Мартина ВАЧКОВА: Моят татко не прегръщаше просто така дежурно - той стискаше и чупеше ребра
На 26 май 2017-а Григор Вачков щеше да навърши 85 години, само че ориста бе решила друго за него - на 18 март 1980 година родният исполин в киното и театъра напуща земния си път на 48 години, между другото: възрастта, на която неговата майка баба Мартина е умряла. Тогава Гришата е бил в прогимназията, а грижата за него била поета от дядо Вачко и двете му по-големи сестри - Райна и Люба, които към този момент били омъжени. Обичал родното си село Трънчовица доста, тачел го, милеел за него. В същото тамошното Народно читалище през днешния ден носи неговото име - “Григор Вачков ”. Голямото име и геният на великия български артист Григор Вачков са красиво продължени във времето от единствената му наследница - Мартина Вачкова. Вярна на правилото “искреност на всяка цена”, добит от родния й татко, Марта с наслада споделя:
- Татко ме обичаше и го показваше всеки момент, само че щерка ми няма това благополучие, с мъка споделя актрисата. Баща ми беше най-обичащият татко. И на инат на всички правила, че децата би трябвало да се целуват единствено когато спят, че не би трябвало да хвалиш детето доста, че не би трябвало да му купуваш доста неща - той разруши всички тези правила. Обичаше ме ужасно и го показваше всеки момент.
Гушкаше ме “до счупване”
Моят баща не прегръща просто по този начин дежурно - той стискаше и чупеше ребра, а когато стискаше ръцете на мъжете, с които се ръкуваше - те се извиваха. Показваше с всеки собствен жест - любов, любов, любов! Мисля, че щастливите хора сме тези, които сме били обичани като деца. Моят татко глезеше! Това е. Майка беше строгата. Децата би трябвало да знаят какъв брой е значимо да растеш с човек с морал, с човек с чест. Това са думи, които през днешния ден не се употребяват. Но моят баща го знаеше това. Беше учебник по чест и морал. Невероятното е, че 37 години татко ми го няма, а любовта към него не е отстъпила и сантиметър. Когато приятелите му приказват за него, лицата им светват. Толкова е хубаво, че за любовта, за другарството, за обичта няма гибел, няма разлъка. Ако нашите деца се научат на това - да почитат, да почитат, да ценят..., споделя актрисата.
С щерка си
- Марта, добре сте пристигнали на страниците на вестника ни! Докато интензивно се изявявахте като тв водеща, мнозина ви назоваха българската Опра Уинфри. Ласкаеше ли ви това по някакъв метод, или по-скоро ви дразнеше с нещо?
- Първо, добре съм ви заварила! (Усмихва се.) Колкото до въпроса ви, нито ме ласкаеше това, нито пък ме е дразнело по някакъв метод. Хората обичаха и обичат да поставят етикети и да припознават някои известни персони в други. За мен няма проблем! Но да ви кажа, да, по някои неща моето шоу “Апартаментът” приличаше на нейното, само че разликите несъмнено бяха доста повече от самите прилики. Вижте, аз сигурно нямах, няма и да имам упоритостите на Опра Уинфри. Да пребивавам надали не като последна инстанция нито ми е приоритет и 100 % забавно, нито пък считам, че е безусловно вярно.
- Ако вие самата би трябвало да бъдете оптимално откровена в едно изречение, какво бихте ми споделили сама за себе си?
- Че съм уплашена! Аз постоянно поддържам връзка безусловно откровено, аз в случай че не желая да кажа истината, не приказвам. Защо ли? Ами тъй като аз друго с изключение на истина в никакъв случай не произнасям. В последно време ме е обзело едно възприятие на боязън, живеем в боязън. Лягам и ставам със боязън за детето ми да вземем за пример. Не знам какво я чака на следващия ден моята щерка, не виждам вероятности за нея, за себе си също в другояче прелестната ни България. Изплашена съм и за това накъде вървят малките екрани, тъй като аз все това работя, това е нещото, с което се гледаме у дома, с което се изхранваме вкъщи, аз и моето дете, аз и моето семейство. Не виждам вяра и по-добри времена, в които скоро да заживеем надалеч по-спокойно ние, българите. По-тъжното е и че в международен мащаб е моето терзание. Но изключително тук, при нас, в татковината възприятието за неустановеност е голямо и плашещо. Не знам дали сме почтени европейци, би трябвало обаче да сме на 100 % почтени хора. Но усилието би трябвало да бъде положено от всички страни. Достойните са доста самотни и затворени както в себе си, по този начин и в домовете си. Те доста рядко са на открито. Тези хора, прочувствените, същинските и съчувстващите, изтъканите от добродетели не смеят да си покажат носа вън, не от домовете си, а от мозъка си.
- Знаете ли, сетих се за един ваш скеч, в който бяхте в роля и давахте телевизионно изявление. Тончо ревниво се приближи към вас с думите: “К’во става тука, бе?”, а вие: “Ей тука в този момент говориме тука за телевизията”, а той: “На кого ядеш ти хляба, ма?”, и вие нападателно откликнахте: “На кой съм изяла хляба бе, глупак?”, а той, гонейки ви: “Залъка от устата ще ми взимаш ти, а?”...
- (Смее се.) Ох, леле, по какъв начин единствено ме върнахте обратно във времето, благодаря ви! Много добре ги помня тези два облика. Те бяха едни инцидентни жители, които играехме с Тончо. Наистина, доста готини и същински типажи бяха, с доста прекрасен етикет, с доста подтекст и смисъл. Това беше в миг, когато хората не смееха много-много да си споделят нещата едно към едно, т.е. истината, и се говореше с едни такива завоалирани, надали не измислени или назубрени изречения. Спомените ми въобще от “Ку-Ку” и “Каналето” са необикновено същински, откровени и чисти. Разбира се, те ми носят и едно топло другарство с всичките ми сътрудници оттогава и до през днешния ден (замечтано се усмихва, б.а.).
Но да изям хляба на някого, това е парадокс!! Подобни неща и през разум не са ми минавали. Но вижте, визирайки килограмите ми, май - да, май съм похапнала много повече самун, в сравнение с е належащо, което си е и видно, де (смее се). Но като работа, да се домогна до нещо или до някаква цел, и то непременно, с ловкост и измама, да взема ролята на някого да вземем за пример или нещо от сорта, не, никога.
С майка си
- Каква е цената на славата за вас?
- Цената й е персоналният живот. Това, че си на показ, това, че съгласно една приказка за известните хора половината ти живот минава в това да искаш да те разпознават, а втората половина минава в това да се криеш, да не бъдеш разпознат и одумван. И по този начин, до момента в който се стремим да бъдем известни, би трябвало да запомним този си блян и да не се ядосваме, когато в заведение или на улицата идват и ни стопират наши почитатели и фенове с желанието да беседват с нас, да изискат подпис или да се снимаме дружно, не би трябвало да забравяме, че сме го желали и мечтали това. Само че никой не мечтае да влиза в жълтите вестници и да бъде оцапано името му, да бъдат обиждани околните му и неговото семейство. Ето за това никой не мечтае. Но... това е противоположната страна на медала на славата и известността.
- Вероятно и вие, като някои от читателите на вестника ни, сте минали през своите терзания и тествания в любовта. Сега обаче и най-накрая фамилно щастлива и в естетика ли се чувствате?
- Да, несъмнено! Аз постоянно съм била в естетика със себе си. Всъщност проблемите, през които човек минава, са потребни, тъй като са житейски уроци. Аз персонално си обичам и грешките, които съм позволила, обичам си и драмите, и тежките моменти в своя живот, тъй като точно те ме построяват!
- Пожелайте си нещо, чаровна Марта!
- Ще си пожелая здраве за майка ми, за детето ми, също и за себе си. Разбира се, здраве и шанс и за всички останали мои близки и другари. Това е най-важното - здравето! Да, може и да звучи клиширано, само че е истина. Останалото е една битка, при която посредством самообладание нещата се подреждат по допустимо най-хубавия, прецизен и сполучлив, впечатляващ метод за всички положителни хора, тъй като Господ ни обича! Нека Бог оказва помощ на всички положителни хора! Амин!
Иво АНГЕЛОВ
- Татко ме обичаше и го показваше всеки момент, само че щерка ми няма това благополучие, с мъка споделя актрисата. Баща ми беше най-обичащият татко. И на инат на всички правила, че децата би трябвало да се целуват единствено когато спят, че не би трябвало да хвалиш детето доста, че не би трябвало да му купуваш доста неща - той разруши всички тези правила. Обичаше ме ужасно и го показваше всеки момент.
Гушкаше ме “до счупване”
Моят баща не прегръща просто по този начин дежурно - той стискаше и чупеше ребра, а когато стискаше ръцете на мъжете, с които се ръкуваше - те се извиваха. Показваше с всеки собствен жест - любов, любов, любов! Мисля, че щастливите хора сме тези, които сме били обичани като деца. Моят татко глезеше! Това е. Майка беше строгата. Децата би трябвало да знаят какъв брой е значимо да растеш с човек с морал, с човек с чест. Това са думи, които през днешния ден не се употребяват. Но моят баща го знаеше това. Беше учебник по чест и морал. Невероятното е, че 37 години татко ми го няма, а любовта към него не е отстъпила и сантиметър. Когато приятелите му приказват за него, лицата им светват. Толкова е хубаво, че за любовта, за другарството, за обичта няма гибел, няма разлъка. Ако нашите деца се научат на това - да почитат, да почитат, да ценят..., споделя актрисата.
С щерка си
- Марта, добре сте пристигнали на страниците на вестника ни! Докато интензивно се изявявахте като тв водеща, мнозина ви назоваха българската Опра Уинфри. Ласкаеше ли ви това по някакъв метод, или по-скоро ви дразнеше с нещо?
- Първо, добре съм ви заварила! (Усмихва се.) Колкото до въпроса ви, нито ме ласкаеше това, нито пък ме е дразнело по някакъв метод. Хората обичаха и обичат да поставят етикети и да припознават някои известни персони в други. За мен няма проблем! Но да ви кажа, да, по някои неща моето шоу “Апартаментът” приличаше на нейното, само че разликите несъмнено бяха доста повече от самите прилики. Вижте, аз сигурно нямах, няма и да имам упоритостите на Опра Уинфри. Да пребивавам надали не като последна инстанция нито ми е приоритет и 100 % забавно, нито пък считам, че е безусловно вярно.
- Ако вие самата би трябвало да бъдете оптимално откровена в едно изречение, какво бихте ми споделили сама за себе си?
- Че съм уплашена! Аз постоянно поддържам връзка безусловно откровено, аз в случай че не желая да кажа истината, не приказвам. Защо ли? Ами тъй като аз друго с изключение на истина в никакъв случай не произнасям. В последно време ме е обзело едно възприятие на боязън, живеем в боязън. Лягам и ставам със боязън за детето ми да вземем за пример. Не знам какво я чака на следващия ден моята щерка, не виждам вероятности за нея, за себе си също в другояче прелестната ни България. Изплашена съм и за това накъде вървят малките екрани, тъй като аз все това работя, това е нещото, с което се гледаме у дома, с което се изхранваме вкъщи, аз и моето дете, аз и моето семейство. Не виждам вяра и по-добри времена, в които скоро да заживеем надалеч по-спокойно ние, българите. По-тъжното е и че в международен мащаб е моето терзание. Но изключително тук, при нас, в татковината възприятието за неустановеност е голямо и плашещо. Не знам дали сме почтени европейци, би трябвало обаче да сме на 100 % почтени хора. Но усилието би трябвало да бъде положено от всички страни. Достойните са доста самотни и затворени както в себе си, по този начин и в домовете си. Те доста рядко са на открито. Тези хора, прочувствените, същинските и съчувстващите, изтъканите от добродетели не смеят да си покажат носа вън, не от домовете си, а от мозъка си.
- Знаете ли, сетих се за един ваш скеч, в който бяхте в роля и давахте телевизионно изявление. Тончо ревниво се приближи към вас с думите: “К’во става тука, бе?”, а вие: “Ей тука в този момент говориме тука за телевизията”, а той: “На кого ядеш ти хляба, ма?”, и вие нападателно откликнахте: “На кой съм изяла хляба бе, глупак?”, а той, гонейки ви: “Залъка от устата ще ми взимаш ти, а?”...
- (Смее се.) Ох, леле, по какъв начин единствено ме върнахте обратно във времето, благодаря ви! Много добре ги помня тези два облика. Те бяха едни инцидентни жители, които играехме с Тончо. Наистина, доста готини и същински типажи бяха, с доста прекрасен етикет, с доста подтекст и смисъл. Това беше в миг, когато хората не смееха много-много да си споделят нещата едно към едно, т.е. истината, и се говореше с едни такива завоалирани, надали не измислени или назубрени изречения. Спомените ми въобще от “Ку-Ку” и “Каналето” са необикновено същински, откровени и чисти. Разбира се, те ми носят и едно топло другарство с всичките ми сътрудници оттогава и до през днешния ден (замечтано се усмихва, б.а.).
Но да изям хляба на някого, това е парадокс!! Подобни неща и през разум не са ми минавали. Но вижте, визирайки килограмите ми, май - да, май съм похапнала много повече самун, в сравнение с е належащо, което си е и видно, де (смее се). Но като работа, да се домогна до нещо или до някаква цел, и то непременно, с ловкост и измама, да взема ролята на някого да вземем за пример или нещо от сорта, не, никога.
С майка си
- Каква е цената на славата за вас?
- Цената й е персоналният живот. Това, че си на показ, това, че съгласно една приказка за известните хора половината ти живот минава в това да искаш да те разпознават, а втората половина минава в това да се криеш, да не бъдеш разпознат и одумван. И по този начин, до момента в който се стремим да бъдем известни, би трябвало да запомним този си блян и да не се ядосваме, когато в заведение или на улицата идват и ни стопират наши почитатели и фенове с желанието да беседват с нас, да изискат подпис или да се снимаме дружно, не би трябвало да забравяме, че сме го желали и мечтали това. Само че никой не мечтае да влиза в жълтите вестници и да бъде оцапано името му, да бъдат обиждани околните му и неговото семейство. Ето за това никой не мечтае. Но... това е противоположната страна на медала на славата и известността.
- Вероятно и вие, като някои от читателите на вестника ни, сте минали през своите терзания и тествания в любовта. Сега обаче и най-накрая фамилно щастлива и в естетика ли се чувствате?
- Да, несъмнено! Аз постоянно съм била в естетика със себе си. Всъщност проблемите, през които човек минава, са потребни, тъй като са житейски уроци. Аз персонално си обичам и грешките, които съм позволила, обичам си и драмите, и тежките моменти в своя живот, тъй като точно те ме построяват!
- Пожелайте си нещо, чаровна Марта!
- Ще си пожелая здраве за майка ми, за детето ми, също и за себе си. Разбира се, здраве и шанс и за всички останали мои близки и другари. Това е най-важното - здравето! Да, може и да звучи клиширано, само че е истина. Останалото е една битка, при която посредством самообладание нещата се подреждат по допустимо най-хубавия, прецизен и сполучлив, впечатляващ метод за всички положителни хора, тъй като Господ ни обича! Нека Бог оказва помощ на всички положителни хора! Амин!
Иво АНГЕЛОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ