На 28 март се навършват години от рождението на Димчо

На 28 март се навършват години от рождението на Димчо Дебелянов – поетът, който трансформира тъгата в деликатност, а самотата – в безшумно човешко самопризнание.

Роден през 1887 година в Копривщица, той израства в семейство, белязано от ранна загуба. Смъртта на бащата оставя бездънен отпечатък в душата му и като че ли предопределя оня необикновен вътрешен свят, в който болката не крещи, а мълчи. По-късно точно това безмълвие ще се трансформира в най-силния глас на неговата лирика.

Дебелянов е част от поколението на символистите, само че остава друг – по-близък, по-човешки, по-земен. В стиховете му няма студена отвлеченост, а топлота и ранимост. Темата за дома – като леговище и последна разтуха – минава през цялото му творчество.

През 1912 година този блян по родното и по изгубената непосредственост, любовта към майка му, ражда едно от най-съкровените стихотворения в българската литература – „ Да се завърнеш в бащината къща “:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разпростира

да приласкае скръбни и нещастни…

В тези редове като че ли се събира целият му свят – умората от живота, потребността от амнистия и жаждата за покой.

Житейските неволи не го подминават. Принуден да води непретенциозен живот, той работи като служител, в това число и като докладчик във Върховната счете палата – работа, от която непрекъснато бяга, тъй като не подхожда на неговата сензитивност и вътрешен свят.

През 1916 година, по време на Първата международна война, Димчо Дебелянов отпътува на фронта. В тези последни дни, като че ли предусетил ориста си, той не стопира да написа. Освен „ Сиротна ария “, основава и „ Един погубен “ – произведения, в които войната не е героична, а надълбоко човешка и трагична.

СИРОТНА ПЕСЕН

Ако почина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и приятели.

Ала сърце ми не скърби –

приневолен живя сирака

и за разтуха може би

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с наслади несподелени.

Ще си отида от света –

тъй както съм пристигнал, безприютен,

спокоен като песента,

навяваща непотребен спомен.
Съдбата на тези две стихотворения е съвсем толкоз трагична, колкото и животът на техния създател. На 2 октомври 1916 година, на левия бряг на река Струма, сред Серес и Демир Хисар, като пълководец на рота Дебелянов умира в стълкновение с англо-френски елементи. Свидетели описват по какъв начин в разгара на багра той ненадейно подвига ръце, изпуска оръжието си и се свлича на земята, пробвайки се на вятъра да разкопчае дрехата си, притиснал раната си.

На идващия ден поетът е заровен в двора на църквата „ Благовещение “ в Демир Хисар.

Историята обаче не свършва дотук. Четири години по-късно, при разчистване на военния шинел на поручик Тома Томов, в маншета са открити две дребни листчета със стихове. Тогава офицерът си спомня, че в утрото преди последната борба Дебелянов му ги е поверил с молбата, в случай че загине, да бъдат предадени на Димитър Подвързачов.

Тази съвсем забравена история става ясно десетилетия по-късно, едвам през 2010 година, когато е разказана от наследници и откриватели на литературното му дело.

Днес, повече от век по-късно, поезията на Димчо Дебелянов остава изумително жива. В нея има онази „ светла горест “, която не тежи, а утешава. Тя не ни отдалечава, а ни връща – към корена, към загатна, към самите нас.

И може би точно по тази причина продължаваме да се връщаме към него – както към бащина къща. Тихо. Със сведена глава. И с вярата, че там някъде още ни чака светлина.