На 25 март 1934 г. е роден един от най-големите

На 25 март 1934 година е роден един от най-големите гении на България – майсторът на изящната поезия – Христо Фотев.

Наричат го артиста на морето, любовта и безкрая... и нищо изненадващо в това, откакто самият той е рожба на морската буря. Родният Бургас остава незабравим отпечатък върху неговото вълнуващо, нежно и безбрежно като океана творчество. Стиховете му блестят като истински перли в съкровищницата на българската лирика. Докосват, омайват, облагородяват, пречистват. Също както и... морето...

В памет на Христо Фотев и изключителния му гений ви сервира три негови незабравими стихотворения:

ИЗМИСЛИЦА ЛИ Е МОРЕТО?

И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го не помниха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е небивалица морето
и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките-
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите интуиции,
във поздравите на другарите,
във делниците и стремително
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!

Не е небивалица морето
и щастието съществува!

* * *

НА МАЙКА МИ

Мамо.
И аз ще се завърна, както постоянно.
И както постоянно, най-неочаквано
прозореца ти ще извърша в тъмното -
не ставай ненадейно от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и разреши ми да смъква палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да падам на колене - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над облеклата ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, апелирам те, накарай ме
още веднъж да обикна тежината им.
Не се опасявай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И извърши и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
с цел да пребивавам - с цел да нося постоянно
във мислите си твоето наличие.

Мамо,
не остарявай, апелирам те, и в никакъв случай
не вярвай денем на огледалото.
В очите ми се гледай непрестанно,
Съпротивлявай се против тъгата си.
За здравето си се бори обезверено.
И защищавай, апелирам те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суетност - от време на време
си освожавай със червило устните...
И не умирай - повелявам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на дамите - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

* * *

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...

Mорето единствено живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана единствено кърпата позната
да се прелива с белите талази.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави дами.
Остана единствено кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от горест,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

/Посветено на Петя Дубарова/

Четете още:

Снимки: Wikipedia, Pixabay