Реалистичната приказка за един цар
На 28 август т. година се навършват 80 години от гибелта на о бозе почившия Борис Сакскобургготски. Не мога да скрия своята изненада, че тази в действителност знаменателна за българската история дата не бе маркирана от монархофашистката модерна българска историография. Но изненадата ми не търпя дълго, откакто си спомних двойнственото отношение на формиралата се в годините на така наречен преход, т.е. интервала на контрареволюционната реституция на капитализма в България нова реакционна класа.
Една не дребна част от нея продължава да боготвори облика на без време умрелия Кобург, а от друга - потомците на – може би най-крайната, същинска профашистка реакция в България го отминава с безмълвие. Защо? В по-нататъшния текст на тази публикация ще стане ясно за какво. С надълбоко огорчение установявам, че една тревожно не дребна част от ляво мислещите хора, другояче уверени антимонархисти, имат вяра в сътворените в двореца легенди и митове за така наречен цар Борис ІІІ. И тук става въпрос за цялата негова активност като държавен глава на царство България от 4 октомври 1918 година до 28 август 1943 година За този изминат съвсем четвъртвековен път на царстване на сина на Фердинанд – Борис, само че най-много за най-дълбоката и скрита причина за неговото извънредно спорно държание е отдадено актуалното изложение… За Борис Кобургготски е изцяло правилно, въпреки и тривиално, изказванието, че той е една извънредно спорна персона. Такава е той най-много в интервала от 22 януари 1935 до самата си гибел той в действителност се трансформира от нелегитимен държавен глава във „ фюрер “ – лидер на българския диктаторски режим, който с право носи определението монархофашизъм. Защо точно този интервал? През януари 1935 година, след извънредно ловки интриги, от власт е свалено държавното управление на Политическия кръг „ Звено “, отпред с Кимон Георгиев. Всички признати решения от звенарите при деветнадесетомайския прелом (1934) са сложени от Борис Кобургготски в услуга на неговите персонални ползи. Търновската конституция не е анулирана официално, само че е необичайно нейното деяние. Дори актуалната монархофашистка историография през зъби признава, че наложеният в този интервал от Кобурга персонален режим е властнически, и никога не и фашистки. Времето сред двете международни войни, в което минава интензивният политически живот на Борис Сакскобургготски, е белязан с два преврата – единият от които е неизмеримо кървясъл – 9 юни. По това време избухват две въстания – едно непринудено през м. юни 1923 година и едно проведено – през септември същата година. Това е време, изпълнено с не по-малко кървясъл бял гнет и неговата опозиция – Червеният гнет. Нека си спомним какво направиха Кобургите до тогава. Те доведоха България до две национални произшествия, три преврата и до цялостно крушение на българския народен блян. Преломният миг сред режима на бащата – Фердинанд І Български и неговия наследник – Борис, настава в едно ужасно за България и нейния народ време.
Започва гражданската война в България с героичното и трагично войнишко въстание от септември 1918 година, което прокарва кървава вадичка сред народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.
Цар Фердинанд абдикира и „ отстъпва ” престола на идващия Кобург - на сина си Борис и си отпътува откъдето е пристигнал с една влакова комбинация с 36 вагона ограбени от народа благосъстояния.
Така, този безконтролен авантюрист оставя след себе си един почернен и ядосан народ, една деморализирана и една уплашена до гибел буржоазна класа. Тук ще си оказа помощ с характерността за нейната същина на именития български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров: „ Българският политик неизбежно свързва властта с пържолата, бута, дамата, парата, златото. Парата е признакът на властника в България. Той желае пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е гневен за власт – позор и срам, само че е по този начин.
Българският интелигент е подготвен да се помири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува по какъв начин ще се развиват нещата отсега нататък – значимото бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици. ” Със упоменатият Кобург отпред благата ни
родина афишира война на Съединени американски щати и
Англия. Е, не същинска, а алегорична. Ей
така… сама на ужким.
Към това се прибавя нещо извънредно значимо - нелегитимността на Борис.
Точно по този начин - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав декор Сакс-Кобург унд Гота никогане е бил узаконенбългарски държател - от „ встъпването му в служба ” на 3 октомври 1918 до ранната му гибел на 28 август 1943 година. Никога - през този 25 годишен интервал отпред на страната!
Така е съгласно Търновската конституция!
За да се извърши тя е трябвало да се свика Велико национално заседание и то да избере на овакантения български трон нов монарх на Царство България. Но такова не се привиква.
Вместо това се прави един чудноват обред: царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България към този момент си има нов цар. Бързо и елементарно, въпреки и в доста мъчно време. И точно с него монархистите в България изясняват извънредно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „ държавен глава ” е положил нужната клетва и пред кого нашите монархофашистки историци мълчат.
На церемонията участва неизменимият при сложни за страната случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то държавно управление на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 година
Ал. Малинов заема поста, когато ситуацията на Солунския фронт е към този момент неудържимо, а в тила - пагубно заменяйки отявления германофил доктор Васил Радославов, властвал от 23 октомври 1913 година до 21 юни 1918 година и дружно с Кобурга - основни политически виновници за втората национална злополука.
На 17 октомври 1918 година Ал.Малинов сформира нов кабинет, с цел да отстъпи единствено след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров, назначен с Указ №14 от 28.Х. 1918 година подписан към този момент от „ цар ” Борис. Съставена е огромна коалиция от русофилски партии.
На 7 май 1919 година с Указ № 8 е формиран нов кабинет отново на Т. Теодоров. С това е изработен финален опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би! На 17.08.1919 година са създадени избори на които най-вече гласове получава Български земеделски народен съюз и е формиран 40-я кабинет на България отпред с Ал.Стамболийски…
Времето е в действителност размирно-за година и половина върху българския народ се стоварват: едно въстание, окупация на страната, пет държавни управления и един хищнически кротичък контракт.
С тази напрегната до прекаленост конюнктура може да се изясни, даже да се оправдае забавянето на законното възцаряване на идващия Кобург, само че вместо Велико национално заседание, до началото на 1923 година са извършени избори за още три елементарни национални събрания, само че и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което значи, че България тогава няма законен държавен глава. И освен тогава – тя няма подобен чак до 7 ноември 1946 година когато стартира работа VI-то Велико национално заседание. То избира за собствен ръководител Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.
* * *
Но дано се върнем към към този момент засегнатия въпрос: за какво въпреки всичко синът на Цар Фердинанд не е минал през конституционната процедура за провъзгласяването му за законен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно - с цар-менте отпред?
Но и след гибелта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година е отново без държавен глава, макар автоматизираното прокламиране на шестгодишния Симеончо за цар на българите, защото Търновската конституция не предпоставя подобен „ автоматизъм ”.
В нарушаване на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, осъществен на 9 септември 1943 година от ХХV-то Обикновено национално събрание; първо – точно тъй като това Народно заседание е нормално, а не велико, както го изисква Търновската конституция и второ - тъй като в регентството има член на фамилията на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не позволява.
Нелегитимен по тази конституция е и, назначеният от отечественофронтовската власт отново на 9 септември, само че този път през 1944 година, нов Регентски съвет, тъй като това става в резултат на държавен прелом.
Така, след всички съвсем тридесетгодишни трагични премеждия на българската история първият законен държавен глава на страната, която към този момент е Народна република е Председателят на VI-то Велико национално заседание Васил Коларов.
Трябва да се признае: всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на Българияза подобен дълъг интервал от време са подчинени на един правно-процедурен педантизъм. Друго си е живият живот, действителната практика… Нали? Но тогава дано си признаем, че силата на правото е сменена с правото на силата и по-точно - на насилието…
Така в действителност и става, когато Търновската конституция е в действителност суспендирана след Деветнайстомайския прелом 1934 година и нейните положения са заместени с наредби-закони. От тогава, до нейната подмяна с Димитровската Търновската конституция се употребява отчасти и користно-подборно от всички ръководещи. И това е необоримо доказателство не просто за рецесията, а за историческия неуспех на българската буржоазия.
Само на пръв взор е необяснимо за какво още през 1918, 1919 или дори 1920 година не е изпълнена процедурата за един законен избор на сина на Цар Фердинанд за нов цар на българите.
Но при по-внимателен взор нещата се обясняват - тъй като времето е било друго. По-различни са били и публичните настроения от тези преди войните. След тях народът към този момент е ненавиждал освен Цар Фердинанд и династията Кобургите. Сред народа са били доста мощни антимонархическите настроения изобщо; същински призрачен сън и за Борис, и за буржоазията!
Така е началото на неговото царуване. За 25 години, вследствие на държанието му, след гибелта му той е изпратен от впечатляващо болшинство негови фенове. Тук е належащо да се кажат няколко думи за българската буржоазия. През първите 30 години след Освобождението тя изиграва извънредно позитивна роля за развиването на страната макар гангстерските практики в ръководството на Стефан Стамболов, буржоазията резервира своето достойнство.
Българската буржоазия има една специфичност, отличаваща я от буржоазиите на прилежащите балкански страни: директно след Освобождението се образуват нейните две крила – русофилското и прогерманското. По тази линия – русофили-русофоби се оформя българският политически хайлайф. Но той има още една специфичност – на границите на ХІХ и ХХ в. поражда ясно ляво национално придвижване, политически показано от българската социалдемокрация и Български земеделски народен съюз. Участието на България в Първата международна война е напълно доминирано от прогерманския политически хайлайф. По време на самата война поражда цяла нова вълна от прогерманска буржоазна власт, която се стреми към своето одобряване. Тя точно дава образа на българския политически живот и дефинира неговия дневен ред в интервала сред двете международни войни.
Войнишкото въстание хвърля в смут цялата буржоазия – и прогерманската, и проруската. А страхът от гражданска война, сходна на съветската, сплотява буржоазията. В тази конюнктура настава интервалът на ръководство на Български земеделски народен съюз. Либерално-буржоазното ръководство в България се заменя с национална народна власт с всичките й преимущества и дефекти. Страхът от настъплението на националните маси освен изглажда връзките сред двете течения на българския капиталистически политически хайлайф, само че основава ново политическо формирование – Народният сговор. Реакционното прогерманско насочено офицерство го довежда до кървавия прелом на 9 юни 1923 година Всъщност това е последният случай, в който либерално-демократичната и прогерманската върхушка реализират общи дейности. Това единение се трансформира в основен залог за политическото оцеляване на Борис Сакскобургготски.
Но за това работи още един, не по-малко значим фактор – оформилата се по време на войната промонархическа секта на македонското революционно придвижване. С убийството на Тодор Александров – 1924 година, когато организацията е овладяна от Иван Михайлов, ВМОРО изгубва от абревиатурата си освен буквата О-Одринска, само че и своя темперамент на революционна организация. Тя се трансформира в нещо като преторианска армия на Кобурга. Заедно с това тя губи политическия си темперамент и се трансформира в типична незаконна гангстерска организация от американски вид. Тя точно прави зверствата, свързани с преврата на 9 юни с оправданието, че отмъщава на Александър Стамболийски за подписания от него контракт в Ниш с премиера на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич и поради фразата на водача на Български земеделски народен съюз – „ дано ви е халал Македония. Но я вземете дружно с македонците! “
С това състояние на нещата в първата половина на 20-те години на ХХ в. Борис Сакскобургготски обезпечава в най-голяма степен политическото си битие отпред на страната.
С убийството на Стамболийски, поръчано – без никакво подозрение от мнимия цар, се разсейва заплахата от налагането на републиканско устройство на страната, учредено на план за нова конституция.
Борис не не помни кървавата услуга, която му оказва неговата преторианска армия – ВМРО-Ванче Михайлов. Тази „ армия “ набира все по-голяма мощност в публичния живот на България, участвайки най-активно в „ белия “ гнет през 1923-1925 година, потресъл цяла Европа. Ежедневните убийства по улиците на българските градове дефинират атмосферата на българския публичен живот доникъде на 30-те години на ХХ в. Постепенно и праволинейно Вътрешна македонска революционна организация се трансформира в „ страна в страната “. Тя получава по-голяма власт и от военните кръгове, и от тайната и очевидна полиция. Чрез тази паралелна страна Кобургът съумява да ликвидира най-опасните от своите врагове. Така военният прелом на 19 май 1934 година освен не среща съпротивата на „ царя на българите “, само че в противен случай – неговата цялостна поддръжка – Вътрешна македонска революционна организация към този момент не е нужна на самозвания монарх. Няма никакво подозрение, че посредством своята агентура във Военния съюз той е знаел за готвения прелом, който поставя завършек на многопартийната система и на ВМОРО. С това обаче македонският въпрос не губи своето значение за България. Напротив, демонстрира се с нова мощ, само че по-подробно за това – по-нататък в ревюто.
Събитията от 1923-1925 година поставят завършек на заплахата от нахлуване на левите национални сили в политическия живот на страната. Отпада опцията от приемане на нова републиканска конституция; със свалянето на ръководството на Български земеделски народен съюз се поставя завършек на стихийния опит със замяната на демократичната с националната народна власт. И най-после – нанесен е разрушителен удар както против лявата интелигенция, по този начин и на Комунистическата партия.
През този интервал нелегитимният държавен глава на Царство България се пробва да откри състрадание измежду либерално-демократичните среди на българската буржоазия. Но през 1926 – 1934 година тя демонстрира своята беззащитност и след Деветнадесетомайския прелом нито една от класическите либерално-демократични партии не съумява да възвърне предходните си сили.
За сметка на това все по-големи сили набират прогерманските политически кръгове, които след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през януари 1933 година бележат разширение на своето въздействие в България.
Заради своята съмнителна легитимност в очите на външните фактори властващият Кобург не е одобряван в чужбина, защото в страната вилнее открит или прикрит гнет. През тези години България витално се нуждае от външна финансова помощ и я получава чак след рухването на държавното управление на проф. Ал. Цанков (4 януари 1926).
Макар и представител на една от най-авторитетните аристократични семейства на Западна Европа, или не е одобряван, или е одобряван с принуда от европейските монарси, от които британската кралска фамилия е в най-близки родствени връзки с него. От това състояние Борис Сакскобургготски понася и персонални несполуки: той основава по този начин мечтаното от българските монархисти семейство, в необикновена за тогавашното време възраст. Публичната загадка за съмнителната легитимност на българския монарх го следва праволинейно на всички места в Европа като мрачна сянка. За сведение на неговите симпатизанти от последните десетилетия би трябвало да се означи, че той намира извънредно добър банкет при изгряващата тогава звезда на нацисткия фюрер А. Хитлер. Не инцидентно от началото на 30-те години и изключително след идването на Хитлер на власт икономическите връзки с нацистка Германия означават невъобразим до тогава натоварен напредък. Установените връзки на взаимно доверие сред Борис и Хитлер се демонстрират в решителен за Европа миг – организирането на Мюнхенската конференция на Германия, Италия, Англия и Франция през 1938 година, която поставя завършек на съществуването на Чехословакия. Интензивното съдействие сред Царство България и Третия Райх продължава и в идващите години, само че то става съдбоносно след 1935 година, когато Борис открива своя едноличен режим в страната.
Защо и по какъв начин става това? Превратът на Звено и антимонархическите среди във Военния съюз, осъществен на 19 май 1934 година, вкарва в страната военна тирания. Сред политическите сили, направили преврата, изпъкват две изключително рискови за него трендове. Едната е антимонархическият уклон на Кимон Георгиев и Дамян Велчев и техните сподвижници. Втората – концепцията за единение на южните славяни посредством обединяване на България и Югославия. Неслучайно в упоменатите среди се развива концепцията за интегрална Югославия, в която България ще бъде пълноправен член с включените в Югославия страни. Но превратаджиите се оказват неподготвени да се оправят с монархическото крило на Военния съюз, в което съществена фигура е ген. Пенчо Златев. Така на 22 януари 1935 година Кимон Георгиев е заставен да подаде оставка и на негово място е назначен за министър-председател Пенчо Златев. Но той е единствено преходна фигура. Неговото държавно управление има къс живот. На 21 април 1935 година той е сменен с различен монархист и германофил – Андрей Тошев. Този интервал на постъпателен преход от режима на военна тирания към открит фашистки режим завършва на 23 ноември с назначението на Кьосеиванов за министър председател. Този акт открива вратата на монарха за дейности на интернационалното поле.
На 24 януари 1937 година е подписан контракт за постоянно другарство сред България и Югославия. С него в действителност решаването на македонския въпрос стига до точката на необратимост. Това е началото на отделянето на българите във Вардарска Македония от главния народен български масив. Чрез този контракт България получава правото да възвърне своя пълноценна войска, лимитирана от клаузите на Ньойския контракт. В подмяна на това прогерманската политическа върхушка и дворцовата камарила се отхвърлят от каквито и да е териториални искания към Вардарска Македония и от българския темперамент на тези земи.
Както си спомняме, поради подобен акт, позволилият сходен контракт Александър Стамболийски е свиреп погубен от палачите на Ванче Михайлов. Но в този момент царят остава незасегнат. Оттук нататък процесът на загуба на българския темперамент на Македония става необратим. Българите в тези земи се усещат изоставени, България не поддържа националната им еднаквост. Населението там не може да бъде българско никога, само че то не желае да бъде и сръбско. Така пред младото потомство на тази част на Македония остава една-единствена опция – те да не бъдат нито сърби, нито българи, а нещо трето, т.е. македонци. София приема, че това към този момент не е Вардарска Македония, а южносръбска бановина. Това е огромното изменничество на българската идея. Какъв тук Коминтерн, какви комунисти? Главна виновност за ускорения развой на отчуждение на македонските българи от историческата им татковина носи чуждоземецът Борис Кобургготски. Тогава какви учредения има смехотворната концепция на възкръсналите от три десетилетия царедворци доста улици в България да носят името „ Цар Борис ІІІ Обединител “.
Заедно с това военната тирания, въведена от деветнадесетомайци, попаднала под контрола на Борис, прераства в типична фашистка такава, с нейната българска специфичност. Тя е основана от монарха и до дъно носи характера на монархофашистки режим. Тези, които не виждат тънката нишка, по която се прави това преобразяване, подценяват изключителната сръчност и впечатляващ политически разсъдък на българския „ държател “.
С тези си качества той неведнъж превъзхожда прогерманската политическа върхушка в България. От самото си дефинитивно образуване през Първата международна война до нейния провал в средата на 40-те години на предишния век тази буржоазия неотменно потвърждава своята интелектуална неплатежоспособност, подкупност, свирепост и лакомия. Към характерностите на Ат. Буров, упоменати нагоре, завладяващите все по-силни позиции прогерманска, а в тази ситуация и пронацистки настроена върхушка в България се отличава с изключителната си свирепост. Съсредоточавайки цялата държавна власт в ръцете си, Борис се колебае до каква степен да стигне с ограничението на гражданските свободи в страната. Чрез Наредба-закон той си присвоява правото да назначава даже кметовете на най-малките обитаеми места. Той се стреми да ръководи без групови органи, като се изключи Министерския съвет. Но приема рекомендациите на своите двама „ секрети съветници “ Любомир Лулчев и арх. Йордан Севов за обновяване на активността на Народното събрание, което не действа след преврата на 19 май. След известни съмнения монархът приема и предложенията на представителите на либералнодемократичната буржоазия, която се оказва негова негова легална съпротива в същия дух.
Как става възобновяване на Народно събрание при неналичието на легални политически партии?
Отговорът е: посредством мажоритарни избори. Но макар своята безпартийност те разделят Народното събрание на ръководещо болшинство и съпротива. На изборите за 24 Обикновено Народно заседание, извършени от 6 до 27 март 1938 година, ръководещите печелят 93 депутати, а опозицията – 67 от общо 160. Този резултат се получава макар съпътстващия изборите полицейски гнет. Явно неудовлетворен, възползвайки се от извънредно удобната тогава стопанска обстановка, монархът взема решение да бъдат създадени през 1940 година нови избори за 25 Народно събрание, които да подсигуряват неограничената му власт. В резултат на тези избори опозицията печели този път единствено 17 депутати от 160. Начело на Министерски съвет той слага отявления германофил проф. Богдан Филов.
Съвременната реакционна историография счита тези заигравания с парламентаризма за задоволителен аргумент да потвърди, че в България не е имало фашизъм. Този мотив е лекомислен. В Нацистка Германия Райхстагът, определен напролет на 1933 година, просъществува до самия завършек на нацисткия режим през май 1945 година За доказване на нефашисткия темперамент на властническия режим на Борис неговите модерни апологети сочат като мотив неналичието на ръководеща партия. Управляващото държавно болшинство играе ролята на такава партия в Народното събрание и в това време пръснати по цялата страна деятели се пробват да основат такава партия. Проектът за нейното основаване се назовава „ Обществена мощ “.
Това, че пронацистката българска буржоазия не съумява да сътвори сходна политическа организация приказва за неналичието на минимална известност на сходна самодейност. Това не пречи на Б. Филов да подчертае, че режимът в България е еднакъв с режима в Германия, а фюрер на този режим в България е „ Негово Величество Борис ІІІ “.
От началото на 1940 година монархофашисткият режим в България развива трескава активност за своето одобряване: пораждат 10 юношески организации от типично нацистки вид – антикомунистически, антисемитски и антидемократични. Въвежда се институтът на така наречен гражданска готовност. През лятото на 1940 година е въведена купонна система. С мнимото безразличие на „ царя “, само че в действителност зорко следена е подготовката за присъединението на България към формиращия се фашистки Тристранен пакт. В края на 1940 година е гласуван Законът за отбрана на нацията, утвърден от монарха месец по-късно.
В началото на 1941 година по същия метод, със същото двулико държание на Кобурга, България се причислява към Тристранния пакт.
Следва законният въпрос: като какво ръководство се демонстрира тогава едноличният режим на „ монарха “? Естествено – точно като монархофашизъм.
Пред своите съветници Борис споделя своите сякаш съмнения като какъв да посрещне Вермахта, отправил се към Гърция, с цел да подкрепи експанзията на Италия? И той декларира, че избира да посрещне немците като съдружник, а не като техен зложелател.
Така е пусната в послание дворцовата легенда за това, че Борис не е позволил български войски на Източния фронт. Може ли някой съществено да си показа по какъв начин истеричният фюрер ще желае нещо, а неговият „ конкурент “ може да откаже – т.е. А. Хитлер желал, а българският „ цар “ отказал. Всъщност заслуга за неучастието на български войски на източния фронт има нацисткият фюрер, за който българската армия е била нужна да извършва полицейски функционалности на заетите от Вермахта територии на Югославия и Гърция и по този начин да освободи елитните войски на Германия за войната против Съюз на съветските социалистически републики.
Всичко това освен не опровергава, а удостоверява, че българският така наречен цар във всичките дейности в този интервал се демонстрира като същински фашист – по-точно лидер на особения български монархофашизъм. В това отношение не оказват помощ и догатките за аргументите по отношение на гибелта на монарха в края на август 1943 година След краха на Вермахта при Сталинград и Курс и навлизането на англо-американските войски в Италия, рухването на режима на Мусолини раздрусват душевен монарха. И след трагичната среща с Хитлер в средата на август 1943 година настава и неговата гибел. На тази среща Хитлер фактически желае още по-активно присъединяване на българската войска във войната, само че не на Източния фронт, а в още по-дълбокото нахлуване на така наречен окупационен корпус в рамките на към този момент изконни сръбски земи.
Нямало е никакъв смисъл Хитлер да санкционира своя другар поради неговия „ отвод “ да изпрати войски на Източния фронт. Ако бе по този начин, Хитлер щеше да изиска от формирания след гибелта на „ монарха “ Регентски съвет да спомага за изпращане на български военни елементи против Съветския съюз. Такова предпочитание Хитлер не предявява до отечественофронтовския прелом на 9 септември 1944 година
* *
След този роман – сигурен съм в това – читателят остава с усещането, че тук става дума за демонски облик. В никакъв случай не може да се отрекат не малко позитивни качества на българския „ монарх “. Но всички те остават в тежката сянка на неговия дълбочинен душевен портрет, че той е нелегитимен и във всеки миг уязвим в своята битност на държавен глава на България.
Всеки, който се опита да каже доста сериозни думи за този човек, получава стереотипния отговор – погледнете неговото заравяне и всеобщият израз на националната благодарност. Действително мнимият цар се е употребил с огромна известност измежду популацията на България. Това също не е инцидентно. Достатъчно е да съпоставим неговия живот и орис с живота и ориста на неговия татко – цар Фердинанд. Това са два радикално противоположни характера във всичко до най-малките характерови елементи. Фердинанд идва на власт на 26 години, надълбоко непознат на всичко, което той заварва в България. Той има всички пороци на тогавашното време – той е недодялан, самоуверен, нечовечен, блудствен, безсърдечен.
Съвсем друга е ориста и качествата на неговия първороден наследник – Борис израства напълно в българска среда. Той получава своето обучение и образование от български учители, известни с положителното си име в обществото. Не по-малко е въздействието на неговата мащеха Клементина. Той си основава голям кръг от персонални другари, сраства се с българската среда и придобива доста типични български характерови качества, които са в странна симбиоза с всичко това, което той наследява по линията на своя благороден генезис. Борис, дружно със своя брат взе участие в Първата международна война. И когато идва денят на абдикацията на неговия татко, към него е насочен въпрос – не би ли и той изоставил България, тъй като тази конюнктура на властови вакуум, възникващ след абдикацията на татко му, той ще се окаже напълно беззащитен в българска среда. Антимонархическите настроения в българското общество са изключителни. На тези подкани Борис дава отговор: даже да стана преносвач на пиацата, аз няма да напусна България! Така той остава в България с комплекса за своята нелегитимност и непреклонната воля да се удържи на политическия хоризонт на България.
Всичко това е належащо да се знае, когато даваме оценка за тази историческа персона – за нейното държание и натурален провал на идеята, на която той е служил от самото начало. За обективната българска история той ще си остане водач на монархофашистка България.
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Една не дребна част от нея продължава да боготвори облика на без време умрелия Кобург, а от друга - потомците на – може би най-крайната, същинска профашистка реакция в България го отминава с безмълвие. Защо? В по-нататъшния текст на тази публикация ще стане ясно за какво. С надълбоко огорчение установявам, че една тревожно не дребна част от ляво мислещите хора, другояче уверени антимонархисти, имат вяра в сътворените в двореца легенди и митове за така наречен цар Борис ІІІ. И тук става въпрос за цялата негова активност като държавен глава на царство България от 4 октомври 1918 година до 28 август 1943 година За този изминат съвсем четвъртвековен път на царстване на сина на Фердинанд – Борис, само че най-много за най-дълбоката и скрита причина за неговото извънредно спорно държание е отдадено актуалното изложение… За Борис Кобургготски е изцяло правилно, въпреки и тривиално, изказванието, че той е една извънредно спорна персона. Такава е той най-много в интервала от 22 януари 1935 до самата си гибел той в действителност се трансформира от нелегитимен държавен глава във „ фюрер “ – лидер на българския диктаторски режим, който с право носи определението монархофашизъм. Защо точно този интервал? През януари 1935 година, след извънредно ловки интриги, от власт е свалено държавното управление на Политическия кръг „ Звено “, отпред с Кимон Георгиев. Всички признати решения от звенарите при деветнадесетомайския прелом (1934) са сложени от Борис Кобургготски в услуга на неговите персонални ползи. Търновската конституция не е анулирана официално, само че е необичайно нейното деяние. Дори актуалната монархофашистка историография през зъби признава, че наложеният в този интервал от Кобурга персонален режим е властнически, и никога не и фашистки. Времето сред двете международни войни, в което минава интензивният политически живот на Борис Сакскобургготски, е белязан с два преврата – единият от които е неизмеримо кървясъл – 9 юни. По това време избухват две въстания – едно непринудено през м. юни 1923 година и едно проведено – през септември същата година. Това е време, изпълнено с не по-малко кървясъл бял гнет и неговата опозиция – Червеният гнет. Нека си спомним какво направиха Кобургите до тогава. Те доведоха България до две национални произшествия, три преврата и до цялостно крушение на българския народен блян. Преломният миг сред режима на бащата – Фердинанд І Български и неговия наследник – Борис, настава в едно ужасно за България и нейния народ време.
Започва гражданската война в България с героичното и трагично войнишко въстание от септември 1918 година, което прокарва кървава вадичка сред народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.
Цар Фердинанд абдикира и „ отстъпва ” престола на идващия Кобург - на сина си Борис и си отпътува откъдето е пристигнал с една влакова комбинация с 36 вагона ограбени от народа благосъстояния.
Така, този безконтролен авантюрист оставя след себе си един почернен и ядосан народ, една деморализирана и една уплашена до гибел буржоазна класа. Тук ще си оказа помощ с характерността за нейната същина на именития български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров: „ Българският политик неизбежно свързва властта с пържолата, бута, дамата, парата, златото. Парата е признакът на властника в България. Той желае пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е гневен за власт – позор и срам, само че е по този начин.
Българският интелигент е подготвен да се помири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува по какъв начин ще се развиват нещата отсега нататък – значимото бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици. ” Със упоменатият Кобург отпред благата ни
родина афишира война на Съединени американски щати и
Англия. Е, не същинска, а алегорична. Ей
така… сама на ужким.
Към това се прибавя нещо извънредно значимо - нелегитимността на Борис.
Точно по този начин - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав декор Сакс-Кобург унд Гота никогане е бил узаконенбългарски държател - от „ встъпването му в служба ” на 3 октомври 1918 до ранната му гибел на 28 август 1943 година. Никога - през този 25 годишен интервал отпред на страната!
Така е съгласно Търновската конституция!
За да се извърши тя е трябвало да се свика Велико национално заседание и то да избере на овакантения български трон нов монарх на Царство България. Но такова не се привиква.
Вместо това се прави един чудноват обред: царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България към този момент си има нов цар. Бързо и елементарно, въпреки и в доста мъчно време. И точно с него монархистите в България изясняват извънредно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „ държавен глава ” е положил нужната клетва и пред кого нашите монархофашистки историци мълчат.
На церемонията участва неизменимият при сложни за страната случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то държавно управление на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 година
Ал. Малинов заема поста, когато ситуацията на Солунския фронт е към този момент неудържимо, а в тила - пагубно заменяйки отявления германофил доктор Васил Радославов, властвал от 23 октомври 1913 година до 21 юни 1918 година и дружно с Кобурга - основни политически виновници за втората национална злополука.
На 17 октомври 1918 година Ал.Малинов сформира нов кабинет, с цел да отстъпи единствено след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров, назначен с Указ №14 от 28.Х. 1918 година подписан към този момент от „ цар ” Борис. Съставена е огромна коалиция от русофилски партии.
На 7 май 1919 година с Указ № 8 е формиран нов кабинет отново на Т. Теодоров. С това е изработен финален опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би! На 17.08.1919 година са създадени избори на които най-вече гласове получава Български земеделски народен съюз и е формиран 40-я кабинет на България отпред с Ал.Стамболийски…
Времето е в действителност размирно-за година и половина върху българския народ се стоварват: едно въстание, окупация на страната, пет държавни управления и един хищнически кротичък контракт.
С тази напрегната до прекаленост конюнктура може да се изясни, даже да се оправдае забавянето на законното възцаряване на идващия Кобург, само че вместо Велико национално заседание, до началото на 1923 година са извършени избори за още три елементарни национални събрания, само че и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което значи, че България тогава няма законен държавен глава. И освен тогава – тя няма подобен чак до 7 ноември 1946 година когато стартира работа VI-то Велико национално заседание. То избира за собствен ръководител Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.
* * *
Но дано се върнем към към този момент засегнатия въпрос: за какво въпреки всичко синът на Цар Фердинанд не е минал през конституционната процедура за провъзгласяването му за законен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно - с цар-менте отпред?
Но и след гибелта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година е отново без държавен глава, макар автоматизираното прокламиране на шестгодишния Симеончо за цар на българите, защото Търновската конституция не предпоставя подобен „ автоматизъм ”.
В нарушаване на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, осъществен на 9 септември 1943 година от ХХV-то Обикновено национално събрание; първо – точно тъй като това Народно заседание е нормално, а не велико, както го изисква Търновската конституция и второ - тъй като в регентството има член на фамилията на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не позволява.
Нелегитимен по тази конституция е и, назначеният от отечественофронтовската власт отново на 9 септември, само че този път през 1944 година, нов Регентски съвет, тъй като това става в резултат на държавен прелом.
Така, след всички съвсем тридесетгодишни трагични премеждия на българската история първият законен държавен глава на страната, която към този момент е Народна република е Председателят на VI-то Велико национално заседание Васил Коларов.
Трябва да се признае: всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на Българияза подобен дълъг интервал от време са подчинени на един правно-процедурен педантизъм. Друго си е живият живот, действителната практика… Нали? Но тогава дано си признаем, че силата на правото е сменена с правото на силата и по-точно - на насилието…
Така в действителност и става, когато Търновската конституция е в действителност суспендирана след Деветнайстомайския прелом 1934 година и нейните положения са заместени с наредби-закони. От тогава, до нейната подмяна с Димитровската Търновската конституция се употребява отчасти и користно-подборно от всички ръководещи. И това е необоримо доказателство не просто за рецесията, а за историческия неуспех на българската буржоазия.
Само на пръв взор е необяснимо за какво още през 1918, 1919 или дори 1920 година не е изпълнена процедурата за един законен избор на сина на Цар Фердинанд за нов цар на българите.
Но при по-внимателен взор нещата се обясняват - тъй като времето е било друго. По-различни са били и публичните настроения от тези преди войните. След тях народът към този момент е ненавиждал освен Цар Фердинанд и династията Кобургите. Сред народа са били доста мощни антимонархическите настроения изобщо; същински призрачен сън и за Борис, и за буржоазията!
Така е началото на неговото царуване. За 25 години, вследствие на държанието му, след гибелта му той е изпратен от впечатляващо болшинство негови фенове. Тук е належащо да се кажат няколко думи за българската буржоазия. През първите 30 години след Освобождението тя изиграва извънредно позитивна роля за развиването на страната макар гангстерските практики в ръководството на Стефан Стамболов, буржоазията резервира своето достойнство.
Българската буржоазия има една специфичност, отличаваща я от буржоазиите на прилежащите балкански страни: директно след Освобождението се образуват нейните две крила – русофилското и прогерманското. По тази линия – русофили-русофоби се оформя българският политически хайлайф. Но той има още една специфичност – на границите на ХІХ и ХХ в. поражда ясно ляво национално придвижване, политически показано от българската социалдемокрация и Български земеделски народен съюз. Участието на България в Първата международна война е напълно доминирано от прогерманския политически хайлайф. По време на самата война поражда цяла нова вълна от прогерманска буржоазна власт, която се стреми към своето одобряване. Тя точно дава образа на българския политически живот и дефинира неговия дневен ред в интервала сред двете международни войни.
Войнишкото въстание хвърля в смут цялата буржоазия – и прогерманската, и проруската. А страхът от гражданска война, сходна на съветската, сплотява буржоазията. В тази конюнктура настава интервалът на ръководство на Български земеделски народен съюз. Либерално-буржоазното ръководство в България се заменя с национална народна власт с всичките й преимущества и дефекти. Страхът от настъплението на националните маси освен изглажда връзките сред двете течения на българския капиталистически политически хайлайф, само че основава ново политическо формирование – Народният сговор. Реакционното прогерманско насочено офицерство го довежда до кървавия прелом на 9 юни 1923 година Всъщност това е последният случай, в който либерално-демократичната и прогерманската върхушка реализират общи дейности. Това единение се трансформира в основен залог за политическото оцеляване на Борис Сакскобургготски.
Но за това работи още един, не по-малко значим фактор – оформилата се по време на войната промонархическа секта на македонското революционно придвижване. С убийството на Тодор Александров – 1924 година, когато организацията е овладяна от Иван Михайлов, ВМОРО изгубва от абревиатурата си освен буквата О-Одринска, само че и своя темперамент на революционна организация. Тя се трансформира в нещо като преторианска армия на Кобурга. Заедно с това тя губи политическия си темперамент и се трансформира в типична незаконна гангстерска организация от американски вид. Тя точно прави зверствата, свързани с преврата на 9 юни с оправданието, че отмъщава на Александър Стамболийски за подписания от него контракт в Ниш с премиера на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич и поради фразата на водача на Български земеделски народен съюз – „ дано ви е халал Македония. Но я вземете дружно с македонците! “
С това състояние на нещата в първата половина на 20-те години на ХХ в. Борис Сакскобургготски обезпечава в най-голяма степен политическото си битие отпред на страната.
С убийството на Стамболийски, поръчано – без никакво подозрение от мнимия цар, се разсейва заплахата от налагането на републиканско устройство на страната, учредено на план за нова конституция.
Борис не не помни кървавата услуга, която му оказва неговата преторианска армия – ВМРО-Ванче Михайлов. Тази „ армия “ набира все по-голяма мощност в публичния живот на България, участвайки най-активно в „ белия “ гнет през 1923-1925 година, потресъл цяла Европа. Ежедневните убийства по улиците на българските градове дефинират атмосферата на българския публичен живот доникъде на 30-те години на ХХ в. Постепенно и праволинейно Вътрешна македонска революционна организация се трансформира в „ страна в страната “. Тя получава по-голяма власт и от военните кръгове, и от тайната и очевидна полиция. Чрез тази паралелна страна Кобургът съумява да ликвидира най-опасните от своите врагове. Така военният прелом на 19 май 1934 година освен не среща съпротивата на „ царя на българите “, само че в противен случай – неговата цялостна поддръжка – Вътрешна македонска революционна организация към този момент не е нужна на самозвания монарх. Няма никакво подозрение, че посредством своята агентура във Военния съюз той е знаел за готвения прелом, който поставя завършек на многопартийната система и на ВМОРО. С това обаче македонският въпрос не губи своето значение за България. Напротив, демонстрира се с нова мощ, само че по-подробно за това – по-нататък в ревюто.
Събитията от 1923-1925 година поставят завършек на заплахата от нахлуване на левите национални сили в политическия живот на страната. Отпада опцията от приемане на нова републиканска конституция; със свалянето на ръководството на Български земеделски народен съюз се поставя завършек на стихийния опит със замяната на демократичната с националната народна власт. И най-после – нанесен е разрушителен удар както против лявата интелигенция, по този начин и на Комунистическата партия.
През този интервал нелегитимният държавен глава на Царство България се пробва да откри състрадание измежду либерално-демократичните среди на българската буржоазия. Но през 1926 – 1934 година тя демонстрира своята беззащитност и след Деветнадесетомайския прелом нито една от класическите либерално-демократични партии не съумява да възвърне предходните си сили.
За сметка на това все по-големи сили набират прогерманските политически кръгове, които след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през януари 1933 година бележат разширение на своето въздействие в България.
Заради своята съмнителна легитимност в очите на външните фактори властващият Кобург не е одобряван в чужбина, защото в страната вилнее открит или прикрит гнет. През тези години България витално се нуждае от външна финансова помощ и я получава чак след рухването на държавното управление на проф. Ал. Цанков (4 януари 1926).
Макар и представител на една от най-авторитетните аристократични семейства на Западна Европа, или не е одобряван, или е одобряван с принуда от европейските монарси, от които британската кралска фамилия е в най-близки родствени връзки с него. От това състояние Борис Сакскобургготски понася и персонални несполуки: той основава по този начин мечтаното от българските монархисти семейство, в необикновена за тогавашното време възраст. Публичната загадка за съмнителната легитимност на българския монарх го следва праволинейно на всички места в Европа като мрачна сянка. За сведение на неговите симпатизанти от последните десетилетия би трябвало да се означи, че той намира извънредно добър банкет при изгряващата тогава звезда на нацисткия фюрер А. Хитлер. Не инцидентно от началото на 30-те години и изключително след идването на Хитлер на власт икономическите връзки с нацистка Германия означават невъобразим до тогава натоварен напредък. Установените връзки на взаимно доверие сред Борис и Хитлер се демонстрират в решителен за Европа миг – организирането на Мюнхенската конференция на Германия, Италия, Англия и Франция през 1938 година, която поставя завършек на съществуването на Чехословакия. Интензивното съдействие сред Царство България и Третия Райх продължава и в идващите години, само че то става съдбоносно след 1935 година, когато Борис открива своя едноличен режим в страната.
Защо и по какъв начин става това? Превратът на Звено и антимонархическите среди във Военния съюз, осъществен на 19 май 1934 година, вкарва в страната военна тирания. Сред политическите сили, направили преврата, изпъкват две изключително рискови за него трендове. Едната е антимонархическият уклон на Кимон Георгиев и Дамян Велчев и техните сподвижници. Втората – концепцията за единение на южните славяни посредством обединяване на България и Югославия. Неслучайно в упоменатите среди се развива концепцията за интегрална Югославия, в която България ще бъде пълноправен член с включените в Югославия страни. Но превратаджиите се оказват неподготвени да се оправят с монархическото крило на Военния съюз, в което съществена фигура е ген. Пенчо Златев. Така на 22 януари 1935 година Кимон Георгиев е заставен да подаде оставка и на негово място е назначен за министър-председател Пенчо Златев. Но той е единствено преходна фигура. Неговото държавно управление има къс живот. На 21 април 1935 година той е сменен с различен монархист и германофил – Андрей Тошев. Този интервал на постъпателен преход от режима на военна тирания към открит фашистки режим завършва на 23 ноември с назначението на Кьосеиванов за министър председател. Този акт открива вратата на монарха за дейности на интернационалното поле.
На 24 януари 1937 година е подписан контракт за постоянно другарство сред България и Югославия. С него в действителност решаването на македонския въпрос стига до точката на необратимост. Това е началото на отделянето на българите във Вардарска Македония от главния народен български масив. Чрез този контракт България получава правото да възвърне своя пълноценна войска, лимитирана от клаузите на Ньойския контракт. В подмяна на това прогерманската политическа върхушка и дворцовата камарила се отхвърлят от каквито и да е териториални искания към Вардарска Македония и от българския темперамент на тези земи.
Както си спомняме, поради подобен акт, позволилият сходен контракт Александър Стамболийски е свиреп погубен от палачите на Ванче Михайлов. Но в този момент царят остава незасегнат. Оттук нататък процесът на загуба на българския темперамент на Македония става необратим. Българите в тези земи се усещат изоставени, България не поддържа националната им еднаквост. Населението там не може да бъде българско никога, само че то не желае да бъде и сръбско. Така пред младото потомство на тази част на Македония остава една-единствена опция – те да не бъдат нито сърби, нито българи, а нещо трето, т.е. македонци. София приема, че това към този момент не е Вардарска Македония, а южносръбска бановина. Това е огромното изменничество на българската идея. Какъв тук Коминтерн, какви комунисти? Главна виновност за ускорения развой на отчуждение на македонските българи от историческата им татковина носи чуждоземецът Борис Кобургготски. Тогава какви учредения има смехотворната концепция на възкръсналите от три десетилетия царедворци доста улици в България да носят името „ Цар Борис ІІІ Обединител “.
Заедно с това военната тирания, въведена от деветнадесетомайци, попаднала под контрола на Борис, прераства в типична фашистка такава, с нейната българска специфичност. Тя е основана от монарха и до дъно носи характера на монархофашистки режим. Тези, които не виждат тънката нишка, по която се прави това преобразяване, подценяват изключителната сръчност и впечатляващ политически разсъдък на българския „ държател “.
С тези си качества той неведнъж превъзхожда прогерманската политическа върхушка в България. От самото си дефинитивно образуване през Първата международна война до нейния провал в средата на 40-те години на предишния век тази буржоазия неотменно потвърждава своята интелектуална неплатежоспособност, подкупност, свирепост и лакомия. Към характерностите на Ат. Буров, упоменати нагоре, завладяващите все по-силни позиции прогерманска, а в тази ситуация и пронацистки настроена върхушка в България се отличава с изключителната си свирепост. Съсредоточавайки цялата държавна власт в ръцете си, Борис се колебае до каква степен да стигне с ограничението на гражданските свободи в страната. Чрез Наредба-закон той си присвоява правото да назначава даже кметовете на най-малките обитаеми места. Той се стреми да ръководи без групови органи, като се изключи Министерския съвет. Но приема рекомендациите на своите двама „ секрети съветници “ Любомир Лулчев и арх. Йордан Севов за обновяване на активността на Народното събрание, което не действа след преврата на 19 май. След известни съмнения монархът приема и предложенията на представителите на либералнодемократичната буржоазия, която се оказва негова негова легална съпротива в същия дух.
Как става възобновяване на Народно събрание при неналичието на легални политически партии?
Отговорът е: посредством мажоритарни избори. Но макар своята безпартийност те разделят Народното събрание на ръководещо болшинство и съпротива. На изборите за 24 Обикновено Народно заседание, извършени от 6 до 27 март 1938 година, ръководещите печелят 93 депутати, а опозицията – 67 от общо 160. Този резултат се получава макар съпътстващия изборите полицейски гнет. Явно неудовлетворен, възползвайки се от извънредно удобната тогава стопанска обстановка, монархът взема решение да бъдат създадени през 1940 година нови избори за 25 Народно събрание, които да подсигуряват неограничената му власт. В резултат на тези избори опозицията печели този път единствено 17 депутати от 160. Начело на Министерски съвет той слага отявления германофил проф. Богдан Филов.
Съвременната реакционна историография счита тези заигравания с парламентаризма за задоволителен аргумент да потвърди, че в България не е имало фашизъм. Този мотив е лекомислен. В Нацистка Германия Райхстагът, определен напролет на 1933 година, просъществува до самия завършек на нацисткия режим през май 1945 година За доказване на нефашисткия темперамент на властническия режим на Борис неговите модерни апологети сочат като мотив неналичието на ръководеща партия. Управляващото държавно болшинство играе ролята на такава партия в Народното събрание и в това време пръснати по цялата страна деятели се пробват да основат такава партия. Проектът за нейното основаване се назовава „ Обществена мощ “.
Това, че пронацистката българска буржоазия не съумява да сътвори сходна политическа организация приказва за неналичието на минимална известност на сходна самодейност. Това не пречи на Б. Филов да подчертае, че режимът в България е еднакъв с режима в Германия, а фюрер на този режим в България е „ Негово Величество Борис ІІІ “.
От началото на 1940 година монархофашисткият режим в България развива трескава активност за своето одобряване: пораждат 10 юношески организации от типично нацистки вид – антикомунистически, антисемитски и антидемократични. Въвежда се институтът на така наречен гражданска готовност. През лятото на 1940 година е въведена купонна система. С мнимото безразличие на „ царя “, само че в действителност зорко следена е подготовката за присъединението на България към формиращия се фашистки Тристранен пакт. В края на 1940 година е гласуван Законът за отбрана на нацията, утвърден от монарха месец по-късно.
В началото на 1941 година по същия метод, със същото двулико държание на Кобурга, България се причислява към Тристранния пакт.
Следва законният въпрос: като какво ръководство се демонстрира тогава едноличният режим на „ монарха “? Естествено – точно като монархофашизъм.
Пред своите съветници Борис споделя своите сякаш съмнения като какъв да посрещне Вермахта, отправил се към Гърция, с цел да подкрепи експанзията на Италия? И той декларира, че избира да посрещне немците като съдружник, а не като техен зложелател.
Така е пусната в послание дворцовата легенда за това, че Борис не е позволил български войски на Източния фронт. Може ли някой съществено да си показа по какъв начин истеричният фюрер ще желае нещо, а неговият „ конкурент “ може да откаже – т.е. А. Хитлер желал, а българският „ цар “ отказал. Всъщност заслуга за неучастието на български войски на източния фронт има нацисткият фюрер, за който българската армия е била нужна да извършва полицейски функционалности на заетите от Вермахта територии на Югославия и Гърция и по този начин да освободи елитните войски на Германия за войната против Съюз на съветските социалистически републики.
Всичко това освен не опровергава, а удостоверява, че българският така наречен цар във всичките дейности в този интервал се демонстрира като същински фашист – по-точно лидер на особения български монархофашизъм. В това отношение не оказват помощ и догатките за аргументите по отношение на гибелта на монарха в края на август 1943 година След краха на Вермахта при Сталинград и Курс и навлизането на англо-американските войски в Италия, рухването на режима на Мусолини раздрусват душевен монарха. И след трагичната среща с Хитлер в средата на август 1943 година настава и неговата гибел. На тази среща Хитлер фактически желае още по-активно присъединяване на българската войска във войната, само че не на Източния фронт, а в още по-дълбокото нахлуване на така наречен окупационен корпус в рамките на към този момент изконни сръбски земи.
Нямало е никакъв смисъл Хитлер да санкционира своя другар поради неговия „ отвод “ да изпрати войски на Източния фронт. Ако бе по този начин, Хитлер щеше да изиска от формирания след гибелта на „ монарха “ Регентски съвет да спомага за изпращане на български военни елементи против Съветския съюз. Такова предпочитание Хитлер не предявява до отечественофронтовския прелом на 9 септември 1944 година
* *
След този роман – сигурен съм в това – читателят остава с усещането, че тук става дума за демонски облик. В никакъв случай не може да се отрекат не малко позитивни качества на българския „ монарх “. Но всички те остават в тежката сянка на неговия дълбочинен душевен портрет, че той е нелегитимен и във всеки миг уязвим в своята битност на държавен глава на България.
Всеки, който се опита да каже доста сериозни думи за този човек, получава стереотипния отговор – погледнете неговото заравяне и всеобщият израз на националната благодарност. Действително мнимият цар се е употребил с огромна известност измежду популацията на България. Това също не е инцидентно. Достатъчно е да съпоставим неговия живот и орис с живота и ориста на неговия татко – цар Фердинанд. Това са два радикално противоположни характера във всичко до най-малките характерови елементи. Фердинанд идва на власт на 26 години, надълбоко непознат на всичко, което той заварва в България. Той има всички пороци на тогавашното време – той е недодялан, самоуверен, нечовечен, блудствен, безсърдечен.
Съвсем друга е ориста и качествата на неговия първороден наследник – Борис израства напълно в българска среда. Той получава своето обучение и образование от български учители, известни с положителното си име в обществото. Не по-малко е въздействието на неговата мащеха Клементина. Той си основава голям кръг от персонални другари, сраства се с българската среда и придобива доста типични български характерови качества, които са в странна симбиоза с всичко това, което той наследява по линията на своя благороден генезис. Борис, дружно със своя брат взе участие в Първата международна война. И когато идва денят на абдикацията на неговия татко, към него е насочен въпрос – не би ли и той изоставил България, тъй като тази конюнктура на властови вакуум, възникващ след абдикацията на татко му, той ще се окаже напълно беззащитен в българска среда. Антимонархическите настроения в българското общество са изключителни. На тези подкани Борис дава отговор: даже да стана преносвач на пиацата, аз няма да напусна България! Така той остава в България с комплекса за своята нелегитимност и непреклонната воля да се удържи на политическия хоризонт на България.
Всичко това е належащо да се знае, когато даваме оценка за тази историческа персона – за нейното държание и натурален провал на идеята, на която той е служил от самото начало. За обективната българска история той ще си остане водач на монархофашистка България.
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ