Сирените на 2 юни - аларма в съзнанието ни за размисъл и признание
На 2 юни почитаме паметта на Христо Ботев и починалите за свободата на България. Този ден се празнува от 1901 година, когато на връх Околчица, лобното място на Ботев, се събират негови четници и други жители да отдадат почитта си.През годините методът на празнуване и формалната дефиниция на деня се трансформират. Но датата остава като един от най- заредените прочувствено дни в нашия календар.
Зареден е, тъй като заприказва ли се за Ботев, думите са мощни, най- мощните, които можем да кажем. Ботев е императив в литературата ни, в историята ни, в гражданското ни схващане. Ботев се подрежда и измежду малцината в света, горели като факли в думи и каузи, непримирими, които не са останали дълго измежду съвременниците. И за положително или неприятно не са видели резултатите от делата си.
От 1948 година насам, на 2 юни в 12 часа за 2 минути слушаме сирените. И би трябвало да спрем и да почетем със сведени глави. Имаше полемика преди време за тъкмо това е верният метод да почетем Ботев и починалите за свободата ни. Дали би трябвало нещо да се промени или не, това е нищожно на фона на по- значимия въпрос:
“Ако стопираме пред воя на сирената, защо мислим в този миг? Дали за делничните грижи, или за героите, дали за фамилните си проблеми, или за тези, които са жертвали фамилиите си? Саможертва, която несъмнено ни е непозната или най-малко доста далечна. И дали с тези 2 минути се изчерпва и благодарността ни към тази всеотдайност? Ами в случай че я премахнем, каквото предложение имаше, ще намерим ли метод да отдадем почитта си въобще? ”
Съдбата и делата на Христо Ботев нямат аналог, не подлежат на съпоставяне. Краткият му живот е белязан с трагични събития и обрати, публицистичното му творчество е неголямо, само че пък удивително – изострен разобличителен език и безкомпромисност в едни бурни времена, когато доста хора остават безучастни или присъединяване им в освободителното придвижване остава единствено на думи. Публицистиката му докарва доста проблеми - той е гонен, през целия си къс живот не се задържа на едно място и изоставя доста обичани хора. Тя кара съвременниците да се усещат неловко от позор. а в чистите сърца възпламенява революционните огньове. Докарва читателите си до смях и сълзи, от време на време в едно. Каквото всяка същинска журналистика би трябвало да прави - да предизвика.
Поезията на Ботев е неделима част от целия му разгорещен облик. Той не би писал просто любовни балади или протяжни елегии за дълбоката психика на създателя или разривът му с епохата, не и той. Ботев е във времето, той е горделив наследник на епохата си и даже любовната нишка в поезията му е обагрена в гражданска война и огън, въпреки с лек лъх на горест. Днес ни е малко мъчно да разберем тази лирика, можем да я нищим литературоведски и да слагаме измежду тематиките за матури, тя остава някак отвлечена, изключително пък за учениците. Но в случай че има метод делото на Ботев да бъде разбрано, то това е той, с разбирането на поезията му. И да, дано да не престават да се учат наизуст и дано всеки знае най-малко 4 строфи от дребното, като количество, което Ботев е дал на литературата ни.
Това всеки би могъл да направи. А делата се виждат, за разлика от думите. Затова значимо би било на първо място на 2 юни да даваме образец на децата си. Защото, в случай че човек живее толкоз дълго, колкото е жив в спомените и паметта на другите, то би трябвало да дадем опция на героите ни да бъдат безсмъртни, като предаваме делата им напред във времето.
Може би идните генерации ще се въодушевяват и ще претворяват в действителността си концепциите на Ботев и Левски, в случай че ние не съумяваме, затънали в делника. Дължим им го някак – и на предишните преди нас, и да идните след нас. Ако не им имаме вяра, в случай че концепциите им ни звучат далечни и непознати, то може би няма да е по този начин за децата ни. И все някъде напред във времето, Ботев, Левски ще бъдат припознати и ще получат заслуженото си поклонение от тези, поради които те са се пожертвали.
Зареден е, тъй като заприказва ли се за Ботев, думите са мощни, най- мощните, които можем да кажем. Ботев е императив в литературата ни, в историята ни, в гражданското ни схващане. Ботев се подрежда и измежду малцината в света, горели като факли в думи и каузи, непримирими, които не са останали дълго измежду съвременниците. И за положително или неприятно не са видели резултатите от делата си.
От 1948 година насам, на 2 юни в 12 часа за 2 минути слушаме сирените. И би трябвало да спрем и да почетем със сведени глави. Имаше полемика преди време за тъкмо това е верният метод да почетем Ботев и починалите за свободата ни. Дали би трябвало нещо да се промени или не, това е нищожно на фона на по- значимия въпрос:
“Ако стопираме пред воя на сирената, защо мислим в този миг? Дали за делничните грижи, или за героите, дали за фамилните си проблеми, или за тези, които са жертвали фамилиите си? Саможертва, която несъмнено ни е непозната или най-малко доста далечна. И дали с тези 2 минути се изчерпва и благодарността ни към тази всеотдайност? Ами в случай че я премахнем, каквото предложение имаше, ще намерим ли метод да отдадем почитта си въобще? ”
Съдбата и делата на Христо Ботев нямат аналог, не подлежат на съпоставяне. Краткият му живот е белязан с трагични събития и обрати, публицистичното му творчество е неголямо, само че пък удивително – изострен разобличителен език и безкомпромисност в едни бурни времена, когато доста хора остават безучастни или присъединяване им в освободителното придвижване остава единствено на думи. Публицистиката му докарва доста проблеми - той е гонен, през целия си къс живот не се задържа на едно място и изоставя доста обичани хора. Тя кара съвременниците да се усещат неловко от позор. а в чистите сърца възпламенява революционните огньове. Докарва читателите си до смях и сълзи, от време на време в едно. Каквото всяка същинска журналистика би трябвало да прави - да предизвика.
Поезията на Ботев е неделима част от целия му разгорещен облик. Той не би писал просто любовни балади или протяжни елегии за дълбоката психика на създателя или разривът му с епохата, не и той. Ботев е във времето, той е горделив наследник на епохата си и даже любовната нишка в поезията му е обагрена в гражданска война и огън, въпреки с лек лъх на горест. Днес ни е малко мъчно да разберем тази лирика, можем да я нищим литературоведски и да слагаме измежду тематиките за матури, тя остава някак отвлечена, изключително пък за учениците. Но в случай че има метод делото на Ботев да бъде разбрано, то това е той, с разбирането на поезията му. И да, дано да не престават да се учат наизуст и дано всеки знае най-малко 4 строфи от дребното, като количество, което Ботев е дал на литературата ни.
Това всеки би могъл да направи. А делата се виждат, за разлика от думите. Затова значимо би било на първо място на 2 юни да даваме образец на децата си. Защото, в случай че човек живее толкоз дълго, колкото е жив в спомените и паметта на другите, то би трябвало да дадем опция на героите ни да бъдат безсмъртни, като предаваме делата им напред във времето.
Може би идните генерации ще се въодушевяват и ще претворяват в действителността си концепциите на Ботев и Левски, в случай че ние не съумяваме, затънали в делника. Дължим им го някак – и на предишните преди нас, и да идните след нас. Ако не им имаме вяра, в случай че концепциите им ни звучат далечни и непознати, то може би няма да е по този начин за децата ни. И все някъде напред във времето, Ботев, Левски ще бъдат припознати и ще получат заслуженото си поклонение от тези, поради които те са се пожертвали.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ