Почитаме паметта на св. цар Борис-Михаил , един от най-големите европейски държавници
На 2 май Българската православна черква уважава паметта на един от най-значимите държавници в европейската история – св. цар Борис-Михаил. Неговото дело не е просто набожен акт, а стратегически избор, който поставя основите на българската националност, просвета и държавност.
Борис I застава отпред на България през 852 година в интервал на огромни геополитически промени. Държавата е разкъсвана сред езическите обичаи на прабългари и славяни, а на интернационалната сцена е притисната сред двата огромни центъра на силата – Рим и Константинопол.
Борис осъзнава, че с цел да бъде България пълноправен сътрудник в средновековна Европа, тя би трябвало да одобри християнството. След серия от военни конфликти и дипломатически маневри, през 864 година той приема светото кръщение от византийски духовници. Негов кръстник става самият император Михаил III, чието име Борис приема като свое второ име.
Най-голямото тестване пред Борис-Михаил е извоюването на църковна самостоятелност. След като ловко лавира сред папата и патриарха, през 870 година той съумява да издейства автономност за Българската черква.
Следващата му мъдра стъпка е приемането на учениците на св. Кирил и св. Методий през 886 година Чрез основаването на книжовните школи в Плиска и Охрид, Борис трансформира славянския език в формален държавен и църковен език. Така той избавя делото на солунските братя и трансформира България в културно огнище на целия славянски свят.
През 889 година Борис непринудено се отхвърля от престола и се отдръпва в манастир, като прекарва времето си в молебствия и словесност. Когато обаче първородният му наследник Владимир-Расате се пробва да върне езичеството, остарелият държател напуща манастира, смъква сина си от власт, ослепява го и възкачва на престола по-малкия си наследник – Симеон Велики. С това той подсигурява необратимостта на християнския път.
Борис-Михаил приключва земния си път като духовник на 2 май 907 година
Българската черква уважава светия цар на деня на неговото успение – 2 май. Празникът е знак на духовното просвещение и националното единение. Още в ранното Средновековие той е канонизиран за светец и равноапостол поради големите му заслуги към вярата.
На този ден честват всички, които носят имената Борис, Борислав, Борислава, Боряна, Борил. Името Борис има античен корен, който постоянно се свързва с понятието за „ битка “ или „ барс “ (снежен леопард), само че в християнския подтекст то става знак на волята да победиш тъмнината на незнанието.
„ Този благоверен цар беше за своя народ като нов Мойсей, който го изведе от египетското мракобесие на езичеството. “ – из житието на св. цар Борис.
Борис I застава отпред на България през 852 година в интервал на огромни геополитически промени. Държавата е разкъсвана сред езическите обичаи на прабългари и славяни, а на интернационалната сцена е притисната сред двата огромни центъра на силата – Рим и Константинопол.
Борис осъзнава, че с цел да бъде България пълноправен сътрудник в средновековна Европа, тя би трябвало да одобри християнството. След серия от военни конфликти и дипломатически маневри, през 864 година той приема светото кръщение от византийски духовници. Негов кръстник става самият император Михаил III, чието име Борис приема като свое второ име.
Най-голямото тестване пред Борис-Михаил е извоюването на църковна самостоятелност. След като ловко лавира сред папата и патриарха, през 870 година той съумява да издейства автономност за Българската черква.
Следващата му мъдра стъпка е приемането на учениците на св. Кирил и св. Методий през 886 година Чрез основаването на книжовните школи в Плиска и Охрид, Борис трансформира славянския език в формален държавен и църковен език. Така той избавя делото на солунските братя и трансформира България в културно огнище на целия славянски свят.
През 889 година Борис непринудено се отхвърля от престола и се отдръпва в манастир, като прекарва времето си в молебствия и словесност. Когато обаче първородният му наследник Владимир-Расате се пробва да върне езичеството, остарелият държател напуща манастира, смъква сина си от власт, ослепява го и възкачва на престола по-малкия си наследник – Симеон Велики. С това той подсигурява необратимостта на християнския път.
Борис-Михаил приключва земния си път като духовник на 2 май 907 година
Българската черква уважава светия цар на деня на неговото успение – 2 май. Празникът е знак на духовното просвещение и националното единение. Още в ранното Средновековие той е канонизиран за светец и равноапостол поради големите му заслуги към вярата.
На този ден честват всички, които носят имената Борис, Борислав, Борислава, Боряна, Борил. Името Борис има античен корен, който постоянно се свързва с понятието за „ битка “ или „ барс “ (снежен леопард), само че в християнския подтекст то става знак на волята да победиш тъмнината на незнанието.
„ Този благоверен цар беше за своя народ като нов Мойсей, който го изведе от египетското мракобесие на езичеството. “ – из житието на св. цар Борис.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ