На 23 април се навършиха 95 години от рождението на

На 23 април се навършиха 95 години от рождението на огромния български артист Петър Слабаков. Любимец на българската аудитория, основал незабравими облици в театъра и киното, Слабака отлетя от този свят на 17 май 2009 година. Среща с двама от неговите внуци ще ни го показа в една малко известната роля - на дядо. Красимира и брат й Георги Султанови са деца на Буряна, дъщерята на Петър Слабаков от първия му брак. Съпругата му Стефания е от Разград, учителка по литература. Срещата й с родения в Лясковец предстоящ артист става точно там. Младото семейство отпътува за Варна, а след това, за Бургас, където се ражда майката на Красимира и Георги. Семейството има и наследник - художника Красимир. От идващия брак на артиста e известният режисьор Андрей Слабаков.

- Големият артист Петър Слабаков е ваш дядо. Какъв е първият ви спомен за него?
Красимира: - Като дете го посочваха по малкия екран. Аз по този начин го и знаех - дядо от малкия екран. После майка ми ме заведе в София. Тогава го видях за първи път. Сигурно съм била на 2-3 години. Нарече ме стафида. Не се впечатлих доста.
Достатъчно негови фотоси бях виждала, доста към този момент бях слушала за него. Казах му дядо. Той се сепна. Обръщението не му хареса. Ще ме наричаш Слабак -каза. Така си и остана: Слабак, Слабак... А аз стафида. Прегърна ме мощно. Чувствах, че му е прелестно.
Георги: - При пър-вата среща той ме попита дали ще пия една ракия с него. Беше смешка. Бях още дете След един негов театър го изпращахме с майка ми. Беше изтощен, само че все пак не спираше да ме разпитва и закача. Беше ми необичайно. Дотогава го бях виждал единствено на екрана. Не знаех какво да му кажа, само че той знаеше по какъв начин да ме забавлява.

- Често ли се виждахте?
Красимира: - Когато отидох да изучавам в София, се срещахме. Виждахме се постоянно, когато му се обадя. И отивахме да ме черпи. Не пропусках негова пиеса в театъра. И в Бериево съм ходила. Беше доста хубаво.
Георги: - Когато работих в спектакъл във Велико Търново, се виждахме доста постоянно. Село Бериево беше наоколо, а и той към този момент не бе по този начин зает.

- Кога разбрахте, че дядо ви е бележита персона?
Красимира: - Когато поотраснах. Много се гордеех. Знаех всичките му филми. Най-много ми харесваше: „ Звезди в косите, сълзи в очите “.
Георги: - Знаел съм го постоянно. Той беше непрестанно на екрана. През годините ми е давал всичко, от което съм имал потребност. Казвал ми е що е достолепие и по какъв начин се отстоява позиция. Доколко съумявам да извършвам препоръките му времето ще покаже, само че на прощаване му дадох обещание да не го предавам.

- За какво си говорихте?
Красимира: - Той не обичаше да приказва за спектакъл. Беше времето на политиката. В музикалното учебно заведение в София представяхме годишната си продукция. Подхвърлих на съучениците ми, че дядо ми може да пристигна. Те, несъмнено, не повярваха, а той взе, че пристигна. Настана блъсканица, раздаваше подписи, огромно неспокойствие. За малко да се провали концертът. Когато вървяхме по улиците и хората го поздравяваха, ми беше колкото необичайно, толкоз и прелестно.
Георги: - Имах един интервал, в който съвсем се бях изравнил с Лучано Павароти. Тежах 120 кг. Когато ме видя, дядо ми заприказва за визия, хармония и за това, че сцената би трябвало да носи наслаждение на всички сетива.
„ Колко са тенорите с такова голямо тегло като твоето, които са създали кариера” - попита ме. – Павароти - отговорих незабавно. - А дали ти си добър, колкото него” – отвърна Слабака и ме накара да млъкна.
Наколко месеца по-късно, когато отново отидах на посетители ме посрещна с пушка. Вече бях свалил тридесет кг, та не се наложи да стреля.

- На какво ви учеше?
Красимира: - Той ми подари една фотография, върху която написа нещо, което чета цялостен живот: „ На Красимира: Мирно! Кротко! Тихо. “
Сигурно е имал мотив да ми даде тъкмо този съвет. Бях доста буйна и това ми пречеше.
Георги: - Учеше ме на тънкостите на театралния поминък, на философията, която се крие в творбите на великите създатели. На техники, с които посланието от сцената да стигне до публиката.

Красимира, виртуозна цигуларка: Не мога да пребивавам надалеч от Ямбол Ще стартира моята история от 1968 година, шест години преди да се родя. Тогава в Ямбол се основава камерен оркестър. Задачата да го сътвори и утвърди е предоставена на младия диригент Николай Султанов - татко ми. Обявен е конкурс. Интересът е огромен. Кандидатстват млади гении, ученици на музикални учебни заведения освен от Ямбол, само че и от близките градове. Първа пред комисията застава една красива млада виолончелистка от Бургас - майка ми. Тя освен е призната незабавно, само че и диригентът се влюбва в нея от пръв взор.
Родих се през 1974-та. Още от дете знаех каква ще стана като порасна - цигуларка. Първата ми детска играчка беше една дребна гъдулка. За лък употребих молив и по през целия ден свирих. Станах на две години и желаех същинска цигулка. Голям плач падна, до момента в който ми я купят. Беше най-малката - осминка. Стоеше върху дрешника, не ми я даваха. Продължих да се блъскам, рев, кавги, сълзи... Криха я, до момента в който навърших 3,5 години. Тогава най-сетне започнах да изучавам съществено. Баща ми Николай Султанов стана първият ми преподавател. Преди да приключи диригентство в академията, той е бил цигулар.
Да изсвирвам за мен беше единственото наслаждение. Нямах никакво предпочитание да играя с децата на открито. С цигулката в ръце имах всичко. Понякога ми се караха. Настояваха да спра, да си умря. Нямах потребност.
На девет години ме изпратиха в музикалното учебно заведение в Бургас. Баба ми Стефания се грижеше за мен. Продължих в софийската гимназия, а на осемнадесет към този момент бях в Дюселдорф.
Германия се оказа превъзходен вид за бъдещето ми. Приеха ме в майсторския клас по цигулка на професор Роза Файн, първата ученичка на Давид Ойстрайх. Беше ужасно. Имах състуденти от целия свят: Япония, Корея, Русия. Немците сякаш бяха минимум.
Отидох в чужбина с една относително хубава ученическа цигулка. Професор Файн я видя и сподели: На това дете би трябвало да се откри различен, страховит инструмент. Дадоха ми двестагодишна цигулка, направена от известната лютиерска кино лентата „ Йосеф Рока “. Връчиха ми я без никакви документи, даже не съм се подписвала за нея, на цялостно доверие. С този великолепен инструмент изкарах цялото си следване.
След като се дипломирах, можех да остана в Дюселдорф. През годините на следването си бях построила сериозна биография. Можех да отида и във Виена, на държавна скъпоплатена работа, само че тъкмо тогава открих нещо доста значимо...Че не мога да пребивавам другаде с изключение на в България. Носталгията ме мъчеше. Върнах се в Ямбол и застанах паралелно до майка си, в оркестъра, който дирижираше татко ми.
Сега разделям времето си сред родния си град и Виена, където съм концертмайстор и солист на оркестър „ Симфонието дел арте “. Той е учреден и се управлява от един надарен българин - Константин Илиевски. Успях да го накарам да поеме и нашия ямболски оркестър „ Дианополис “. Та в този момент всеки месец той идва в Ямбол, а аз пътувам за концертите си във Виена. Мечтата ми още до момента в който учих, беше да пребивавам в родния си град и да пътувам по света. Така и стана.

Георги, оперен артист: Не ме оставиха да избягам от музиката И аз започнах с цигулка, само че като виждах какво прави сестра ми, бързо се отхвърлих. Преминах на пиано - труд и досада. И това не беше за мен. Не желаех да ставам музикант, и това мощно огорчаваше татко ми.
Преминах през Художествената гимназия, след това ме одобриха в Юридическия факултет на Пловдивския университет. Вече мислих, че вечно съм се отървал от музиката, когато се влюбих в бъдещата си брачна половинка Шмилена. В Пловдив тя учеше оперно пеене. За да съм покрай нея, още веднъж се върнах към нотите. Този път, под въздействие на страхотния виртуоз Борьо Памукчиев, избрах обоя. Маестрото ме увери, че това е елементарен инструмент, за чието преодоляване стига час работа дневно. Голяма машинация. Тогава се разбра, че вследствие случай в детството имам проблеми с челюстта и няма да мога да изсвирвам. Пеенето се оказа единственият вид да взема някаква тапия. Нямах никакъв опит в това, единствено далечна детска фантазия да стана бас, като дядо си по бащина линия - изтъкнат ямболски самодеец. Учех без никакъв интерес. После нещо ми стана. Амбицирах се. Оказа се, че да пееш по никакъв начин не е елементарно. Започнах работа във Велико Търново, след това в Бургаската опера. Готвех по три-четири творби на година, концерти, стратегии. Трябваше от баритон да стана тенор. Беше ми доста мъчно, само че повече нито за момент, не съм си помислял да се откажа. Не е в кръвта ми. Вече бях вкусил сладостта да бъда на сцената.
Софийската опера ме предложения за турнето си в Кипър. Сцената бе издигната на едно остаряло британско барикада в град Пафос. Зад него плискаше морето. Играхме „ Лакме “ от Лео Делиб. Голямо прекарване.
През ноември предходната година участвах в годишния народен оперен фестивал в Китай. Поканата пристигна от Римската опера и театъра в Парма. В продължение на два месеца обиколихме сцените в Тианжан, Хайнан, Харбин и Ксиамен. Аз бях Дон Отавио от „ Дон Жуан “ на Моцарт и Граф Алмавива от „ Севилският бръснар “. Други сътрудници играеха в „ Травията” и „ Бал с маски “. Страхотни спектакли с обилни декори и костюми, сложени в миналото от самия Франко Дзефирели. Екипът бе от 250 индивида. Само солистите бяхме шестдесет, а диригентите - 10.
Първите ни спектакли бяха в Тианжан, банков център, един от най-богатите градове на страната. Операта беше напълно нова, ужасно оборудване, шест пъти по-голямо от зала „ Арена Армеец “. Постановките бяха съпроводени със надписи на британски и китайски. Публиката не познаваше заглавията, само че аплаузите най-после продължаваха повече от тридесет минути. След три часа театър, когато колкото да стоиш на краката си, да се покланяш и усмихваш си беше същинско тестване.
Китай е възхитителна страна. Три пъти си хвърлях остарелия джиесем, с желанието да си купя нов, и три пъти ми го връщаха. Никаква престъпност. Сутрин малкия екран показваше следващите политици, наказани за обири и корупция. От екрана те благодаряха на партията, че им е пособия да тръгнат по правилния път. Присъдите, които произнасяха, бяха най-често пожизнен затвор. Имаше и наказани на гибел.
Китайците са доста общителни хора, подготвени постоянно да се отзоват, в случай че видят, че се нуждаеш от помощ. В телефоните на всеки има преводач. Произнесената на китайски фраза да вземем за пример, незабавно се превежда от глас на различен определен език.
Бил съм в доста страни, само че Китай е първата, в която желаех да остана. В един студентски град, ректорът на университета ми предложи да стана учител по европейска музика. Каза, че ще ми обезпечат преводач от български, жилище, автомобил и заплата от 4000 $.

Исак ГОЗЕС