Висоцки и неговите немирни коне
На 25 януари можехме да отбележим 87-а годишнина на Владимир Висоцки. Нямаше по какъв начин да доживее до тази възраст. Такива като него бог си ги прибира без време.
Разминахме се с него. Пристигнах в Москва година след гибелта му. Още звучеше неговият пресипнал баритон из коридорите на „ Таганка ”, още не беше изстинала сцената от хамлетовските му пристрастености. Песните му победиха из московските дворове, в полулегалните „ пивные бары ” и „ забегаловки ”. Ще ми простите, само че не мога да намеря точния преводен аналог на тези, както тогава ги назоваха, „ места за публично хранене ”. Когато и където да се събере компания, се започваше с Жо Дасен или Ана Герман, а в късните часове на крайното замайване наложително се пускаха ролките с песните на Висоцки. Заедно с него прекарваха нощта и срещаха утрото.
Всичкото това на инат на разпореденото безмълвие и в малкия екран, и в радиото, и във всевъзможен жанр списания и журнали. Мъчеше се властта да води война с него и след гибелта му, да наложи на хората, че Висоцки го няма към този момент, което ще рече, че и песните му ги няма. Но всуе! Колкото по-злобно бюрократично се опитваха да смачкат загатна за него, толкоз по- всеобхватно той превземаше сърцата на хората.
Бях на една креативна вечер на колектива на „ Таганка ”. Говореха един след различен обичаните театрални звезди, разказваха за своите постановки, за работата си с режисьорите, за зрителската публика и по този начин нататък. А след това зачакаха въпросите на залата. И какво си мислите, че се случи? Още първият въпрос върна аудиторията към единственото, което я интересуваше най-вече.
-Разкажете за Володя, за Висоцки...
Мълчаливо се спогледаха актьорите, като че ли се договориха по сред си, след което един от тях се престраши и взе думата:
-Нека по-добре да ви опиша една наша история с Володя. Мисля, че тя ще удовлетвори желанието ви да узнаете, що за човек беше той. Преди години направихме, както го назоваха тогава, сценичен десант в отдалечен сибирски „ городок “. „ Малко ” градче, към половин милион поданици, всичките строители, които дружно със фамилиите им бяха ги заселили там, с цел да построят някакъв комбинат. Предварително беше оповестено за нашето посещение и бяха обявени имената ни. С един „ ПАЗ ” ни взеха от летището и през тундрата ни откараха в градчето. Най-общо то представляваше една дълга и необятна улица към която бяха настроени блоковете и всичко останало. Когато наближихме и рейсът потегли по улицата, ни посрещна гласът на Володя. Гърмящо се лееше той от всякъде с другите си песни през надутите до край тонколони и високоговорители. Имах възприятието, че всеки беше отворил прозорците на жилището си, с цел да се чуе обичаната му ария. Или просто по този метод желаеха да поздравят от дълго време чакания посетител. Беше необикновено! Володя се тормози не на смешка, той не обичаше в наличието на сътрудниците му да му се оказва някакво по-особено внимание. Но нищо не можеше да се направи. И това беше надълбоко алегорично. Настанихме се и се приготвихме за вечерта, която трябваше да се организира в Дома на културата. Когато завесата се подвигна, ахнахме. Залата не беше просто цялостна, тя беше заредена като пълнител на „ Шпаген “. Плътно, гъсто насядалите и правостоящите бяха уплътнили всички ъгълчета и балкони. Както се бяхме разбрали, всеки от нас ставаше и говореше за своите функции, рецитираше или разказваше монолози, изобщо изпълняваше приготвената си стратегия. През това време в залата приглушено, само че задоволително мощно се чуваше едно навсякъде гъгнене, шушукане, бърборене. Това продължи много време. И тогава ненадейно Володя скочи от мястото си. Взе микрофона от сътрудника си и съобщи на публиката: ”Слушайте всички! Веднага прекратете това пренебрежение към сътрудниците ми. Ако не престанете, няма да ме чуете довечера! ” И си седна. Залата млъкна на момента. Пълна тишина. Нито се мръдва някой, нито тон издава. Продължихме ние с нашите осъществявания. Всекиго залата изпращаше с вежливи овации. Дочакаха. Дойде редът на Володя. Стана той и пристъпи към микрофона. Оглушителен плач на екстаз и възхита гръмна в залата. Викаха му, пляскаха му, пееха му от място... Мина съвсем четвърт час, до момента в който се успокоят и заслушат песните му. А след всяка следваше същото. И по този начин цяла вечер. Разбрахте ли? Ясно ли е на всички?
Върна се назад артистът и си седна на мястото, а в залата настана тишина. Седяхме всички, и артисти и фенове, тихи, безмълвни, все едно че чакахме да се случи невероятното, да се покаже из зад кулисите Висоцки с китарата си и да запее.
Докосванията ми до Висоцки продължиха през целия ми московски интервал, тъй като всякога, когато с другари се събирахме, безусловно се разказваше следващата порция истории, митове, интриги за живота му с песните, с Маринка, с опиатите, с пиенето. Чувах, че имал и друга жена и от нея двама сина, само че и това в същите полутонове на недоизказани клюки. Не пропуснах, несъмнено, да се отбия и цвете да оставя на гроба му в Новодевичето гробище, където непрекъснато звучаха песните му. И толкоз.
Все още обаче се случват чудеса, споделят някъде и са прави. Веднъж напролет на 82-а година, до момента в който на обяд сърбахме дъхащата на триста аромати „ солянка ”, моят сътрудник аспирант Саша ни в чеп ни в ръкав ми съобщи:
-Искаш ли да те срещна с майката на Висоцки?
-Това смешка ли е?-реагирах деликатно, тъй като знаех за „ табутата ” към всичко обвързвано с Висоцки.
-Няма смешка! Не е за поверие, само че навръх Каретни переулок, този от песента на Володя, до през днешния ден живее майка му. И забележи, никой не я закача, нито посещава, нито охранява.
-Хайде, бе!
Нямаше по какъв начин да допускам на такова необикновено заявление, откакто към този момент бях понатрупал визия за московския „ облик жизни ”.
-О пристан! Утре в 10 те вземам и отиваме...
Какво беше учудването ми, когато на сутринта тъкмо в уречения час Саша се кукна пред вратата на аспирантското ми студио и повдигна неразбиращо вежди:
-Ама ти още ли не си подготвен?
-Мислех, че се шегуваш?-започнах аз още веднъж, само че Саша погледна часовника си и отсече:
-След 10 минути те очаквам начело!
Насметохме „ ладата ” и след час спряхме на булеварда до именития переулок. Минахме през него, свърнахме незабавно в дясно и влязохме във входа на остаряла московска кооперация. Заизкачвахме се по пустите, безлюдни, каменни стъпала към третия етаж, а стените... всичките бяха изрисувани с облиците на Володя, с обособени стихове от поемите му, с филмовите му функции. Позвънихме и по-късно вратата се отвори. Пред нас застана майка му, в скромна домашна тога, с наметнат шал, с тихи, спокойни очи тя леко се усмихна и простичко сподели:
-Заповядайте, момчета!
Направи го някак си без нужното любознание или интерес, все едно, че ни е очаквала. После разбрахме, че към този момент е привикнала с тези въпреки и редки визити и ги приема за освен това от естествено. Само че за нас всичко това, което виждахме и слушахме в тази елементарна квартира, беше напълно неестествено, това беше жилището на Володя. Влязохме в стаята му, видяхме кушетката му, поставената от горната страна китара и една „ безкозирка ” до нея, подарък от екипаж на подводница. Покани ни майка му да приседнем, само че не посмяхме, а останахме прави. В неловкото безмълвие Саша първи се усети и запита:
-Как живя Володя? Вие би трябвало най-добре да знаете?
Приседна майка му на кушетката, все едно че се допря до сина си, леко поглади с ръка одеялото и тихичко заприказва:
-Боже, какво чудно дете беше? Как всички го обичаха, възхищаваха му се... А след това и песните му? Колко се обичаха с Валя, брачната половинка му, по какъв начин се радваха на синовете им..., - въздъхна тя, замисли се и продължи,-И за какво му трябваше да се хваща с тази Марина... Съсипа му тя живота, накара го да се пропие... Остави си фамилията, не поглеждаше децата си... А тя опиати му носеше от Париж... Уби го най-после, мръсницата... Бог да я убие!
Всичкото това го говореше майка му все по този начин безшумно, изцяло умерено, без думите да я тревожат. Или може би, без да могат повече да я тревожат. Затова и сълзи не се появиха в очите й. Тя ги беше изплакала. Тази майчина истина обаче ме зашемети. После, когато със Саша бързахме към близкото кафе, с цел да се съвземем с по чаша водка, аз си помислих съвсем уплашен, дали и моите родители някой ден по този начин ще приказват за мен неразбираем и изгубен за тях. Да не дава бог, е трябвало да си кажа тогава, само че нали бяхме откачени атеисти, единствено си плюх в пазвата, дръпнах си ушите и плюх през рамо три пъти.
Дали е знаел Володя за това, какво мисли майка му за него и живота му. Иска ми се да имам вяра, че не е предполагал. Но надали! Сигурно и майчината присъда е трябвало да носи в „ раницата ” си, благият. Нищо, ще си отидат и тези, които го обичаха, и тези, които го възненавидяха, ще изчезнат системите, ще се изредят поколенията, ще отмре и цивилизацията ни в миналото, само че дотогава, до галактически предсказания край ще звучат песните му. Абсолютно сигурен съм в това.
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед6985Проф. Нина Дюлгерова: Ще създадат ли завоя ръководещите у нас след влизането на Тръмп в Белия дом!?Алтернативен Поглед6535Проф. Нина Дюлгерова: Тръмп даде обещание „ златна епоха ” за Съединени американски щати. Но каква ще е „ епохата на Европейски Съюз ” при неговото ръководство!?Алтернативен Поглед26576Яков Кедми: Налице е цялостна съгласуваност на политиката на Русия и Китай към САЩАлтернативен Поглед18105Яков Кедми: Ако канадската самостоятелност е под въпрос при Тръмп, какво да се каже за кубинската и венецуелската?Алтернативен Поглед10091Румен Петков: Факт е, че " " резервира достолепието на българското обществоАлтернативен Поглед657073Васил Велев: На Изток е ярко, топло, лъскаво и красиво! На Запад стана мрачно, студено и мръсно - хората са тъжни и мрачни!Алтернативен Поглед265633Георги Стамболиев: Лъжите на " българските " малките екрани за войната лъснаха!!!Алтернативен Поглед179874Доц. Григор Сарийски: С нетрадиционни стопански средства Русия оцеля като най-санкционирана страна в светаАлтернативен Поглед119372Ген. Димитър Шивиков: Русия е най-могъщата военна страна, сама води война сполучливо с груповия Запад
Източник: pogled.info
Разминахме се с него. Пристигнах в Москва година след гибелта му. Още звучеше неговият пресипнал баритон из коридорите на „ Таганка ”, още не беше изстинала сцената от хамлетовските му пристрастености. Песните му победиха из московските дворове, в полулегалните „ пивные бары ” и „ забегаловки ”. Ще ми простите, само че не мога да намеря точния преводен аналог на тези, както тогава ги назоваха, „ места за публично хранене ”. Когато и където да се събере компания, се започваше с Жо Дасен или Ана Герман, а в късните часове на крайното замайване наложително се пускаха ролките с песните на Висоцки. Заедно с него прекарваха нощта и срещаха утрото.
Всичкото това на инат на разпореденото безмълвие и в малкия екран, и в радиото, и във всевъзможен жанр списания и журнали. Мъчеше се властта да води война с него и след гибелта му, да наложи на хората, че Висоцки го няма към този момент, което ще рече, че и песните му ги няма. Но всуе! Колкото по-злобно бюрократично се опитваха да смачкат загатна за него, толкоз по- всеобхватно той превземаше сърцата на хората.
Бях на една креативна вечер на колектива на „ Таганка ”. Говореха един след различен обичаните театрални звезди, разказваха за своите постановки, за работата си с режисьорите, за зрителската публика и по този начин нататък. А след това зачакаха въпросите на залата. И какво си мислите, че се случи? Още първият въпрос върна аудиторията към единственото, което я интересуваше най-вече.
-Разкажете за Володя, за Висоцки...
Мълчаливо се спогледаха актьорите, като че ли се договориха по сред си, след което един от тях се престраши и взе думата:
-Нека по-добре да ви опиша една наша история с Володя. Мисля, че тя ще удовлетвори желанието ви да узнаете, що за човек беше той. Преди години направихме, както го назоваха тогава, сценичен десант в отдалечен сибирски „ городок “. „ Малко ” градче, към половин милион поданици, всичките строители, които дружно със фамилиите им бяха ги заселили там, с цел да построят някакъв комбинат. Предварително беше оповестено за нашето посещение и бяха обявени имената ни. С един „ ПАЗ ” ни взеха от летището и през тундрата ни откараха в градчето. Най-общо то представляваше една дълга и необятна улица към която бяха настроени блоковете и всичко останало. Когато наближихме и рейсът потегли по улицата, ни посрещна гласът на Володя. Гърмящо се лееше той от всякъде с другите си песни през надутите до край тонколони и високоговорители. Имах възприятието, че всеки беше отворил прозорците на жилището си, с цел да се чуе обичаната му ария. Или просто по този метод желаеха да поздравят от дълго време чакания посетител. Беше необикновено! Володя се тормози не на смешка, той не обичаше в наличието на сътрудниците му да му се оказва някакво по-особено внимание. Но нищо не можеше да се направи. И това беше надълбоко алегорично. Настанихме се и се приготвихме за вечерта, която трябваше да се организира в Дома на културата. Когато завесата се подвигна, ахнахме. Залата не беше просто цялостна, тя беше заредена като пълнител на „ Шпаген “. Плътно, гъсто насядалите и правостоящите бяха уплътнили всички ъгълчета и балкони. Както се бяхме разбрали, всеки от нас ставаше и говореше за своите функции, рецитираше или разказваше монолози, изобщо изпълняваше приготвената си стратегия. През това време в залата приглушено, само че задоволително мощно се чуваше едно навсякъде гъгнене, шушукане, бърборене. Това продължи много време. И тогава ненадейно Володя скочи от мястото си. Взе микрофона от сътрудника си и съобщи на публиката: ”Слушайте всички! Веднага прекратете това пренебрежение към сътрудниците ми. Ако не престанете, няма да ме чуете довечера! ” И си седна. Залата млъкна на момента. Пълна тишина. Нито се мръдва някой, нито тон издава. Продължихме ние с нашите осъществявания. Всекиго залата изпращаше с вежливи овации. Дочакаха. Дойде редът на Володя. Стана той и пристъпи към микрофона. Оглушителен плач на екстаз и възхита гръмна в залата. Викаха му, пляскаха му, пееха му от място... Мина съвсем четвърт час, до момента в който се успокоят и заслушат песните му. А след всяка следваше същото. И по този начин цяла вечер. Разбрахте ли? Ясно ли е на всички?
Върна се назад артистът и си седна на мястото, а в залата настана тишина. Седяхме всички, и артисти и фенове, тихи, безмълвни, все едно че чакахме да се случи невероятното, да се покаже из зад кулисите Висоцки с китарата си и да запее.
Докосванията ми до Висоцки продължиха през целия ми московски интервал, тъй като всякога, когато с другари се събирахме, безусловно се разказваше следващата порция истории, митове, интриги за живота му с песните, с Маринка, с опиатите, с пиенето. Чувах, че имал и друга жена и от нея двама сина, само че и това в същите полутонове на недоизказани клюки. Не пропуснах, несъмнено, да се отбия и цвете да оставя на гроба му в Новодевичето гробище, където непрекъснато звучаха песните му. И толкоз.
Все още обаче се случват чудеса, споделят някъде и са прави. Веднъж напролет на 82-а година, до момента в който на обяд сърбахме дъхащата на триста аромати „ солянка ”, моят сътрудник аспирант Саша ни в чеп ни в ръкав ми съобщи:
-Искаш ли да те срещна с майката на Висоцки?
-Това смешка ли е?-реагирах деликатно, тъй като знаех за „ табутата ” към всичко обвързвано с Висоцки.
-Няма смешка! Не е за поверие, само че навръх Каретни переулок, този от песента на Володя, до през днешния ден живее майка му. И забележи, никой не я закача, нито посещава, нито охранява.
-Хайде, бе!
Нямаше по какъв начин да допускам на такова необикновено заявление, откакто към този момент бях понатрупал визия за московския „ облик жизни ”.
-О пристан! Утре в 10 те вземам и отиваме...
Какво беше учудването ми, когато на сутринта тъкмо в уречения час Саша се кукна пред вратата на аспирантското ми студио и повдигна неразбиращо вежди:
-Ама ти още ли не си подготвен?
-Мислех, че се шегуваш?-започнах аз още веднъж, само че Саша погледна часовника си и отсече:
-След 10 минути те очаквам начело!
Насметохме „ ладата ” и след час спряхме на булеварда до именития переулок. Минахме през него, свърнахме незабавно в дясно и влязохме във входа на остаряла московска кооперация. Заизкачвахме се по пустите, безлюдни, каменни стъпала към третия етаж, а стените... всичките бяха изрисувани с облиците на Володя, с обособени стихове от поемите му, с филмовите му функции. Позвънихме и по-късно вратата се отвори. Пред нас застана майка му, в скромна домашна тога, с наметнат шал, с тихи, спокойни очи тя леко се усмихна и простичко сподели:
-Заповядайте, момчета!
Направи го някак си без нужното любознание или интерес, все едно, че ни е очаквала. После разбрахме, че към този момент е привикнала с тези въпреки и редки визити и ги приема за освен това от естествено. Само че за нас всичко това, което виждахме и слушахме в тази елементарна квартира, беше напълно неестествено, това беше жилището на Володя. Влязохме в стаята му, видяхме кушетката му, поставената от горната страна китара и една „ безкозирка ” до нея, подарък от екипаж на подводница. Покани ни майка му да приседнем, само че не посмяхме, а останахме прави. В неловкото безмълвие Саша първи се усети и запита:
-Как живя Володя? Вие би трябвало най-добре да знаете?
Приседна майка му на кушетката, все едно че се допря до сина си, леко поглади с ръка одеялото и тихичко заприказва:
-Боже, какво чудно дете беше? Как всички го обичаха, възхищаваха му се... А след това и песните му? Колко се обичаха с Валя, брачната половинка му, по какъв начин се радваха на синовете им..., - въздъхна тя, замисли се и продължи,-И за какво му трябваше да се хваща с тази Марина... Съсипа му тя живота, накара го да се пропие... Остави си фамилията, не поглеждаше децата си... А тя опиати му носеше от Париж... Уби го най-после, мръсницата... Бог да я убие!
Всичкото това го говореше майка му все по този начин безшумно, изцяло умерено, без думите да я тревожат. Или може би, без да могат повече да я тревожат. Затова и сълзи не се появиха в очите й. Тя ги беше изплакала. Тази майчина истина обаче ме зашемети. После, когато със Саша бързахме към близкото кафе, с цел да се съвземем с по чаша водка, аз си помислих съвсем уплашен, дали и моите родители някой ден по този начин ще приказват за мен неразбираем и изгубен за тях. Да не дава бог, е трябвало да си кажа тогава, само че нали бяхме откачени атеисти, единствено си плюх в пазвата, дръпнах си ушите и плюх през рамо три пъти.
Дали е знаел Володя за това, какво мисли майка му за него и живота му. Иска ми се да имам вяра, че не е предполагал. Но надали! Сигурно и майчината присъда е трябвало да носи в „ раницата ” си, благият. Нищо, ще си отидат и тези, които го обичаха, и тези, които го възненавидяха, ще изчезнат системите, ще се изредят поколенията, ще отмре и цивилизацията ни в миналото, само че дотогава, до галактически предсказания край ще звучат песните му. Абсолютно сигурен съм в това.
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед6985Проф. Нина Дюлгерова: Ще създадат ли завоя ръководещите у нас след влизането на Тръмп в Белия дом!?Алтернативен Поглед6535Проф. Нина Дюлгерова: Тръмп даде обещание „ златна епоха ” за Съединени американски щати. Но каква ще е „ епохата на Европейски Съюз ” при неговото ръководство!?Алтернативен Поглед26576Яков Кедми: Налице е цялостна съгласуваност на политиката на Русия и Китай към САЩАлтернативен Поглед18105Яков Кедми: Ако канадската самостоятелност е под въпрос при Тръмп, какво да се каже за кубинската и венецуелската?Алтернативен Поглед10091Румен Петков: Факт е, че " " резервира достолепието на българското обществоАлтернативен Поглед657073Васил Велев: На Изток е ярко, топло, лъскаво и красиво! На Запад стана мрачно, студено и мръсно - хората са тъжни и мрачни!Алтернативен Поглед265633Георги Стамболиев: Лъжите на " българските " малките екрани за войната лъснаха!!!Алтернативен Поглед179874Доц. Григор Сарийски: С нетрадиционни стопански средства Русия оцеля като най-санкционирана страна в светаАлтернативен Поглед119372Ген. Димитър Шивиков: Русия е най-могъщата военна страна, сама води война сполучливо с груповия Запад
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ