Реалистичната приказка за един цар
На 28 август т. година се навършват 80 години от гибелта на о бозе почившия Борис Сакскобургготски. Не мога да скрия своята изненада, че тази в действителност знаменателна за българската история дата не бе маркирана от монархофашистката модерна българска историография. Но изненадата ми не търпя дълго, откакто си спомних двойнственото отношение на формиралата се в годините на така наречен преход, т.е. интервала на контрареволюционната реституция на капитализма в България нова реакционна класа.
Една не дребна част от нея продължава да боготвори облика на без време умрелия Кобург, а от друга - потомците на – може би най-крайната, същинска профашистка реакция в България го отминава с безмълвие. Защо? В по-нататъшния текст на тази публикация ще стане ясно за какво. С надълбоко огорчение установявам, че една тревожно не дребна част от ляво мислещите хора, другояче уверени антимонархисти, имат вяра в сътворените в двореца легенди и митове за така наречен цар Борис ІІІ. И тук става въпрос за цялата негова активност като държавен глава на царство България от 4 октомври 1918 година до 28 август 1943 година За този изминат съвсем четвъртвековен път на царстване на сина на Фердинанд – Борис, само че най-много за най-дълбоката и скрита причина за неговото извънредно спорно държание е отдадено актуалното изложение… За Борис Кобургготски е изцяло правилно, въпреки и тривиално, изказванието, че той е една извънредно спорна персона. Такава е той най-много в интервала от 22 януари 1935 до самата си гибел той в действителност се трансформира от нелегитимен държавен глава във „ фюрер “ – лидер на българския диктаторски режим, който с право носи определението монархофашизъм. Защо точно този интервал? През януари 1935 година, след извънредно ловки интриги, от власт е свалено държавното управление на Политическия кръг „ Звено “, отпред с Кимон Георгиев. Всички признати решения от звенарите при деветнадесетомайския прелом (1934) са сложени от Борис Кобургготски в услуга на неговите персонални ползи. Търновската конституция не е анулирана официално, само че е необичайно нейното деяние. Дори актуалната монархофашистка историография през зъби признава, че наложеният в този интервал от Кобурга персонален режим е властнически, и никога не и фашистки. Времето сред двете международни войни, в което минава интензивният политически живот на Борис Сакскобургготски, е белязан с два преврата – единият от които е неизмеримо кървясъл – 9 юни. По това време избухват две въстания – едно непринудено през м. юни 1923 година и едно проведено – през септември същата година. Това е време, изпълнено с не по-малко кървясъл бял гнет и неговата опозиция – Червеният гнет. Нека си спомним какво направиха Кобургите до тогава. Те доведоха България до две национални произшествия, три преврата и до цялостно крушение на българския народен блян. Преломният миг сред режима на бащата – Фердинанд І Български и неговия наследник – Борис, настава в едно ужасно за България и нейния народ време.
Започва гражданската война в България с героичното и трагично войнишко въстание от септември 1918 година, което прокарва кървава вадичка сред народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.
Цар Фердинанд абдикира и „ отстъпва ” престола на идващия Кобург - на сина си Борис и си отпътува откъдето е пристигнал с една влакова комбинация с 36 вагона ограбени от народа благосъстояния.
Така, този безконтролен авантюрист оставя след себе си един почернен и ядосан народ, една деморализирана и една уплашена до гибел буржоазна класа. Тук ще си оказа помощ с характерността за нейната същина на именития български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров: „ Българският политик неизбежно свързва властта с пържолата, бута, дамата, парата, златото. Парата е признакът на властника в България. Той желае пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е гневен за власт – позор и срам, само че е по този начин.
Българският интелигент е подготвен да се помири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува по какъв начин ще се развиват нещата отсега нататък – значимото бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици. ” Със упоменатият Кобург отпред благата ни
родина афишира война на Съединени американски щати и
Англия. Е, не същинска, а алегорична. Ей
така… сама на ужким.
Към това се прибавя нещо извънредно значимо - нелегитимността на Борис.
Точно по този начин - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав декор Сакс-Кобург унд Гота никогане е бил узаконенбългарски държател - от „ встъпването му в служба ” на 3 октомври 1918 до ранната му гибел на 28 август 1943 година. Никога - през този 25 годишен интервал отпред на страната!
Така е съгласно Търновската конституция!
За да се извърши тя е трябвало да се свика Велико национално заседание и то да избере на овакантения български трон нов монарх на Царство България. Но такова не се привиква.
Вместо това се прави един чудноват обред: царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България към този момент си има нов цар. Бързо и елементарно, въпреки и в доста мъчно време. И точно с него монархистите в България изясняват извънредно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „ държавен глава ” е положил нужната клетва и пред кого нашите монархофашистки историци мълчат.
На церемонията участва неизменимият при сложни за страната случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то държавно управление на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 година
Ал. Малинов заема поста, когато ситуацията на Солунския фронт е към този момент неудържимо, а в тила - пагубно заменяйки отявления германофил доктор Васил Радославов, властвал от 23 октомври 1913 година до 21 юни 1918 година и дружно с Кобурга - основни политически виновници за втората национална злополука.
На 17 октомври 1918 година Ал.Малинов сформира нов кабинет, с цел да отстъпи единствено след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров, назначен с Указ №14 от 28.Х. 1918 година подписан към този момент от „ цар ” Борис. Съставена е огромна коалиция от русофилски партии.
На 7 май 1919 година с Указ № 8 е формиран нов кабинет отново на Т. Теодоров. С това е изработен финален опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би! На 17.08.1919 година са създадени избори на които най-вече гласове получава Български земеделски народен съюз и е формиран 40-я кабинет на България отпред с Ал.Стамболийски…
Времето е в действителност размирно-за година и половина върху българския народ се стоварват: едно въстание, окупация на страната, пет държавни управления и един хищнически кротичък контракт.
С тази напрегната до прекаленост конюнктура може да се изясни, даже да се оправдае забавянето на законното възцаряване на идващия Кобург, само че вместо Велико национално заседание, до началото на 1923 година са извършени избори за още три елементарни национални събрания, само че и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което значи, че България тогава няма законен държавен глава. И освен тогава – тя няма подобен чак до 7 ноември 1946 година когато стартира работа VI-то Велико национално заседание. То избира за собствен ръководител Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.
* * *
Но дано се върнем към към този момент засегнатия въпрос: за какво въпреки всичко синът на Цар Фердинанд не е минал през конституционната процедура за провъзгласяването му за законен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно - с цар-менте отпред?
Но и след гибелта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година е отново без държавен глава, макар автоматизираното прокламиране на шестгодишния Симеончо за цар на българите, защото Търновската конституция не предпоставя подобен „ автоматизъм ”.
В нарушаване на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, осъществен на 9 септември 1943 година от ХХV-то Обикновено национално събрание; първо – точно тъй като това Народно заседание е нормално, а не велико, както го изисква Търновската конституция и второ - тъй като в регентството има член на фамилията на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не позволява.
Нелегитимен по тази конституция е и, назначеният от отечественофронтовската власт отново на 9 септември, само че този път през 1944 година, нов Регентски съвет, тъй като това става в резултат на държавен прелом.
Така, след всички съвсем тридесетгодишни трагични премеждия на българската история първият законен държавен глава на страната, която към този момент е Народна република е Председателят на VI-то Велико национално заседание Васил Коларов.
Трябва да се признае: всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на Българияза подобен дълъг интервал от време са подчинени на един правно-процедурен педантизъм. Друго си е живият живот, действителната практика… Нали? Но тогава дано си признаем, че силата на правото е сменена с правото на силата и по-точно - на насилието…
Така в действителност и става, когато Търновската конституция е в действителност суспендирана след Деветнайстомайския прелом 1934 година и нейните положения са заместени с наредби-закони. От тогава, до нейната подмяна с Димитровската Търновската конституция се употребява отчасти и користно-подборно от всички ръководещи. И това е необоримо доказателство не просто за рецесията, а за историческия неуспех на българската буржоазия.
Само на пръв взор е необяснимо за какво още през 1918, 1919 или дори 1920 година не е изпълнена процедурата за един законен избор на сина на Цар Фердинанд за нов цар на българите.
Но при по-внимателен взор нещата се обясняват - тъй като времето е било друго. По-различни са били и публичните настроения от тези преди войните. След тях народът към този момент е ненавиждал освен Цар Фердинанд и династията Кобургите. Сред народа са били доста мощни антимонархическите настроения изобщо; същински призрачен сън и за Борис, и за буржоазията!
Така е началото на неговото царуване. За 25 години, вследствие на държанието му, след гибелта му той е изпратен от впечатляващо болшинство негови фенове. Тук е належащо да се кажат няколко думи за българската буржоазия. През първите 30 години след Освобождението тя изиграва извънредно позитивна роля за развиването на страната макар гангстерските практики в ръководството на Стефан Стамболов, буржоазията резервира своето достойнство.
Българската буржоазия има една специфичност, отличаваща я от буржоазиите на прилежащите балкански страни: директно след Освобождението се образуват нейните две крила – русофилското и прогерманското. По тази линия – русофили-русофоби се оформя българският политически хайлайф. Но той има още една специфичност – на границите на ХІХ и ХХ в. поражда ясно ляво национално придвижване, политически показано от българската социалдемокрация и Български земеделски народен съюз. Участието на България в Първата международна война е напълно доминирано от прогерманския политически хайлайф. По време на самата война поражда цяла нова вълна от прогерманска буржоазна власт, която се стреми към своето одобряване. Тя точно дава образа на българския политически живот и дефинира неговия дневен ред в интервала сред двете международни войни.
Войнишкото въстание хвърля в смут цялата буржоазия – и прогерманската, и проруската. А страхът от гражданска война, сходна на съветската, сплотява буржоазията. В тази конюнктура настава интервалът на ръководство на Български земеделски народен съюз. Либерално-буржоазното ръководство в България се заменя с национална народна власт с всичките й преимущества и дефекти. Страхът от настъплението на националните маси освен изглажда връзките сред двете течения на българския капиталистически политически хайлайф, само че основава ново политическо формирование – Народният сговор. Реакционното прогерманско насочено офицерство го довежда до кървавия прелом на 9 юни 1923 година Всъщност това е последният случай, в който либерално-демократичната и прогерманската върхушка реализират общи дейности. Това единение се трансформира в основен залог за политическото оцеляване на Борис Сакскобургготски.
Но за това работи още един, не по-малко значим фактор – оформилата се по време на войната промонархическа секта на македонското революционно придвижване. С убийството на Тодор Александров – 1924 година, когато организацията е овладяна от Иван Михайлов, ВМОРО изгубва от абревиатурата си освен буквата О-Одринска, само че и своя темперамент на революционна организация. Тя се трансформира в нещо като преторианска армия на Кобурга. Заедно с това тя губи политическия си темперамент и се трансформира в типична незаконна гангстерска организация от американски вид. Тя точно прави зверствата, свързани с преврата на 9 юни с оправданието, че отмъщава на Александър Стамболийски за подписания от него контракт в Ниш с премиера на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич и поради фразата на водача на Български земеделски народен съюз – „ дано ви е халал Македония. Но я вземете дружно с македонците! “
С това състояние на нещата в първата половина на 20-те години на ХХ в. Борис Сакскобургготски обезпечава в най-голяма степен политическото си битие отпред на страната.
С убийството на Стамболийски, поръчано – без никакво подозрение от мнимия цар, се разсейва заплахата от налагането на републиканско устройство на страната, учредено на план за нова конституция.
Борис не не помни кървавата услуга, която му оказва неговата преторианска армия – ВМРО-Ванче Михайлов. Тази „ армия “ набира все по-голяма мощност в публичния живот на България, участвайки най-активно в „ белия “ гнет през 1923-1925 година, потресъл цяла Европа. Ежедневните убийства по улиците на българските градове дефинират атмосферата на българския публичен живот доникъде на 30-те години на ХХ в. Постепенно и праволинейно Вътрешна македонска революционна организация се трансформира в „ страна в страната “. Тя получава по-голяма власт и от военните кръгове, и от тайната и очевидна полиция. Чрез тази паралелна страна Кобургът съумява да ликвидира най-опасните от своите врагове. Така военният прелом на 19 май 1934 година освен не среща съпротивата на „ царя на българите “, само че в противен случай – неговата цялостна поддръжка – Вътрешна македонска революционна организация към този момент не е нужна на самозвания монарх. Няма никакво подозрение, че посредством своята агентура във Военния съюз той е знаел за готвения прелом, който поставя завършек на многопартийната система и на ВМОРО. С това обаче македонският въпрос не губи своето значение за България. Напротив, демонстрира се с нова мощ, само че по-подробно за това – по-нататък в ревюто.
Събитията от 1923-1925 година поставят завършек на заплахата от нахлуване на левите национални сили в политическия живот на страната. Отпада опцията от приемане на нова републиканска конституция; със свалянето на ръководството на Български земеделски народен съюз се поставя завършек на стихийния опит със замяната на демократичната с националната народна власт. И най-после – нанесен е разрушителен удар както против лявата интелигенция, по този начин и на Комунистическата партия.
През този интервал нелегитимният държавен глава на Царство България се пробва да откри състрадание измежду либерално-демократичните среди на българската буржоазия. Но през 1926 – 1934 година тя демонстрира своята беззащитност и след Деветнадесетомайския прелом нито една от класическите либерално-демократични партии не съумява да възвърне предходните си сили.
За сметка на това все по-големи сили набират прогерманските политически кръгове, които след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през януари 1933 година бележат разширение на своето въздействие в България.
Заради своята съмнителна легитимност в очите на външните фактори властващият Кобург не е одобряван в чужбина, защото в страната вилнее открит или прикрит гнет. През тези години България витално се нуждае от външна финансова помощ и я получава чак след рухването на държавното управление на проф. Ал. Цанков (4 януари 1926).
Макар и представител на една от най-авторитетните аристократични семейства на Западна Европа, или не е одобряван, или е одобряван с принуда от европейските монарси, от които британската кралска фамилия е в най-близки родств%D
Една не дребна част от нея продължава да боготвори облика на без време умрелия Кобург, а от друга - потомците на – може би най-крайната, същинска профашистка реакция в България го отминава с безмълвие. Защо? В по-нататъшния текст на тази публикация ще стане ясно за какво. С надълбоко огорчение установявам, че една тревожно не дребна част от ляво мислещите хора, другояче уверени антимонархисти, имат вяра в сътворените в двореца легенди и митове за така наречен цар Борис ІІІ. И тук става въпрос за цялата негова активност като държавен глава на царство България от 4 октомври 1918 година до 28 август 1943 година За този изминат съвсем четвъртвековен път на царстване на сина на Фердинанд – Борис, само че най-много за най-дълбоката и скрита причина за неговото извънредно спорно държание е отдадено актуалното изложение… За Борис Кобургготски е изцяло правилно, въпреки и тривиално, изказванието, че той е една извънредно спорна персона. Такава е той най-много в интервала от 22 януари 1935 до самата си гибел той в действителност се трансформира от нелегитимен държавен глава във „ фюрер “ – лидер на българския диктаторски режим, който с право носи определението монархофашизъм. Защо точно този интервал? През януари 1935 година, след извънредно ловки интриги, от власт е свалено държавното управление на Политическия кръг „ Звено “, отпред с Кимон Георгиев. Всички признати решения от звенарите при деветнадесетомайския прелом (1934) са сложени от Борис Кобургготски в услуга на неговите персонални ползи. Търновската конституция не е анулирана официално, само че е необичайно нейното деяние. Дори актуалната монархофашистка историография през зъби признава, че наложеният в този интервал от Кобурга персонален режим е властнически, и никога не и фашистки. Времето сред двете международни войни, в което минава интензивният политически живот на Борис Сакскобургготски, е белязан с два преврата – единият от които е неизмеримо кървясъл – 9 юни. По това време избухват две въстания – едно непринудено през м. юни 1923 година и едно проведено – през септември същата година. Това е време, изпълнено с не по-малко кървясъл бял гнет и неговата опозиция – Червеният гнет. Нека си спомним какво направиха Кобургите до тогава. Те доведоха България до две национални произшествия, три преврата и до цялостно крушение на българския народен блян. Преломният миг сред режима на бащата – Фердинанд І Български и неговия наследник – Борис, настава в едно ужасно за България и нейния народ време.
Започва гражданската война в България с героичното и трагично войнишко въстание от септември 1918 година, което прокарва кървава вадичка сред народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.
Цар Фердинанд абдикира и „ отстъпва ” престола на идващия Кобург - на сина си Борис и си отпътува откъдето е пристигнал с една влакова комбинация с 36 вагона ограбени от народа благосъстояния.
Така, този безконтролен авантюрист оставя след себе си един почернен и ядосан народ, една деморализирана и една уплашена до гибел буржоазна класа. Тук ще си оказа помощ с характерността за нейната същина на именития български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров: „ Българският политик неизбежно свързва властта с пържолата, бута, дамата, парата, златото. Парата е признакът на властника в България. Той желае пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е гневен за власт – позор и срам, само че е по този начин.
Българският интелигент е подготвен да се помири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува по какъв начин ще се развиват нещата отсега нататък – значимото бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици. ” Със упоменатият Кобург отпред благата ни
родина афишира война на Съединени американски щати и
Англия. Е, не същинска, а алегорична. Ей
така… сама на ужким.
Към това се прибавя нещо извънредно значимо - нелегитимността на Борис.
Точно по този начин - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав декор Сакс-Кобург унд Гота никогане е бил узаконенбългарски държател - от „ встъпването му в служба ” на 3 октомври 1918 до ранната му гибел на 28 август 1943 година. Никога - през този 25 годишен интервал отпред на страната!
Така е съгласно Търновската конституция!
За да се извърши тя е трябвало да се свика Велико национално заседание и то да избере на овакантения български трон нов монарх на Царство България. Но такова не се привиква.
Вместо това се прави един чудноват обред: царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България към този момент си има нов цар. Бързо и елементарно, въпреки и в доста мъчно време. И точно с него монархистите в България изясняват извънредно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „ държавен глава ” е положил нужната клетва и пред кого нашите монархофашистки историци мълчат.
На церемонията участва неизменимият при сложни за страната случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то държавно управление на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 година
Ал. Малинов заема поста, когато ситуацията на Солунския фронт е към този момент неудържимо, а в тила - пагубно заменяйки отявления германофил доктор Васил Радославов, властвал от 23 октомври 1913 година до 21 юни 1918 година и дружно с Кобурга - основни политически виновници за втората национална злополука.
На 17 октомври 1918 година Ал.Малинов сформира нов кабинет, с цел да отстъпи единствено след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров, назначен с Указ №14 от 28.Х. 1918 година подписан към този момент от „ цар ” Борис. Съставена е огромна коалиция от русофилски партии.
На 7 май 1919 година с Указ № 8 е формиран нов кабинет отново на Т. Теодоров. С това е изработен финален опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би! На 17.08.1919 година са създадени избори на които най-вече гласове получава Български земеделски народен съюз и е формиран 40-я кабинет на България отпред с Ал.Стамболийски…
Времето е в действителност размирно-за година и половина върху българския народ се стоварват: едно въстание, окупация на страната, пет държавни управления и един хищнически кротичък контракт.
С тази напрегната до прекаленост конюнктура може да се изясни, даже да се оправдае забавянето на законното възцаряване на идващия Кобург, само че вместо Велико национално заседание, до началото на 1923 година са извършени избори за още три елементарни национални събрания, само че и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което значи, че България тогава няма законен държавен глава. И освен тогава – тя няма подобен чак до 7 ноември 1946 година когато стартира работа VI-то Велико национално заседание. То избира за собствен ръководител Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.
* * *
Но дано се върнем към към този момент засегнатия въпрос: за какво въпреки всичко синът на Цар Фердинанд не е минал през конституционната процедура за провъзгласяването му за законен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно - с цар-менте отпред?
Но и след гибелта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година е отново без държавен глава, макар автоматизираното прокламиране на шестгодишния Симеончо за цар на българите, защото Търновската конституция не предпоставя подобен „ автоматизъм ”.
В нарушаване на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, осъществен на 9 септември 1943 година от ХХV-то Обикновено национално събрание; първо – точно тъй като това Народно заседание е нормално, а не велико, както го изисква Търновската конституция и второ - тъй като в регентството има член на фамилията на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не позволява.
Нелегитимен по тази конституция е и, назначеният от отечественофронтовската власт отново на 9 септември, само че този път през 1944 година, нов Регентски съвет, тъй като това става в резултат на държавен прелом.
Така, след всички съвсем тридесетгодишни трагични премеждия на българската история първият законен държавен глава на страната, която към този момент е Народна република е Председателят на VI-то Велико национално заседание Васил Коларов.
Трябва да се признае: всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на Българияза подобен дълъг интервал от време са подчинени на един правно-процедурен педантизъм. Друго си е живият живот, действителната практика… Нали? Но тогава дано си признаем, че силата на правото е сменена с правото на силата и по-точно - на насилието…
Така в действителност и става, когато Търновската конституция е в действителност суспендирана след Деветнайстомайския прелом 1934 година и нейните положения са заместени с наредби-закони. От тогава, до нейната подмяна с Димитровската Търновската конституция се употребява отчасти и користно-подборно от всички ръководещи. И това е необоримо доказателство не просто за рецесията, а за историческия неуспех на българската буржоазия.
Само на пръв взор е необяснимо за какво още през 1918, 1919 или дори 1920 година не е изпълнена процедурата за един законен избор на сина на Цар Фердинанд за нов цар на българите.
Но при по-внимателен взор нещата се обясняват - тъй като времето е било друго. По-различни са били и публичните настроения от тези преди войните. След тях народът към този момент е ненавиждал освен Цар Фердинанд и династията Кобургите. Сред народа са били доста мощни антимонархическите настроения изобщо; същински призрачен сън и за Борис, и за буржоазията!
Така е началото на неговото царуване. За 25 години, вследствие на държанието му, след гибелта му той е изпратен от впечатляващо болшинство негови фенове. Тук е належащо да се кажат няколко думи за българската буржоазия. През първите 30 години след Освобождението тя изиграва извънредно позитивна роля за развиването на страната макар гангстерските практики в ръководството на Стефан Стамболов, буржоазията резервира своето достойнство.
Българската буржоазия има една специфичност, отличаваща я от буржоазиите на прилежащите балкански страни: директно след Освобождението се образуват нейните две крила – русофилското и прогерманското. По тази линия – русофили-русофоби се оформя българският политически хайлайф. Но той има още една специфичност – на границите на ХІХ и ХХ в. поражда ясно ляво национално придвижване, политически показано от българската социалдемокрация и Български земеделски народен съюз. Участието на България в Първата международна война е напълно доминирано от прогерманския политически хайлайф. По време на самата война поражда цяла нова вълна от прогерманска буржоазна власт, която се стреми към своето одобряване. Тя точно дава образа на българския политически живот и дефинира неговия дневен ред в интервала сред двете международни войни.
Войнишкото въстание хвърля в смут цялата буржоазия – и прогерманската, и проруската. А страхът от гражданска война, сходна на съветската, сплотява буржоазията. В тази конюнктура настава интервалът на ръководство на Български земеделски народен съюз. Либерално-буржоазното ръководство в България се заменя с национална народна власт с всичките й преимущества и дефекти. Страхът от настъплението на националните маси освен изглажда връзките сред двете течения на българския капиталистически политически хайлайф, само че основава ново политическо формирование – Народният сговор. Реакционното прогерманско насочено офицерство го довежда до кървавия прелом на 9 юни 1923 година Всъщност това е последният случай, в който либерално-демократичната и прогерманската върхушка реализират общи дейности. Това единение се трансформира в основен залог за политическото оцеляване на Борис Сакскобургготски.
Но за това работи още един, не по-малко значим фактор – оформилата се по време на войната промонархическа секта на македонското революционно придвижване. С убийството на Тодор Александров – 1924 година, когато организацията е овладяна от Иван Михайлов, ВМОРО изгубва от абревиатурата си освен буквата О-Одринска, само че и своя темперамент на революционна организация. Тя се трансформира в нещо като преторианска армия на Кобурга. Заедно с това тя губи политическия си темперамент и се трансформира в типична незаконна гангстерска организация от американски вид. Тя точно прави зверствата, свързани с преврата на 9 юни с оправданието, че отмъщава на Александър Стамболийски за подписания от него контракт в Ниш с премиера на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич и поради фразата на водача на Български земеделски народен съюз – „ дано ви е халал Македония. Но я вземете дружно с македонците! “
С това състояние на нещата в първата половина на 20-те години на ХХ в. Борис Сакскобургготски обезпечава в най-голяма степен политическото си битие отпред на страната.
С убийството на Стамболийски, поръчано – без никакво подозрение от мнимия цар, се разсейва заплахата от налагането на републиканско устройство на страната, учредено на план за нова конституция.
Борис не не помни кървавата услуга, която му оказва неговата преторианска армия – ВМРО-Ванче Михайлов. Тази „ армия “ набира все по-голяма мощност в публичния живот на България, участвайки най-активно в „ белия “ гнет през 1923-1925 година, потресъл цяла Европа. Ежедневните убийства по улиците на българските градове дефинират атмосферата на българския публичен живот доникъде на 30-те години на ХХ в. Постепенно и праволинейно Вътрешна македонска революционна организация се трансформира в „ страна в страната “. Тя получава по-голяма власт и от военните кръгове, и от тайната и очевидна полиция. Чрез тази паралелна страна Кобургът съумява да ликвидира най-опасните от своите врагове. Така военният прелом на 19 май 1934 година освен не среща съпротивата на „ царя на българите “, само че в противен случай – неговата цялостна поддръжка – Вътрешна македонска революционна организация към този момент не е нужна на самозвания монарх. Няма никакво подозрение, че посредством своята агентура във Военния съюз той е знаел за готвения прелом, който поставя завършек на многопартийната система и на ВМОРО. С това обаче македонският въпрос не губи своето значение за България. Напротив, демонстрира се с нова мощ, само че по-подробно за това – по-нататък в ревюто.
Събитията от 1923-1925 година поставят завършек на заплахата от нахлуване на левите национални сили в политическия живот на страната. Отпада опцията от приемане на нова републиканска конституция; със свалянето на ръководството на Български земеделски народен съюз се поставя завършек на стихийния опит със замяната на демократичната с националната народна власт. И най-после – нанесен е разрушителен удар както против лявата интелигенция, по този начин и на Комунистическата партия.
През този интервал нелегитимният държавен глава на Царство България се пробва да откри състрадание измежду либерално-демократичните среди на българската буржоазия. Но през 1926 – 1934 година тя демонстрира своята беззащитност и след Деветнадесетомайския прелом нито една от класическите либерално-демократични партии не съумява да възвърне предходните си сили.
За сметка на това все по-големи сили набират прогерманските политически кръгове, които след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през януари 1933 година бележат разширение на своето въздействие в България.
Заради своята съмнителна легитимност в очите на външните фактори властващият Кобург не е одобряван в чужбина, защото в страната вилнее открит или прикрит гнет. През тези години България витално се нуждае от външна финансова помощ и я получава чак след рухването на държавното управление на проф. Ал. Цанков (4 януари 1926).
Макар и представител на една от най-авторитетните аристократични семейства на Западна Европа, или не е одобряван, или е одобряван с принуда от европейските монарси, от които британската кралска фамилия е в най-близки родств%D
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ