Георги Борисов разказва Моите истории - в два тома
На 21 ноември от 18:30 ч в Софийска градска художествена изложба ще бъде показано новото двутомно издание на поета и есеист Георги Борисов, озаглавено „ Моите истории (1973-2023) “.
Двете издания са дело на изд. " Колибри " и излязоха от щемпел на 1 ноември, Деня на националните будители. Тези впечатляващи по размер и наличие книги обгръщат половинвековния креативен път на създателя, който ловко съчетава мемоарна прозаичност, неиздадени стихове, метафизичен есета и размишления. Творбата е самобитен „ дневник на писателя “, а художественото оформление е дело на Кирил Златков.
Първият том препраща като форма и тема към " Фрагментите " на Атанас Далчев, като се пробва да разразгадае същността на поезията и креативния развой. Сред разнообразието от мисли, незавършени стихове и облици, читателите ще открият надълбоко поетично разсъждение за същността на словото и неговите безкрайни благоприятни условия.
Вторият том ни среща с впечатляваща изложба от фигури, които са белязали културния и публичен живот на България и отвън нея. Сред тях се открояват имена като Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Алек Попов, Миряна Башева и доста други и световноизвестни създатели като Томас Транстрьомер и Владимир Буковски. Последният раздел – „ Минах доста земя “ – разказва пътешествията на Борисов от европейските столици до Сахара и Мексиканския залив, предоставяйки калейдоскоп от културни и географски открития.
Кой е Георги Борисов?
Георги Борисов.
Роден през 1950 година, Георги Борисов е изявен стихотворец, преводач и създател и дълготраен редактор на емблематичното списание и издателство " Факел ".
Автор е на единайсет поетични сборника и голям брой есета, почетен с влиятелни награди, като „ Орфеев венец “ и Голямата премия „ Перото “, есеистичната премия на портал " Култура " (2002), " Владимир Башев " за първа стихосбирка, националните награди " Иван Николов " и " Никола Фурнаджиев ".
Последното издание на Борисов преди " Моите мисли " също бе книжовен опит, в съавторство с Анатолий Корольов - " Хиатус. До пъпа на земята и назад ".
Борисов е прочут с преводите си от съветски, френски и британски, а творчеството му е високо ценено поради неговата хуманистична и дълбокомислена интерпретация на света. Дългогодишен издател на списание " Факел ".
Публикуваме фрагмент от първия том на " Моите истории ":
ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС
Попитах мой другар, мъдрец, какво написа. „ Нищо – отговори. – Аз съм починал. “
Бяхме на маса. Изгледах го дълготрайно и той разясни:
„ Човек би трябвало да написа по този начин, все едно го няма. Да не мисли изобщо дали ще го разгласяват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е починал. “
„ Аз от дълго време съм труп тогава! – възкликнах. – Наздраве! “
Имах поради тъкмо тия страници, които в този момент изваждам на бял свят. Какво съставляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която към този момент не лети, камъчета от мозайка в песъчлив часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра забрадка … Никога не съм считал да ги обявявам. Водел съм ги в придвижване, на ръка и на един мирис, без да търкам, зачертавам или прибавям обособени думи, без да ги прелиствам и коригирам. Ей по този начин, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се ускори и литне над летвата; както има потребност да се поразтъпче след дълготрайно седене и четене на непознати ръкописи книжният плебей. Или просто с цел да подкрепям форма, по-точно, с цел да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над личното си отражение сред капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито лиричен, нито някакъв тип дневник, въпреки и да наподобяват подобен, нито мемоари и опити за портрети, есеистична и документална прозаичност, незадълбочен пътепис, афористични фрази, свидетелства, признания...
Времето, през което мина по-голямата част от живота ми, не беше от най-хубавите. Беше време на опозиция – вътрешна, глуха; една непрекъсната глуха отбрана, която хем ни каляваше тихомълком и обединяваше, хем изсмукваше силите и разболяваше неизлечимо. Не че в този момент е изключително радостно, само че най-малко можеш да крещиш и да си чешеш езика колкото искаш. Нищо, че няма кой да те чуе, а в случай че има, ще ти напомни старите времена, когато с цел да не лъжем (най-безсрамно), трябваше да мълчим (най-позорно), да си крием непрекъснато мислите и замитаме следите…
Винаги съм изпитвал уязвимост към надарените и съм вървял подире им като замаян – освен поради силата на техния подарък божи, а и поради житейското им държание, което попивах и възпроизвеждах за себе си посредством обособени редове или страници. Много внимателно, несъмнено, с цел да не издам точното им местоположение, само че пределно добросъвестно. С тъга на сърцето пропущам тук имена и извънредно любопитни за необятната аудитория (а и не само) детайлности, друга част бях заставен да унищожа, както пожелаха самите герои и аз им го дадох обещание, трета още няма по какъв начин да обявявам, само че съм оставил на предпазване в багажното поделение на Централна гара, което беше закрито преди три години, „ тъй като било на загуба “.
Българският публицист доста рядко е бил в положение да си обезпечи прехранване с книгите, които написа. За разлика от събратята си в някои други страни и типове изкуства той в никакъв случай не е следвал изключително ревниво поучителната поговорка – nulla dies sine linea – и мъчно би могъл да се назова експерт. За да се устоя и оцелее е трябвало да упражнява ред действия, някои из региона на литературата, различен път – доста надалеч от нея. За гения сходен метод на битие може и да е здравословен, само че единствено на първо време; другояче е унищожителен. Имам поради публикуваната по времето на „ националната власт “ у нас специалност „ редактор “ в многочислените вестници и издателства, които държавната машина произвеждаше, с цел да я обслужва. Аз бях редактор на стотици, да не кажа хиляди ръкописи, и то в продължение на десетки години, трийсет и три от които посветих на литературното списание „ Факел “. За човек на словото трудът на редактора единствено основава илюзията за творчество – точно заради своята непосредственост до него и чувството за съпричастност; другояче е просто тежък и непризнателен поминък. Поезията изисква висшо напрежение, положение на краен лимит и напредък, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; назоваваме го ентусиазъм, само че може да има и съдбовен завършък. Макар и да бях единствено на 10, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам напълно – както е видно от датите на записките ми, правени най-много по време на летните отпуски и зимни ваканции. Отдавал съм се на Словото – с цялостното схващане и религия, че му послужвам и че подобен е моят кръст, че силата, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне многократно.
15 април 2024
*
Както птицата се люлее във въздуха, разперила крила, по този начин и ти лежиш по тил върху водата. Ах, представете си, аз не желая да бъда птица! Нито пухкаво като глухарче пиленце! Нито лъскава като къпина мравка!... Какъв смисъл от свободата, когато не я разбираш? Когато тя е с нос като гуменка. И строга като кокошка.
*
Големите, мощни, благородни животни държим затворени. Дребните, зли и незабележими гадини се разхождат на независимост.
*
Богът на птиците върви по земята.
*
Както от изпитата с мляко чаша продължава да се подвига пара, по този начин от мъртвите – да се излъчва силата на духа им.
*
На тиранина народът все му се изплъзва като муха, която желае да смачка в юмрука си. И когато го поразтвори, с цел да ревизира дали е съумял, тя литва.
Поетът – ловджия на видения
Цял слух и зрение, той се прокрадва с разширени ноздри към облика, към концепцията, която се крие в близост му. Сърцето му бие гръмотевично, главата му ще се пръсне, устата съхне, само че той не стопира, смуче пейзажа като кит океана и го изхвърля, задържайки живителната плът в ситото на душата си.
*
Колко по-трудно се удава самопознанието от опознаването на света може да се види по първите пещерни рисунки, където биковете са изобразени с неподражаемо предусещане, а човешките фигури са единствено силуети на недозрели и недооформени същества, сходни на попови лъжички.
*
Писах до 12.30, сетне трамваят, цялостен с пенсионери, ме понесе към града.
В същия трамвай се качи едно момиче, което още на спирката ми направи усещане: беше най-хубавото измежду нацапотените, забили крепко в плочника токчета селянки; приличаше на художничка в необятните си облекла, стоеше встрани и не виждаше и чуваше нищо друго, с изключение на цигарата, която жадно смучеше. Аз седнах, тя застана права на междинната площадка, и за момент изпитах странното чувство, че желая да я доближи, само че не мога, тъй като тя пътува в същата посока на придвижване. Беше висока, с дълги пръсти и си помислих, че в случай че се срещнем, ще й кажа, че е продължителна. След това ми хрумнаха два стиха, които забравих, бяха от рода на:
Но няма в никакъв случай да я доближи,
тъй като сме в еднакъв трамвай.
*
Птицата, която знае да споделя: „ Га “ и „ Пи “, е Господ.
*
За това, че човешкият дух, а и самият човек е вечен, приказва вярата му, че той в никакъв случай няма да почине. Мисля, че той се ражда с тази убеденост, с тази неспособност за тотална гибел. И в случай че приемем, че всичко в живота ни е предопределено, тогава и безсмъртието ни е генетично заложено; откакто човек предусеща бъдещето си, изпитва ту неразбираема паника и боязън – с съображение, – ту необикновена самоувереност и кураж, без да може да си ги изясни, а след това проумява, значи и ахилесовото му възприятие за неуязвимост не го лъже...
*
Космическият човек желае да бъде звяр.
*
Снегът стопира, небето запламтява, звездите блясват като къпани. Луната светва и студът става на крайници.
Ютията на посредствеността
Тя глади с по-голям триумф покривките на огромните, равни маси от хора, в сравнение с дрешките им поотделно.
Какво им липсва на днешните водещи белетристи
Ей ги нà: единият го няма необятния взор за днешния огромен свят, все ще избие от някой ред или позиция провинциалното. Другият пък доста чете, само че е леден като змия. Трети тъпче по харманите на жанра, съвсем като някой класик, който не смее да излезе от четиристишието, четвърти е интелигентен, с необятна просвета и разум, само че с годините, вместо да поумнява – оглупява и трамбова на място, тъй като не сменя средата и хората към себе си, а те също безнадеждно оглупяват и се опростачват, пети не стопира да обикаля света – само че и да пипа по непознатите джобове. Не съм наясно с много от по-новите имена и евентуално има по-надеждни всред тях, къде обаче да им намеря книгите… пък и време!... Но като прелистя някоя страница и от тях – виждам: нито имат език, нито умеят да описват истории, а някои напряко не могат да се четат. А и да четат евентуално, четенето е също креативен развой.
Вик от ъгъла
Няма огромен художник, който да не е изографисал личния си лик освен в някое отдалечено ъгълче на картина с евангелски сюжет, ами и на икона даже, и това кощунствено негово изображение измежду ангели, светци и исторически фигури е свещеното му право да викне: „ И аз съм човек! “, да се обезсмърти, шеговито намигне на потомците или да се подиграе с историята и нейните величия.
Дежа вю
Имам странното чувство, че стихотворението, над което работя, към този момент е написано и колчем изпусна някой подготвен към този момент ред, не мога да продължа напред, би трябвало да се върна обратно и да го намеря.
*
Вече ме обзема ужасът на познанието, което няма опция да се прояви.
Наздравица
Ровенето в думи е вехтошарски поминък. Но от време на време парче метафора или изчоплено седефче от мисъл те вършат благополучен като дете, омотано в паяжините на тайнствено като пещера мазе. Или като остарял алкохолик, отдолу под купчината стъкларии, вземеш, че измъкнеш някое прашно и неугледно шише с най-чист алкохол на дъното му. Тъкмо тия скъпоценни капчици живот в купищата стихове ми се усладиха най-вече. Наздраве!
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Двете издания са дело на изд. " Колибри " и излязоха от щемпел на 1 ноември, Деня на националните будители. Тези впечатляващи по размер и наличие книги обгръщат половинвековния креативен път на създателя, който ловко съчетава мемоарна прозаичност, неиздадени стихове, метафизичен есета и размишления. Творбата е самобитен „ дневник на писателя “, а художественото оформление е дело на Кирил Златков.
Първият том препраща като форма и тема към " Фрагментите " на Атанас Далчев, като се пробва да разразгадае същността на поезията и креативния развой. Сред разнообразието от мисли, незавършени стихове и облици, читателите ще открият надълбоко поетично разсъждение за същността на словото и неговите безкрайни благоприятни условия.
Вторият том ни среща с впечатляваща изложба от фигури, които са белязали културния и публичен живот на България и отвън нея. Сред тях се открояват имена като Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Алек Попов, Миряна Башева и доста други и световноизвестни създатели като Томас Транстрьомер и Владимир Буковски. Последният раздел – „ Минах доста земя “ – разказва пътешествията на Борисов от европейските столици до Сахара и Мексиканския залив, предоставяйки калейдоскоп от културни и географски открития.
Кой е Георги Борисов?
Георги Борисов. Роден през 1950 година, Георги Борисов е изявен стихотворец, преводач и създател и дълготраен редактор на емблематичното списание и издателство " Факел ".
Автор е на единайсет поетични сборника и голям брой есета, почетен с влиятелни награди, като „ Орфеев венец “ и Голямата премия „ Перото “, есеистичната премия на портал " Култура " (2002), " Владимир Башев " за първа стихосбирка, националните награди " Иван Николов " и " Никола Фурнаджиев ".
Последното издание на Борисов преди " Моите мисли " също бе книжовен опит, в съавторство с Анатолий Корольов - " Хиатус. До пъпа на земята и назад ".
Борисов е прочут с преводите си от съветски, френски и британски, а творчеството му е високо ценено поради неговата хуманистична и дълбокомислена интерпретация на света. Дългогодишен издател на списание " Факел ".
Публикуваме фрагмент от първия том на " Моите истории ":
ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС
Попитах мой другар, мъдрец, какво написа. „ Нищо – отговори. – Аз съм починал. “
Бяхме на маса. Изгледах го дълготрайно и той разясни:
„ Човек би трябвало да написа по този начин, все едно го няма. Да не мисли изобщо дали ще го разгласяват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е починал. “
„ Аз от дълго време съм труп тогава! – възкликнах. – Наздраве! “
Имах поради тъкмо тия страници, които в този момент изваждам на бял свят. Какво съставляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която към този момент не лети, камъчета от мозайка в песъчлив часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра забрадка … Никога не съм считал да ги обявявам. Водел съм ги в придвижване, на ръка и на един мирис, без да търкам, зачертавам или прибавям обособени думи, без да ги прелиствам и коригирам. Ей по този начин, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се ускори и литне над летвата; както има потребност да се поразтъпче след дълготрайно седене и четене на непознати ръкописи книжният плебей. Или просто с цел да подкрепям форма, по-точно, с цел да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над личното си отражение сред капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито лиричен, нито някакъв тип дневник, въпреки и да наподобяват подобен, нито мемоари и опити за портрети, есеистична и документална прозаичност, незадълбочен пътепис, афористични фрази, свидетелства, признания...
Времето, през което мина по-голямата част от живота ми, не беше от най-хубавите. Беше време на опозиция – вътрешна, глуха; една непрекъсната глуха отбрана, която хем ни каляваше тихомълком и обединяваше, хем изсмукваше силите и разболяваше неизлечимо. Не че в този момент е изключително радостно, само че най-малко можеш да крещиш и да си чешеш езика колкото искаш. Нищо, че няма кой да те чуе, а в случай че има, ще ти напомни старите времена, когато с цел да не лъжем (най-безсрамно), трябваше да мълчим (най-позорно), да си крием непрекъснато мислите и замитаме следите…
Винаги съм изпитвал уязвимост към надарените и съм вървял подире им като замаян – освен поради силата на техния подарък божи, а и поради житейското им държание, което попивах и възпроизвеждах за себе си посредством обособени редове или страници. Много внимателно, несъмнено, с цел да не издам точното им местоположение, само че пределно добросъвестно. С тъга на сърцето пропущам тук имена и извънредно любопитни за необятната аудитория (а и не само) детайлности, друга част бях заставен да унищожа, както пожелаха самите герои и аз им го дадох обещание, трета още няма по какъв начин да обявявам, само че съм оставил на предпазване в багажното поделение на Централна гара, което беше закрито преди три години, „ тъй като било на загуба “.
Българският публицист доста рядко е бил в положение да си обезпечи прехранване с книгите, които написа. За разлика от събратята си в някои други страни и типове изкуства той в никакъв случай не е следвал изключително ревниво поучителната поговорка – nulla dies sine linea – и мъчно би могъл да се назова експерт. За да се устоя и оцелее е трябвало да упражнява ред действия, някои из региона на литературата, различен път – доста надалеч от нея. За гения сходен метод на битие може и да е здравословен, само че единствено на първо време; другояче е унищожителен. Имам поради публикуваната по времето на „ националната власт “ у нас специалност „ редактор “ в многочислените вестници и издателства, които държавната машина произвеждаше, с цел да я обслужва. Аз бях редактор на стотици, да не кажа хиляди ръкописи, и то в продължение на десетки години, трийсет и три от които посветих на литературното списание „ Факел “. За човек на словото трудът на редактора единствено основава илюзията за творчество – точно заради своята непосредственост до него и чувството за съпричастност; другояче е просто тежък и непризнателен поминък. Поезията изисква висшо напрежение, положение на краен лимит и напредък, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; назоваваме го ентусиазъм, само че може да има и съдбовен завършък. Макар и да бях единствено на 10, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам напълно – както е видно от датите на записките ми, правени най-много по време на летните отпуски и зимни ваканции. Отдавал съм се на Словото – с цялостното схващане и религия, че му послужвам и че подобен е моят кръст, че силата, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне многократно.
15 април 2024
*
Както птицата се люлее във въздуха, разперила крила, по този начин и ти лежиш по тил върху водата. Ах, представете си, аз не желая да бъда птица! Нито пухкаво като глухарче пиленце! Нито лъскава като къпина мравка!... Какъв смисъл от свободата, когато не я разбираш? Когато тя е с нос като гуменка. И строга като кокошка.
*
Големите, мощни, благородни животни държим затворени. Дребните, зли и незабележими гадини се разхождат на независимост.
*
Богът на птиците върви по земята.
*
Както от изпитата с мляко чаша продължава да се подвига пара, по този начин от мъртвите – да се излъчва силата на духа им.
*
На тиранина народът все му се изплъзва като муха, която желае да смачка в юмрука си. И когато го поразтвори, с цел да ревизира дали е съумял, тя литва.
Поетът – ловджия на видения
Цял слух и зрение, той се прокрадва с разширени ноздри към облика, към концепцията, която се крие в близост му. Сърцето му бие гръмотевично, главата му ще се пръсне, устата съхне, само че той не стопира, смуче пейзажа като кит океана и го изхвърля, задържайки живителната плът в ситото на душата си.
*
Колко по-трудно се удава самопознанието от опознаването на света може да се види по първите пещерни рисунки, където биковете са изобразени с неподражаемо предусещане, а човешките фигури са единствено силуети на недозрели и недооформени същества, сходни на попови лъжички.
*
Писах до 12.30, сетне трамваят, цялостен с пенсионери, ме понесе към града.
В същия трамвай се качи едно момиче, което още на спирката ми направи усещане: беше най-хубавото измежду нацапотените, забили крепко в плочника токчета селянки; приличаше на художничка в необятните си облекла, стоеше встрани и не виждаше и чуваше нищо друго, с изключение на цигарата, която жадно смучеше. Аз седнах, тя застана права на междинната площадка, и за момент изпитах странното чувство, че желая да я доближи, само че не мога, тъй като тя пътува в същата посока на придвижване. Беше висока, с дълги пръсти и си помислих, че в случай че се срещнем, ще й кажа, че е продължителна. След това ми хрумнаха два стиха, които забравих, бяха от рода на:
Но няма в никакъв случай да я доближи,
тъй като сме в еднакъв трамвай.
*
Птицата, която знае да споделя: „ Га “ и „ Пи “, е Господ.
*
За това, че човешкият дух, а и самият човек е вечен, приказва вярата му, че той в никакъв случай няма да почине. Мисля, че той се ражда с тази убеденост, с тази неспособност за тотална гибел. И в случай че приемем, че всичко в живота ни е предопределено, тогава и безсмъртието ни е генетично заложено; откакто човек предусеща бъдещето си, изпитва ту неразбираема паника и боязън – с съображение, – ту необикновена самоувереност и кураж, без да може да си ги изясни, а след това проумява, значи и ахилесовото му възприятие за неуязвимост не го лъже...
*
Космическият човек желае да бъде звяр.
*
Снегът стопира, небето запламтява, звездите блясват като къпани. Луната светва и студът става на крайници.
Ютията на посредствеността
Тя глади с по-голям триумф покривките на огромните, равни маси от хора, в сравнение с дрешките им поотделно.
Какво им липсва на днешните водещи белетристи
Ей ги нà: единият го няма необятния взор за днешния огромен свят, все ще избие от някой ред или позиция провинциалното. Другият пък доста чете, само че е леден като змия. Трети тъпче по харманите на жанра, съвсем като някой класик, който не смее да излезе от четиристишието, четвърти е интелигентен, с необятна просвета и разум, само че с годините, вместо да поумнява – оглупява и трамбова на място, тъй като не сменя средата и хората към себе си, а те също безнадеждно оглупяват и се опростачват, пети не стопира да обикаля света – само че и да пипа по непознатите джобове. Не съм наясно с много от по-новите имена и евентуално има по-надеждни всред тях, къде обаче да им намеря книгите… пък и време!... Но като прелистя някоя страница и от тях – виждам: нито имат език, нито умеят да описват истории, а някои напряко не могат да се четат. А и да четат евентуално, четенето е също креативен развой.
Вик от ъгъла
Няма огромен художник, който да не е изографисал личния си лик освен в някое отдалечено ъгълче на картина с евангелски сюжет, ами и на икона даже, и това кощунствено негово изображение измежду ангели, светци и исторически фигури е свещеното му право да викне: „ И аз съм човек! “, да се обезсмърти, шеговито намигне на потомците или да се подиграе с историята и нейните величия.
Дежа вю
Имам странното чувство, че стихотворението, над което работя, към този момент е написано и колчем изпусна някой подготвен към този момент ред, не мога да продължа напред, би трябвало да се върна обратно и да го намеря.
*
Вече ме обзема ужасът на познанието, което няма опция да се прояви.
Наздравица
Ровенето в думи е вехтошарски поминък. Но от време на време парче метафора или изчоплено седефче от мисъл те вършат благополучен като дете, омотано в паяжините на тайнствено като пещера мазе. Или като остарял алкохолик, отдолу под купчината стъкларии, вземеш, че измъкнеш някое прашно и неугледно шише с най-чист алкохол на дъното му. Тъкмо тия скъпоценни капчици живот в купищата стихове ми се усладиха най-вече. Наздраве!
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ