На 26 април се навършват 37 години от аварията в

На 26 април се навършват 37 години от повредата в АЕЦ „ Чернобил “. Точно в 1:23 ч. през нощта един от реакторите на централата експлодира и по този начин стартира най-тежката нуклеарна злополука в историята ни.

Днес публикуваме няколко описа на очевидци, които са претърпели нещастието от първо лице.

Александър Ювченко е на промяна навръх експлодирала четвърти реактор на АЕЦ „ Чернобил “ в нощта на случая. Той е един от дребното, които оцеляват, само че с голяма цена – излиза от централата с ужасни изгаряния, претърпява десетки интервенции, които избавят живота му, а радиацията продължава постепенно да го убива.

В нощта на случая той е в офиса си. Изведнъж чува тон като от изпускане на тежък предмет, съпроводен с лек трус. Две-три секунди по-късно идва детонацията. Вратите и прозорците на офиса му са откъснати от пантите. Стаята се напълва с прахуляк и доста водна пара.

„ Не можех да си показва, че нещо се е случило с реактора. Ние сме подготвени инженери, знаем какво се прави в такива обстановки, само че никой не можеше да допусна “, споделя Ювченко в изявление за „ Дискавъри Ченъл “.

След детонацията той се насочва към контролната зала на четвърти реактор… от която е останала единствено една врата, гледаща към останките. И към радиацията.

„ Това, което видяхме, беше ужасяващо. Всичко, което можеше да бъде унищожено, беше унищожено. Цялата система за изстудяване я нямаше. Дясната страна на залата беше изцяло унищожена, а тръбите от лявата страна просто висяха в пространството. Там, на вратата, където бях застанал, виждах голям лъч светлина, който се издигаше до безкрайността над реактора. Приличаше на лазер. Това беше въздухът, който светеше от йонизацията на радиацията. Светлината беше бяло-синя. Гледах я няколко секунди. Ако бях поседял още няколко минути, евентуално щях да умра на място от мощното гама излъчване “, спомня си той.

Час и половина след случая Ювченко стартира да усеща признаците на радиационна болест – гадене, повръщане. В 5 ч. сутринта – 4 часа след случая – Ювченко е отвеян в болничното заведение, тъй като към този момент не може да върви. Прекарва няколко месеца в болница, където „ живее от кръвта и плазмата на други хора “.

„ Радиационните язви бързо се появиха. Имах доста изгаряния. Лечението е извънредно тежко и мъчно се устоя. Трябваше да минат два месеца, с цел да преценяват изобщо лекарите, че имам късмет да оживея “, спомня си той.

В материал на „ Асошиейтед прес “ от 7 юни 1987 година 28-годишният парамедик Валентин Белокон споделя за първите минути след случая и хората, на които е оказал помощ.

„ Първият беше младо момче, към 18-годишен. Той се оплака от гадене, мощна болежка в главата и стартира да повръща. Каза, че работи в третия реактор, само че е бил и до взривения четвърти “, споделя Белокон.

Малко по-късно общо четирима чиновници на централата минават през парамедика със същите недоволства.

„ Вече знаех, че това е радиационна болест. Единственото, което можех да направя и да облекча страданието им “, споделя Белокон.

„ Около четири часа след случая, започнах и аз да чувствам същите признаци. Дали разбирах опасността? Дали ме беше боязън? Разбирах и се опасявах. Но когато хората видят човек с бяла престилка до тях, те се успокояват. И по тази причина седях до тях без маска и без никаква отбрана “, спомня си той.

Друг роман идва от елементарен гражданин на Припят, посочен единствено с името Л. Кобалевская. Жената излязла на разходка сутринта след нуклеарната повреда – цели 24 часа преди управляващите публично да изтеглят града.

„ Вървях по улицата и видях, че целият път беше затрупан с вода и някакъв бял разтвор. Всичко беше бяло. Повървях още малко… на всички места имаше милиция. Никога не бях виждала толкоз милиция на едно място “.

Тя споделя пред публицисти, че денят след нуклеарната повреда бил напълно елементарен ден.

„ Жителите на Припят, децата, излизаха на разходка, вършеха работа. Не знаехме нищо през целия ден. Не ни споделиха нищо. Е, знаехме, че е имало пожар, само че за радиацията… за това какъв брой радиация има – никой нищо не сподели “, спомня си тя.

Журналистът Светлана Алексиевич посещава зоната към АЕЦ „ Чернобил “ малко след случая. По-късно тя написва романа „ Чернобилска молитва “ с разкази на хора за злополуката. Пред Би Би Си самата Алексиевич споделя какво е видяла.

„ Когато посетих зоната за първи път, хората изглеждаха комплицирани, съвсем луди. Пребледнели събираха горния пласт почва, затрупан с радиация, и го заравяха в ями. Погребваха земя в земята. Заравяха яйца, мляко и домашни животни, които бяха убити по-рано. Информацията във вестниците за повредата беше като боен бюлетин: детонация, евакуация, герои, войници… Системата реагира както нормално, когато е застрашена “, споделя тя.

Една от историите, които ще помни постоянно, е тази на двама пожарникари, които се отзовали в нощта на детонацията. Те били разпредели на покрива на реактора, където поели радиация 1000 пъти над разрешената летална доза за човешко създание.

„ Когато ги откарват в болничното заведение, докторите, медицинския личен състав – даже роднините им, трябваше да носят защитно облекло, единствено с цел да могат да бъдат към тях. Това към този момент не бяха човешки същества, а обекти за обеззаразяване “, споделя Алексиевич.

„ Един от пчеларите в региона ми описа, че пчелите му отказвали да изоставен кошерите най-малко седмица. Рибарите не можели да извадят червеи от земята за улов, тъй като се били окопали дълбоко. Пчелите и червеите знаеха нещо, което хората не знаеха “, споделя писателката.

„ Правителството правеше всичко по силите си, с цел да държи хората на мрачно. Ако хората знаеха повече, тогава те щяха да желаят инспекции на храната, дозиметри за радиацията и медикаменти за филтриране. Правителството нямаше никакво желание да ги обезпечи. И по тази причина излъгаха “, спомня си Алексиевич.

Статистиката

Според отчет на Организация на обединените нации 50 души са умряли непосредствено от случая в АЕЦ „ Чернобил “. През 2005 година организацията ревизира отчета и показва, че още 4000 може да са умрели от излагането на радиация.

Според формалните регистри на Съветския съюз 600 000 души са получили статус на ликвидатори след случая в нуклеарната централа. Те трябвало да разчистят останките от реактора.

Според отчет от Руската академия на науката минимум 830 000 хиляди души са взели присъединяване в екипите по разчистване на АЕЦ „ Чернобил “. Пресмятат, че сред 112 000 и 125 000 от тях или 15% са умряли до 2005 година

От украинска страна, управляващите водят подробни регистри за своите жители, наранени от злополуката. През 2015 година в тях са записани 318 988 украинци, взели присъединяване в почистването. Подобен указател съществува и в Беларус, откъдето идват още 99 693 чиновници.

В Украйна смъртните случаи измежду ликвидаторите се покачват от 3,5 до 17,5 на 1000 души сред 1988 и 2012 година Инвалидността също се усилва – през 1988 година 68% от тях са считани за здрави, а 26 години по-късно тази цифра е едвам 5,5%.

63% от тях рапортуват сърдечни и неврологични проблеми. В Беларус 40 049 ликвидатора са регистрирани с рак до 2008 година, както и 2833 от Русия.

Смята се, че повече от 200 000 души са били евакуирани от региона към Чернобил след случая. Някои от тях, които са живели най-близо до централата били изложени на радиация, равносилна на 37 000 рентгенови фотоси, откакто вдишвали нечист въздух и ядели нечиста храна.