На 21 юли се навършиха 44 години от смъртта на

На 21 юли се навършиха 44 години от гибелта на Людмила Живкова.

В същия ден постави завършек на живота си нейният наследник Тодор Славков, полубрат на  Евгения Живкова.

Предлагам ви част един диалог с нея от 20 септември 2012 година, запечатан в книгата ми " Рани от власт ". 

- Жени, дядо ти се е тормозил, че майка ти доста работи, че се изтощава, споделял го е и с други хора към себе си, казвал го е и на нея. Защо не е спряла?

− Не знам. Тя самата осъзнаваше, че би трябвало малко по-спокойно да работи, да не се напряга толкоз доста. Излизаше заран към 9, както към този момент ти споделих, вечер се прибираше късно и продължаваше да чете, да работи, изключително през последните години. Дори си припомням, откакто стартира самодейността с асамблея „ Знаме на мира “, тя ми говореше, че оттук насетне ще работи единствено за децата, с цел да може децата в България да са добре, да се развиват. Дори смяташе (това също не можа да се реализира, защото почина) част от заплатата, която получава, да стартира да дава в някакъв фонд, с който да бъдат подкрепени деца с гении. Искаше това да е персонална нейна самодейност, персонално финансирана от нея, а не от страната. Даже тогава с детския си ум си мислех: „ Добре, де, тя ще си дава нейните пари за другите, а какво ще остане за нас? “... После всичко се промени. Усетих ужасно доста неналичието на майката. Едно момиче на 15 години и едно момче по-малко остават без най-близкия си човек, без индивида, с който можеш да се съветваш. Целият ти живот се обръща.

− Озлоби ли се към някого? Как одобри мълвата, че се е самоубила?

− Не, не съм се озлобила. Никога не съм вярвала, че би могла да се е самоубила, тъй като не беше човек, който може да ни остави. Това беше срещу нейните правила и възгледи. Когато ни споделиха, че е умряла, си помислих, за какво ни е оставила. Но тя не беше човек, който би направил сходно нещо. Беше ми написала едно писмо във връзка на мои детски разногласия с нея: „ Мислиш ли, че може един човек, който желае да направи асамблея „ Знаме на мира “ за децата на света, да не обича личните си деца? “.

− Споменавала ли ти е, че Държавна сигурност ви следи?

− Не, на мен не ми е споменавала. Но през 1980–1981 година присъствах на един диалог сред нея и дядо ми, когато тя му сподели, че Мурджев я следи и рапортува някъде за това какво тя прави. Помоли дядо ми да го махне от защитата. Дядо ми я посъветва да изчака. Мурджев издаде по-късно книга за майка ми, в която има доста лъжи. Има доста неща, които са пресилени. А и не считам, че е редно хора, които са били на сходна работа, да пишат за тези неща. Не е морално.(Димитър Мурджев е работил 20 години в Управление безопасност и охрана (Пето управление н, 13 от които в персоналната защита на Тодор Живков и Людмила Живкова, а по-късно в персоналната защита на Чудомир Александров и Андрей Луканов. В книгата „ Така ги видях “ той споделя за събития и персони, свързани със семейство Живкови, споделя за военачалник Кашев и военачалник Милушев, за здравната сестра Ани Младенова, за Петър Младенов, Дечко Узунов, Светлин Русев.С необикновен драматизъм са разказани дните на Людмила Живкова от автомобилната злополука до нейното самоубийство: мистичния ú интерес към Индия, общуването ú с доктор Димков и баба Ванга, припряното ú предпочитание да отвори българската просвета към Европа и света, предчувствието ú за настъпващата съсипия... – б. а.)

− Кой ти заяви за гибелта ѝ?

− Иван (Славков) ни заяви за нейната гибел. Ние с брат ми Тодор бяхме във Варна и тя трябваше да пристигна след няколко дни при нас. Предишната вечер аз звънях, търсех ги и двамата по телефона, първо търсих майка си, по този начин и не можах да се свържа. Жената, която подвигна телефона, ми сподели, че я няма. След това започнах да диря Иван, тя ми сподели, че и него го няма. Малко се тормозих – в 10 часа вечерта никой да няма. Звънях два-три пъти, само че нищо повече не ми споделиха. И на другия ден сутринта ни разсъниха рано. Имахме две дами, които ни гледаха – вуйна Таня и вуйна Елена. Тогава бяхме с вуйна Таня в „ Евксиноград “. Аз бях с две мои приятелки. Събудиха ни и ни споделиха, че би трябвало да се върнем в София. Бяха пратили аероплан да ни прибере. В самолета имаше тягостна атмосфера, само че ние нищо не знаехме. Долавях, че нещо се е случило, само че не знаех с кого, какво. Никой не ни споделя. Заведоха ни незабавно в жилището на „ Толбухин “, там пристигна Иван и ни сподели: „ Майка ви умря. “. Нищо повече!

− И ти нищо ли не попита?

- В тоя миг повече не сме питали. Тодор стартира да плаче и се скри в кухнята, а аз се заключих в тоалетната и също започнах да рева.

− Опитвала ли си се да схванеш по какъв начин са минали последните  мигове, последните часове, възстановила ли си ги за себе си?

- Тя беше в Боровец с дядо ми. Беше си взела отпуск и там почиваше. Това се случи след посещението  в Мексико, имаше проблеми със здравето. Тя отпътува за Мексико в деня, когато се върна от Индия. Ние даже не я видяхме, тъй като бяхме на учебно заведение. Знам единствено, че си е взела различен куфар с други облекла и незабавно е отлетяла за Мексико. Часовата разлика сред Индия и Мексико е огромна. Нормално е при такова натоварване да се почувства недобре. Но бяха минали няколко месеца и беше почнала да се възвръща. Тогава си беше взела отпуск и трябваше да пристигна при нас във Варна. Ние я чакахме в „ Евксиноград “. Току-що беше завършила и Международната среща на дамите ръководителки на национални комисии за работа с децата.

− От Боровец се е върнала във вилата в Бояна. Накарала е защитата да ѝ купи две опаковки приспивателно...

- Така твърди Мурджев. Тя не пиеше никакви медикаменти. Едвам я бяха предиздвикали да взема въпреки всичко някакви лекарства по отношение на лекуването, което  организираха. По принцип тя се лекуваше с нетрадиционни средства, пиеше билки, чайове – с това си я припомням. След злополуката, когато стартира да учи различната медицина, освен философия, стартира да се лекува с билки. Дори и на нас не ни даваше да пием антибиотик, не позволяваше да ни лекуват с антибиотик, само че това хората, които пишат книги, няма от кое място да го знаят, тъй че не знам какви медикаменти е вземала, камо ли да вземе повече.

− Говорила ли си с Богомил Герасимов по отношение на неговите разкази, че в Мексико майка ти е изпаднала два дни в несъответстващо положение?

- Не, и нямам предпочитание да беседвам. Той беше от подмазвачите. Не е морално да приказва сходни неща.

− А от кое място потегли мълвата, че тя може да се е самоубила. Кой я пусна?

- Не знам, почтено казано, от кое място потегли мълвата.

– А спомняш ли си погребението?

− Да, припомням си, да. Аз не желаех да отида на погребението.

- Според теб защо остана неразбрана Людмила Живкова?

- Остана неразбрана за това, че беше посветила живота си на хората, колкото и банално да звучи. Не можа да осъществя концепцията си за фонд за надарени деца, не можа да довърши и започнатата огромна работа за културното отваряне на България към света. Малко хора знаят, че няколко дни преди да почине, се среща с Робърт Максуел, който води диалози с майка ми за среща сред нея и кралицата на Англия и по този метод да се стартират по-тесни контакти сред двете страни. Мисля, че доста хора не схванаха тактиката за тихото отваряне на България към света. Неслучайно Николай Рьорих е художникът и философът, с който стартира реализирането на „ Дългосрочната сложна стратегия за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развиване на личността и обществото в построяването на развитото социалистическо общество “. Той е руснак, само че не е признат в Съюз на съветските социалистически републики, в същото време световният обсег на неговата активност от Русия през Индия до Америка и Европа дава опция за оптимален обсег на активността на майка ми.

− Тодор Живков по кое време стартира да признава в фамилията за неуспеха на социалистическата система?

– Пред мен е споделял намерено в интервала 1985–1987 година Но малко преди Юлския пленум към този момент ми описа за съответните си планове и проекти – обособяване на страната от партията. Казваше, че това няма да стане елементарно и незабавно, смяташе, че ще има вътрешна опозиция от хората, които са били облагодетелствани, на равнище Централен комитет и нагоре. Искаше понижаване на привилегиите, които употребява този кръг. Убеден беше, че последователно би трябвало да се подмени централизираната и плановата стопанска система с пазарна. За това бе създаден и признат и Указ 56. Съветската страна и Горбачов не бяха съгласни с тези му визии. Не мога да кажа, че Горбачов не го обичаше, само че несъмнено Живков беше бодил в очите му. Дразнеше го, че Живков има позиции на водач в социалистическия лагер, думата му се чуваше.

− Как се роди спорът му с Горбачов?

- Проблемът идваше от това, че дядо ми смяташе, че по друг метод би трябвало да се извърши реформирането на комунистическата система, различен да бъде пътят на отварянето  към западния свят и стопански системи. Живков искаше да се направи разбор на развиването на социализма в България, да се избере точният път за смяна, а освен да се приказва за перестройка, която по този начин и не се случи до края на 1989 година Просто социализмът не се реформира и по този начин се завърши с тази система. Капитализмът надви. Дядо смяташе, че би трябвало да имаме по-тесни търговски връзки с развитите страни. Искаше България да се трансформира в мини-Япония, мини-Германия. Знам от очевидци, че с Йозеф Щраус, канцлер на Бавария, са дискутирали опцията страната ни да се присъдени към европейската икономическа зона. Оттук потеглиха и разликите с Горбачов.

− Всъщност майка ти не беше ли същинският модернизатор до него, само че може би неразбираем за времето си?

- Да, тя беше модернизатор, само че тъкмо поради тези си упоритости имаше проблеми с хора от обкръжението на дядо ми. Интригантстваха, че се отклонявала от правия път и идеология. Знам от дядо, че няколко пъти е викан в Москва при Брежнев, с цел да му се карат за отварянето на България в областта на културата, общуването със западния свят, с дисиденти и емигранти. В Москва смятаха, че това заплашва социализма, само че истината е, че дядо беше тил на майка ми. Подкрепяше я, защитаваше я даже и в Политбюро. Тези интриганти бяха покрай него, не желая да изтъквам имена, той ги знаеше. Те пращаха доносите в Москва, а след това му се подмазваха, а дори след смъртта на майка ми издаваха книги за нея.

− Знаехте ли, че ви подслушват?

- Да. Всички телефони у дома се подслушваха – сякаш импровизирано, а в действителност напълно публично. Но в един миг се абстрахираш, не може да живееш непрестанно с тази мисъл. Приспособих се, открих способи за битие, за превъзмогване на всевъзможните бариери. Това бяха тежки дни. Искаха отвред да заличат имената ни. През 1990-а беше закрита асамблеята „ Знаме на мира “, а фондацията „ Людмила Живкова “ беше преименувана на „ Кирил и Методий “, с цел да се пресечен всевъзможни „ връзки “ на тези две институции с моето семейство. Аз и Владимир бяхме изключени като членове на фондацията, макар че сме нейни учредители, без да ни предупредят. А с Тодор като донори бяхме внесли огромна сума, събрана от възнаграждения на майка ми. Бях член и на фонд „ Детство “ – изключиха ме по политически аргументи и от неговия директорски съвет. Центърът „ Знаме на мира “ беше разграбен. Идеята да се поддържа връзка със света беше унищожена, а доста значими интернационалните контакти – изгубени. Въпреки поддръжката на политици и интелектуалци от десетки страни. Целта беше да се изтрие името на майка ми като деятел, съдействал за културата ни.

Днес никой не споделя, че експозицията с тракийското богатство беше показана още тогава в десетки страни. Тракийското богатство обиколи съвсем целия свят: беше в Япония, в Ню Йорк, в Лондон, дори в Лондон и в Швеция аз бях с нея по време на представянето на тези експозиции. Тя беше към момента зам.-председател на Комитета за просвета, когато през 1975-а потегли за Париж с концепцията за отваряне на България към света. Бях дребна, само че няма да не помни с какво почитание интернационалните държавници се отнасяха към сбирката и изобщо към България. Неслучайно по света бяха направени и много празнувания за 1300-годишнината от основаването на българската страна. Навсякъде бяхме одобрявани като равностойни сътрудници. А в този момент няма национална тактика и политика за разпространение на културата ни, нито пък за образованието – без значение на кого е държавното управление. Ако нещо се случва, то се ситуира в друг подтекст. Навремето България заставаше зад своите гении – млади и одобрени.

−  По кои въпроси спореха с дядо ти?

−  По тези въпроси дядо ми я поддържаше, беше склонен с начина  на деяние. Но не е било елементарно. В една затворена система при преобладаващ социалистически блок и избрана държавна политика, съобразявайки се и с поетите от страната уговорките, не всички са били удовлетворени от това, което майка ми прави. Имало е злоба за това, че България потегля по път на отваряне към Запада, че се завързват съществени контакти със западните страни. Спомням си един забавен спор за Асамблеята, който през днешния ден може да звучи смешно, само че тогава аз я поддържах. Тя не искаше да има никакви пионерски връзки на децата по време на „ Знаме на мира “. И влязоха в спор с дядо ми, който си даваше сметка за всички рецензии, които ще отнесе поради асамблеята. Тя обаче не отстъпваше от позицията си. Тогава дядо ми сподели: „ Моля те, дано най-малко пионерските връзки да останат, че така и така поносим рецензия отсам и оттова за това, че прекомерно доста се отваряме и че прекомерно доста връзки със Запада имаме. “ Нейната позиция, която и на мен ми я обясняваше, бе да няма никаква политика, никакво партизиране на концепцията за единството на света посредством творчеството. Това бе основната  цел.

−  Тя е имала съществени съперници в Политбюро. Знаеш ли кои са били най-острите  критици?

− Не знам публично някой да се е изявявал като неин изострен съперник. Работила е и със Станко Тодоров, и с Гриша Филипов, който я е подкрепял в доста връзки. Има едно нейно писмо за одобряване на културната политика, която България би трябвало да води в един предстоящ интервал от време. Впоследствие то става решение на Политбюро и е подписано от Петър Младенов и Александър Лилов като представители на новото потомство политици в Централен комитет, които биха провеждали и нов вид политика в другите сфери. Тя е подписала доста спогодби със Съединени американски щати за съдействие в региона на културата, образованието, които през днешния ден са забравени или съзнателно не се приказва за това. Някои от нейните хрумвания, по особено тези за отварянето на България, очевидно не са били одобрявани от всички в Централен комитет. Георги Йорданов ми е разказвал, че тогавашният министър на културата в Съветския съюз Пьотър Демичев е имал доста положително отношение към майка ми. Когато пристигнал в България след нейната гибел, плакал при срещата с дядо ми. Но във висшите политически кръгове в Москва евентуално е имало неодобрение, че тя работи за отварянето на България към света. Дядо ми споделяше, че са го притискали да  окаже въздействие, с цел да работи по-кротко и по-полека. Няколко пъти е имало подмятания от страна на Брежнев. Това го знам, тъй като двете фамилии бяхме близки – майка ми общуваше с дамата, дъщерята и снахата на Брежнев. Имаха човешки връзки. Те ни идваха на посетители, ние – на тях в Крим. И може би поради това Брежнев е споделял с дядо ми какъв е отзвукът от активността на майка ми. 

− Какво не харесваше тя в системата?

− Студената война, която се водеше. Майка ми беше по принцип срещу войната. Затова и „ Знаме на мира “ издигна лозунга за сливане в името на мира и опазване на културните полезности и въобще на полезностите в живота. Спомням си, че когато стартира по-активно да работи по тези въпроси, не даваше да се купуват играчки, които символизират танкове, револвери и сходни неща. И не подаряваше на други деца такива играчки, даже да са момчета.

− Смяташ ли, че в случай че не беше щерка на Тодор Живков, щеше да си осъществя концепциите?

− Може би не. Което значи, че тя имаше поддръжката на татко си. Имали са, несъмнено, разногласия по разнообразни въпроси, само че повода, поради която най-вече са спорили, е нейното предпочитание всичко да стане по-бързо, незабавно. Тя не жалеше силите си в работата. 

− Разгадай ми фразата „ Мислете за мен като за огън “?

−  Няма такава фраза. Тя е споделяла, че огънят идва от източната философия, че огънят гори, разпалва се, оставя диря и пренесено в човешките връзки – по-същия метод нещо или някой може да бъде следван. „ Мислете за мен като за огън “ е интерпретация след нейната гибел, която бе употребена, с цел да се постави като заглавие на книга за нея.

-  Кога за първи път тя се среща с Ванга, кой я заведе при Ванга?

− Не знам тъкмо по кое време, може би още като студентка се среща с Ванга. После срещите им бяха доста чести, Ванга е идвала вкъщи. Тогава и аз се срещнах с Ванга. Като влезе, незабавно разбра, че съм в стаята, и без никой да я пита, сподели: „ Това момиче ще приключи история. “ Била съм някъде на 10 години.  Ванга не идваше, с цел да врачува. С майка ми говореха за бъдещето на България. Когато бях при започване на бременността си с Людмила, към момента нямаше по какъв начин да схвана пола на бебето. И взех решение да опитвам при Ванга. Знаех, че няма да ми каже, само че отидох. Запитах я: „ Ако родя момче, по какъв начин да го кръстя? “ Тя ми отговори: „ Като родиш момче, тогава ще ти кажа. А в случай че родиш момиче, ще го кръстиш ли Людмила!? “ Беше в нейния жанр. Тя се отнасяше като майка към мен – усещаше ме доста близка. Добър човек. През 90-те години започнах да чувствам болежка у нея поради това, което към този момент ставаше с народа на България... Да напомним, че тя остави всичко, което имаше, на страната. Построи и черква. 

− Но не е предрекла гибелта на майка ти. Говорила ли си с Ванга за това?

− Да, само че не аз съм я питала за какво не е познала. Ванга сама ми го сподели. Понякога тя правеше мощен контакт с майка ми и се притесняваше да не изпадне в транс. По време на един подобен диалог Ванга се разплака и ми сподели: „ Аз не можах да предрека тази гибел. “ И ми описа, че двете с майка ми са се видели седмица или десетина дни преди гибелта.

Майка ми  разказала за някакъв неин трагичен сън, в който гневни кучета се разхождали в двора. Тогава обаче Ванга не е могла да разбере тъкмо за каква става дума, даже не е анализирала описа. Каза ми, че откакто майка ми умряла, тя също била в потрес от смъртта  и се сетила за този сън, че не е прекрасен, че не предвещава нещо положително.

Майка ми може би е имала някакво чувство...