На 21 март 1922 г. е приет Закон за общ

На 21 март 1922 година е признат Закон за общ български правопис.
Българският правопис се състои от правописните правила на български език, чиято приложимост е наложителна за българския литературен език и е целесъобразна за всяка писмена приложимост на български език.
Характерно за българския език е, че се изписва на кирилица и правописните правила важат и са писани главно съобразени с нея. Основно предписание на българския правопис е сходството на тон и писмен знак, като на точните звукове подхождат и точни букви (кирилски, във връзка с латиницата няма уеднаквен стандарт, който да се съблюдава отвън преводаческите организации и съществува на процедура многолико разнообразие от самостоятелни и групови желания за сходства сред тон и писмен знак като правилото е, че или се присвояват непознати правописни правила – британски, немски, чешки и впрочем, или се търси графично оприличаване на кирилицата, което през днешния ден е и най-силната тенденция).
Българският правопис се отличава и характеризира (за разлика изключително от британския, само че и други езици) с това, че думите се пишат по този начин, както се изговарят. Тоест, умеенето да се приказва езика допуска равнозначно и умеенето да се написа. Разбира се, правилото за написа се както се изговаря е най-общо и от време на време мощно заблуждава. В българския правопис не играе роля така наречен историческият правопис за разлика от други езици (house вм. haus, bitch вм. bich и впрочем да вземем за пример за английски), където поради опазване на остарели форми на изписване на думата, отговарящи на по-стари нейни произнасяния, се получава разминаване в днешното изписване и изговаряне. Напротив, българският език е прекомерно реформиран и осъвременен в това отношение (къща къшт(ъ), кучка кучк(ъ), взаимен с(ъ)вместен), и това е, което правилото думите се пишат по този начин, както се изговарят действително отразява.
Всяка тирада внася нюанси на произношението, които варират за другите представители, общности и впрочем, които нюанси обаче не се отразяват документално. Например, в случай че изразът надали в речта може да се чуе или произнесе като едвали, то той въобще не се написа слято. Тоест, концепцията за тъждество сред наречие и изписване е една много обща и опростена визия, само че никога не е определяща за българския правопис във всяко едно отношение. Писменият български език не е безусловно подвластен от перформативността в речта, която в никакъв случай не може да бъде толкоз нормирана, даже в книжовния език, както писаният текст.
Тези, които се предоверяват на горното предписание, най-общо пишат погрешно думи като сабрание, Авганистан и така нататък, вместо заседание, Афганистан, които са правилните изписвания. Най-силно до сходни неточности се виждат при латинско изписване на думите в чатове, есемеси, интернет и други интерактивни медии, или още „ шльокавицата, заради което може да се допусна, че повода е в немарливостта и смесването на всевъзможни разновидности на означаване на тон и писмен знак.