема по различен път. Фактически самостоятелността и суверенитета на страната и обществото ни бяха възобновени като от единствено себе си, без никой да бе направил особени старания за това.
И тук пристигна отмъщението на „ живковизма” върху обществото ни. Никой не излезе с справедлив разбор за това къде сме и какъв е халът ни. Никой не предложи амбициозна стратегия за това какво вършим като общество и страна в новите условия. Програма- стимулирана от нашите си български проблеми и ползи, а не просто наше „ вписване” в проблематиката на битката сред Изтока и Запада, белязала цялата Студена война. Защото „ живковизмът”, социализмът по руски пример, бе ни оттучил като общество и да преценяме и да поемаме своите отговорности за личната ни орис.
Предстоеше ни да се учим. Дълго. и в този момент още продължаваме да се учим. Докога ще се учим- никой не знае.
Но съм уверен, че от това първо десетилетие на учене по какъв начин да се оценяваме и да поемаме отговорност за себе си, можехме да вземем повече. Ако политическите сили, заели се да реализират прехода, бяха заложили откровено на единството и на сплотяването за общи старания. Не го направиха. То бе също част от отмъщението или просто от наследството на „ живковизма” ”.
„ 2001-2004. АВАНТЮРАТА, КОЯТО СИ ПОЖЕЛАХМЕ”
„ Може и да нема таково животно,
Но българският гласоподавател го докара в двора си”
Чуто някъде в края на „ изборната”2001 година”
„ От 1997 до 2000 година СДС- като ръководеща политическа мощ, и БСП- като основна мощ в съпротива, реализираха нещо значимо дружно.Именно консенсус сред парламентарно показаните партии за влизането ни в НАТО и в Европейски Съюз.Този консенсус е значим за приобщаването ни към модерния свят.България няма в предвидимото бъдеще опция на политиката си за присъединение към тези две общности.
Но нито Съюз на демократичните сили, нито Българска социалистическа партия, нито останалите коалирани в една или друга форма с тях политически водачи, оцениха какъв брой този консенсус бе непълен, с цел да задоволи глада на обществото от внимание и грижа за просъществуването ни като българи в 21 век. НАТО и ЕС-добре, само че обществото ни искаше да чуе топла българска дума и да усети подадена ръка и обещана вяра за нашия български ден.
И като не усетиха всичко това, в това число и при локалните избори в края на 1999, една част от българските гласоподаватели потърсиха някакво неизхабена от прехода политическо лице. Представи им се като такова някогашният монарх Симеон Кобургготски. И има съобразителността да каже няколко от тези думи, които гласоподавателите от дълго време желаеха да чуят: че ще усъвършенства ситуацията на народа, че ще ръководи другояче- по-почтено и по-честно. То бе задоволително, с цел да убеди към една четвърт от гласоподавателите да застанат зад него. И защото другите политически сили бяха задоволително разочаровали своите поддръжници, с цел да решат останалите три четвърти от гласоподавателите или изобщо да не гласоподават, или да разпилян гласовете си, едната четвърт застанали зад Симеон Сакскобургготски се оказаха задоволителни, с цел да дадат на неговото движение-НДСВ- половината от местата в Народното събрание.
Ето по този начин просто и семпло започнахме като общество на 17 юни 2001 година авантюрата- някогашен монарх за премиер- която притегли към нас погледите на цяла Европа.
Само месеци след юни 2001 бяха задоволителни, с цел да се разочарова обществото и да стартира да се оглежда по какъв начин да излезе от клопката на тази случка. И да види, че и Съюз на демократичните сили, и Българска социалистическа партия, поради разочарованието от които стартира опитът Национална движение „Симеон Втори", не са още осъзнали изцяло това, което им се случва. И не са подготвени с онази опция, която да сплоти най-накрая обществото ни в дългия път към модерния свят”.
„ ОТТУК НАТАТЪК:КАК? В ИМЕТО НА КАКВО?”
„ Съвременният човек не употребява и една трета от опциите на своя мозък.
Учените го споделят, а образецът на същински съумелите ни го доказва”.
„ Ако това ни успокоява- още по-добре би било да ни вдъхва кураж и дързост- не сме единствено ние като общество и страна пред избор. 21 век принуждава цялото човечество, глобализиращата се цивилизация, да направи собствен избор, да реши към какво и с какви средства ще върви.Защото не са един и два белезите, които демонстрират изрично, че спасението ни като цивилизация зависи от този избор.
Моделът, следван до момента от напредналите страни, в същината си- американският капитализъм, е неупотребим в границите на света. По две основни аргументи. Първата е, че Земята не разполага нито с толкоз първични материали, нито с толкоз енергийни източници, с цел да може да се проектира тотално приложение на този модел. За сходна цел са нужни източниците на още две или три планети като земята. Втората причина е, че този модел носи като собствен най-съществен ген- задълбочаване на имотното и общественото неравноправие. Шестте милиарда през днешния ден, девет милиарда вероятно към средата на века, няма изгледи да се примирят с по-нататъшно увеличение на пропастта сред богати и небогати, сред малцинство свръхбогати и голямо болшинство мизерстващи.
Въпросът на който ние би трябвало да си отговорим е: ще бъдем ли сред дейните, ще бъдем ли дружно с търсещите този път и средствата за него в нашата цивилизация, или ще се задоволим да чакаме и да поносим следствията на избора, който другите ще осъществят.
Ако решаваме да бъдем сред търсещите, то значи, че би трябвало да се променим. Да имаме смелостта да рискуваме.Да имаме смелостта да опитваме, въпреки и с риск да претърпим и загуби. Да бъдем подготвени за огромни старания, с доста пот и доста кръв и, преди всичко- с ограничения, в името на задачата, която сме си сложили.
Ако решим да бъдем сред търсещите, сред изграждащите цивилизацията на 21-ви век, първите стъпала, които би трябвало да изкачим са известни. Те са пред нас. Първото е образованието. Както в миналото в нашето Възраждане през 19-ти век, би трябвало да сме подготвени и да съумеем всичко друго да жертваме, само че да осигурим на младото потомство съвременно и качествено обучение. Второто ходило са етническите връзки. Трябва да намерим път и да осигурим сплотяването на всички етноси към задачата ни да преживее България като наше общо родно място. Спасението на българския етнос е в това да съумее да го направи преди да се е трансформирал той самият в малцинство. И третото ходило е погледа ни към света. Трябва да съумеем да забележим и преценим реалистично мястото ни в света, в Европа, на Балканите. И в сходство с реалистичната преценка да градим по-нататък и нашата политика и връзки с близки и далечни страни, като бъдем най-внимателни и с най-голямо въображение по отношение на непосредствените ни съседи. Защото сме на Балканите и част от тях преди да сме европейци или каквото и да било друго”.
Днес Владимир Костов навършва 90 години. Той е същинска легенда в българската публицистика. Журналистическият му път е доста дълъг и фактически впечатляващ- по времето на социализма, два пъти е сътрудник на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на предишния век), три години е шеф на стратегия „ Хоризонт” на БНР(1969- 1972), работил е като водещ на предаването „ Панорама” на Българска национална телевизия.
През 1995г. е основен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „ Едър план” в Българска национална телевизия. Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуща Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически бежанец във Франция, за което задочно е наказан на гибел, и цялото негово имущество е иззето в интерес на страната. След политическата смяна, с Указ на президента Жельо Желев е опрощение. Повече от 15 години работи като публицист в радио „ Свободна Европа” в Мюнхен.
Като наш, дълготраен създател, му сервира нашите сърдечни поздравления по случай неговата 90-та годишнина и му пожелаваме още доста мощ и жизненост. И все така- да не пресъхва неговото перо!
„ Епицентър”.
------------------------------------------------------------------------------------
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ